Антон Павлович Чехов
Селяци (2)

Глава 2

Олга тръгна на черква и взе със себе си и Маря. Като се спущаха по пътечката към ливадата, и на двете им беше леко. На Олга й хареса тоя простор, а Маря чувстваше у етърва си близък, свой човек. Слънцето тъкмо изгряваше. Ниско над ливадата се рееше още сънен ястреб, реката изглеждаше навъсена, тук-там се носеше лека мъгла, но оттатък, на хълма, вече бе легнала светла ивица, черквата сияеше, в господарската градина враните лудо грачеха.

— Старият се търпи — разказваше Маря, — ама бабата е люта и все на бой налита. С нашето си жито изкарахме до Сирница, купуваме брашно от кръчмата — тя сърдита; много, казва, ядете.

— У-у, пиленцето ми! Търпи и туйто. Казано е: елате при мен всички отрудени и обременени.

Олга говореше важно, провлечено и вървежът й беше като на стара църковница — бърз, улисан. Тя всеки ден четеше евангелието, четеше на глас, като псалт, и повечето не го разбираше, но светите слова я разчувстваха до сълзи и такива думи, като „аще“ и „дондеже“, ги произнасяше със замряло от умиление сърце. Вярваше в Бога, в Богородица и светите угодници; вярваше, че никой на този свят не трябва да бъде оскърбяван — нито обикновените хорица, нито немците, нито циганите, нито евреите, и тежкљ им дори на ония, дето нямат милост към животните; вярваше, че тъй е писано в светите книги, и затова, като произнасяше някакви думи от Светото писание, дори и да не ги разбираше, лицето й светваше, ставаше жалостиво и умилено.

— Ти отде си родом? — запита я Маря.

— От Владимирския край съм. Ама от много отдавна са ме дали в Москва, от осем години.

Стигнаха до реката. На оня бряг досами водата стоеше някаква жена и се събличаше.

— Туй е нашата Фьокла — позна я Маря, — оттатък е ходила, в господарската къща. При чиновниците. Шавлива е тя, пък и едни уста има — не е за разправяне!

Фьокла, черновежда, с разпуснати коси, още млада и стегната като момиче, се хвърли от брега и заудря по водата с крака и от нея на всички страни тръгнаха вълни.

— Шавлива е — не е за разправяне! — повтори Маря.

През реката бяха прехвърлени няколко неустойчиви дървени скари и точно под тях в чистата, прозрачна вода се стрелкаха ята широкочели попчета. По зелените храсти, които се оглеждаха във водата, блестеше роса. Повя топъл ветрец, стана леко, радостно. Какво прекрасно утро! И какъв наистина прекрасен щеше да бъде животът на този свят, да не бе нуждата, ужасната, безизходна нужда, от която никъде нямаше спасение! На, и сега, стигаше само един поглед към селото, за да възкръсне като живо всичкото това, вчерашното — и цялото очарование от щастието, което се мяркаше вредом наоколо й, в миг изчезна.

Дойдоха до черквата. Маря се спря на входа и не посмя да влезе навътре. И да седне не посмя, макар че камбаната удари за литургия чак след осем. Стоя на крака през цялото време.

Като четяха евангелието, народът изведнъж се размърда — правеха път на семейството на помешчика; влязоха две момичета с бели рокли и широкополи капели и с тях — пълничко румено момченце с моряшко костюмче. При появяването им Олга се разчувства, тя от пръв поглед реши, че това са порядъчни, образовани, красиви хора. Маря пък ги гледаше изпод вежди, мрачно, унило, сякаш не бяха влезли хора, а чудовища, които щяха да я премажат, ако не се беше отдръпнала.

А когато дяконът възгласяше нещо басово, всеки път й се счуваше: „Ма-аря!“ — и тя потръпваше.