Антон Павлович Чехов
Кащанка (3)

Трета глава
Ново, твърде приятно запознанство

Когато Кащанка се събуди, вече беше светло и от улицата долиташе шум, какъвто има само денем. В стаята нямаше никого. Кащанка се протегна, прозя се и сърдита и навъсена се разходи из стаята. Подуши ъглите и мебелите, надникна в антрето и не намери нищо интересно. Освен вратата, която водеше към антрето, имаше още една врата. Като помисли малко, Кащанка задраска с лапи по нея, отвори я и влезе в друга стая. Тук на кревата, покрит с пухкаво одеяло, спеше клиент, в когото тя позна вчерашния човек.

— Рррр… — заръмжа тя, но като си спомни за вчерашното ядене завъртя опашка и започна да души.

Подуши дрехите и ботушите на непознатия и откри, че миришат силно на кон. От спалнята водеше за някъде още една врата, също затворена. Кащанка задраска и по тая врата, натисна я с гърди, отвори я и веднага почувства странна, много подозрителна миризма. Като ръмжеше и се оглеждаше с предчувствие за някаква неприятна среща, влезе в малка стаичка с мръсни тапети и от страх отстъпи назад. Тя видя нещо неочаквано и страшно. Навел шия и глава до земята, разперил криле и засъскал, право срещу нея вървеше сив гъсок. Малко встрани от него върху дюшече лежеше бял котарак; като съзря Кащанка, той скочи, изви гърба си на дъга, вирна опашка и също засъска, а козината му настръхна. Кучето не на шега се изплаши, но като не желаеше да издава страха си, залая силно и се хвърли срещу котарака… Котаракът още повече изви гръб, засъска и удари Кащанка с лапа по главата, Кащанка отскочи, приклекна на четири лапи и като протегна муцуната си към котарака, залая силно, пискливо; тогава гъсокът се приближи отзад и здравата я чукна по гърба с човката си. Кащанка скочи и се хвърли срещу гъсока…

— Какво е това? — чу се висок сърдит глас и в стаята влезе непознатият по халат и с пура между зъбите. — Какво значи това? По местата си!

Той се приближи до котарака, перна го по извития гръб и каза:

— Фьодор Тимофеич, какво значи това? Сбихте се, а? Ах ти, стари вагабонтино! Лягай!

После се обърна към гъсока и извика:

— Иван Иванич, на мястото си!

Котаракът легна покорно на дюшечето си и затвори очи. Ако се съдеше по израза на муцуната и мустаците му, той също беше недоволен, че избухна и се сби. Кащанка заскимтя обидено, а гъсокът опъна шия и заговори нещо бързо, разпалено и отсечено, но съвсем неразбрано.

— Добре, добре! — каза стопанинът и се прозя. — Трябва да живеете в мир и сговор — той погали Кащанка и продължи: — А ти, червенушко, не се страхувай… Добри са те, няма да ти сторят зло. Почакай, ами как ще те наричаме? Без име не може, драги.

Непознатият помисли и каза:

— Ето какво… Ти ще бъдеш Лелка… Разбираш ли? Лелка!

И като повтори няколко пъти думата „Лелка“, той излезе. Кащанка седна и започна да наблюдава. Котаракът лежеше неподвижно на дюшечето и се преструваше, че спи. Гъсокът, като опъваше шия и тъпчеше на едно място, продължаваше да говори нещо бързо и разпалено. Изглежда, беше много умен гъсок; всеки път след дългата тирада той отстъпваше учуден назад и си придаваше вид, че се възхищава от речта си… Като го послуша малко и му отвърна с „Рррр…“, Кащанка започна да души по ъглите. В един ъгъл имаше малко коритце, в което видя накиснат грах и размекнати корички ръжен хляб. Опита граха — безвкусно, опита коричките — и започна да яде. Гъсокът никак не се засегна, че непознатото куче му яде от храната, а, напротив, заговори още по-разпалено и за да докаже доверието си, приближи се сам до коритцето и изяде няколко грахови зърна.