Антон Павлович Чехов
Кащанка (2)

Втора глава
Тайнственият непознат

Но тя не мислеше за нищо, а само плачеше. Когато мекият пухкав сняг съвсем покри гърба и главата й и тя, изнемощяла, се унесе в тежка дрямка, портата изведнъж щракна, изскърца и я удари по хълбока. Тя скочи. От отворената врата излезе някакъв човек, който принадлежеше към категорията на клиентите. Тъй като Кащанка изскимтя и се намери в краката му, той не можеше да не й обърне внимание. Наведе се към нея и попита:

— Ти пък отде се взе? Ударих ли те? Ох, горкото куче, горкото… Хайде, не се сърди, не се сърди… Извинявай.

Кащанка погледна непознатия през снежинките, нависнали по клепките й, и видя късичко и дебело човече с обръснато закръглено лице, с цилиндър и разкопчана шуба.

— Защо така скимтиш? — продължи той, като махаше с пръст снега от гърба й. — Къде е стопанинът ти? Сигурно си се изгубило? Ах, горкото кученце! Какво ще правим сега?

Доловила в гласа на непознатия топла, сърдечна нотка, Кащанка близна ръката му и заскимтя още по-жално.

— Ами ти си ми било хубаво, смешничкото ми! — каза непознатият. — Същинска лисица! Е, няма какво да се прави, тръгвай с мен! Може и да потрябваш за нещо… Хайде, хоп!

Той подсмукна с устни и направи на Кащанка знак с ръка, който можеше да означава само едно: „Да вървим!“ Кащанка тръгна.

След не повече от половин час тя вече се намираше на пода в голяма светла стая и навела глава настрани, гледаше с умиление и любопитство непознатия, който седеше на масата и похапваше. Той ядеше и й хвърляше късчета… Отначало й даде хляб и зелена коричка от кашкавал, после късче месо, половин пирожка, кости от кокошка, а тя, прегладняла, изяде всичко толкова бързо, че не успя да разбере вкуса му. И колкото повече ядеше, толкова по-силно усещаше глад.

— Лошо те хранят твоите стопани! — каза непознатият, като я гледаше как страшно лакомо гълта цели парчета, без да ги дъвче. — И какво си мършаво! Кожа и кости…

Кащанка изяде много, но не се нахрани, а само се упои от храната. След яденето тя се изтегна сред стаята, опъна краката си и като чувстваше в цялото си тяло приятна отпадналост, завъртя опашка. Докато новият й стопанин, излегнал се в креслото, пушеше пура, тя въртеше опашка и решаваше въпроса: къде е по-добре — у непознатия или у дърводелеца? Обстановката у непознатия е бедна и грозна; освен креслата, дивана, лампата и килимите няма нищо друго и стаята изглежда празна; а квартирата на дърводелеца е претъпкана с разни неща: има маса, тезгях, купчина талаш, рендета, длета, триони, клетки с щиглец, дървено корито… У непознатия не мирише на нищо, а в квартирата на дърводелеца винаги е задимено и мирише чудесно на лепило, лак и стърготини. Затова пък непознатият има едно много важно предимство — той дава много ядене и трябва да му се признае, че когато Кащанка седеше край масата и го гледаше угоднически, нито веднъж, не я удари, не затропа с крак и нито веднъж не извика: „Маарш от тук, проклетнице!“

След като изпуши пурата си, новият господар излезе и след малко се върна с дюшече в ръка.

— Хей, куче, я ела! — каза той и сложи дюшечето в ъгъла до дивана. — Лягай тук! Спи!

После загаси лампата и излезе. Кащанка се просна на дюшечето и затвори очи; от улицата се чу лай и тя поиска да му отвърне, но изведнъж неочаквано я обзе тъга. Тя си спомни Лука Александрич, сина му Федюшка, уютното местенце под тезгяха… Спомни си как през дългите зимни вечери, когато дърводелецът рендосваше или четеше на глас вестника, Федюшка обикновено играеше с нея… Той я издърпваше за задните лапи изпод тезгяха и правеше с нея такива фокуси, че й притъмняваше пред очите и всички стави я заболяваха. Караше я да ходи на задните си лапи, правеше я на камбана, тоест дърпаше я силно за опашката, а тя виеше и лаеше, даваше й да мирише тютюн… Особено мъчителен беше следният фокус: Федюшка завързваше на конец парче месо и го даваше на Кащанка, а когато тя го глътнеше, той го издърпваше обратно от стомаха й, като се смееше високо. И колкото по-ярки бяха спомените, толкова по-силно и тъжно скимтеше Кащанка.

Но скоро умората и топлината надвиха тъгата… Тя заспиваше. Във въображението й затичаха кучета; притича между другото и рошавият стар пудел, който бе видяла днес на улицата, с бяло на очите и кичури вълна около носа. Федюшка с длето в ръка се завтече подир пудела, после изведнъж се покри с рошава козина, залая весело и се намери до Кащанка. Двамата подушиха добродушно носовете си и изтичаха на улицата…