Антон Павлович Чехов
Кащанка (5)

Пета глава
Талант! Талант!

Мина месец.

Кащанка вече свикна всяка вечер да я хранят с вкусна храна и да я наричат Лелка. Свикна и с непознатия, и с новите си съжители. Животът й потече като по вода.

Всички дни започваха еднакво. Обикновено най-рано се събуждаше Иван Иванич и веднага се приближаваше до Лелка или до котарака, прегъваше шия и започваше да говори нещо разпалено и убедително, но както и преди неразбрано. Понякога вдигаше нагоре глава и произнасяше дълги монолози. През първите дни на познанството Кащанка мислеше, че той говори толкова, защото е много умен, но мина известно време и тя загуби към него всякакво уважение; когато пристъпваше към нея с дългите си речи, тя вече не въртеше опашка, а се държеше с него като с досаден бърборко, който не дава на никого да спи, и без изобщо да се церемони, му отговаряше: „Рррр…“

Виж, Фьодор Тимофеич беше съвсем друг господин. След като се събудеше, той не издаваше никакъв звук, не помръдваше и дори не отваряше очи. Той с удоволствие не би се събуждал, защото, по всичко личеше, не обичаше особено живота. Нищо не го интересуваше, към всичко се отнасяше небрежно и с безразличие, презираше всичко и дори когато изяждаше вкусния си обяд, сумтеше с отвращение.

Като се събудеше, Кащанка започваше да се разхожда из стаите и да души по ъглите. Само на нея и на котарака се разрешаваше да се разхождат из цялата жилище: гъсокът нямаше право да пристъпва прага на малката стая с мръсните тапети, а Хавроня Ивановна живееше някъде на двора в барачка и се появяваше само при учение. Стопанинът се събуждаше късно и след като изпиеше няколко чая, веднага се залавяше за фокусите си. Всеки ден в стаичката се внасяха П-то, камшикът, обръчите и всеки ден се извършваше почти едно и също. Учението продължаваше три-четири часа, така че понякога Фьодор Тимофеич се олюляваше като пиян от умора. Иван Иванич разтваряше човката си и дишаше тежко, а стопанинът ставаше червен и все не можеше да избърше потта от челото си.

Учението и обядът правеха дните много интересни, вечерите обаче протичаха доста скучно. Обикновено вечер стопанинът отиваше някъде и вземаше със себе си гъсока и котарака. Като останеше сама, Лелка лягаше на дюшечето си и й ставаше тъжно… Тъгата се промъкваше някак незабелязано и я обземаше постепенно, както мракът обгръща стаята. Започваше с това, че загубваше всякакво желание да лае, да яде, да тича из стаите и дори да гледа, после във въображението й се появяваха някакви две смътни фигури, нито кучета, нито хора, със симпатични, мили, но неясни физиономии; когато те се появяваха, Лелка въртеше опашка и й се струваше, че някъде и някога ги беше виждала и обичала… И всеки път, когато заспиваше, чувстваше, че от тези фигури лъха на лепило, стърготини и лак.

Когато съвсем свикна с новия си живот и от мършав, костелив уличен пес се превърна в охранено, грижливо гледано куче, веднъж преди учение стопанинът я погали и каза:

— Време е вече, Лелко, да се заловим за работа. Стига си мързелувала. Искам да те направя артистка… Ти искаш ли да станеш артистка?

И той започна да я учи на различни неща. На първия урок тя се учеше да стои и да ходи на задни лапи, което страшно й харесваше. На втория урок трябваше да скача на задни лапи и да хваща бучката захар, която учителят държеше високо над главата й. По-късно на следващите уроци танцуваше, тичаше на корда, виеше в такт с музиката, биеше камбана и стреляше, а след месец можеше вече успешно да замени Фьодор Тимофеич в египетската пирамида. Учеше се с голямо желание и беше доволна от успехите си; тичането с изплезен език на корда, скачането през обръч и язденето върху стария Фьодор Тимофеич й доставяха извънредно голямо удоволствие. Всеки сполучлив фокус тя съпровождаше със звънлив възторжен лай, а учителят й се дивеше, изпадаше също във възторг и потриваше ръце.

— Талант! Талант! — казваше той. — Явен талант! Ти положително ще имаш успех!

И Лелка така свикна с думата „талант“, че всеки път, когато стопанинът я произнасяше, тя подскачаше и се озърташе, сякаш това беше името й.