Антон Павлович Чехов
Йонич (4)

Глава 4

Минаха четири години. Старцев имаше вече в града голяма практика. Всяка сутрин той приемаше набързо болните в Дялиж, сетне заминаваше при градските болни, заминаваше вече не с два коня, а с тройка със звънчета и се връщаше вкъщи късно през нощта. Той напълня, надебеля и неохотно ходеше пеша, понеже страдаше от задух. И Пантелеймон също напълня и колкото повече растеше на ширина, толкова по-печално въздишаше и се оплакваше от своята горчива участ: пътуването му беше дотегнало!

Старцев посещаваше различни къщи и се срещаше с много хора, но с никого не се сближаваше. Със своите разговори, възгледи за живота и дори със своя вид еснафите го дразнеха. Малко по малко опитът го научи, че докато с еснафа играеш на карти или хапваш с него, това е мирен, благодушен и дори неглупав човек, но достатъчно е само да заговориш с него за нещо, което не се яде, например за политика или наука, и той се намира в небрано лозе или ти поднася такава философия, тъпа и зла, че ти остава само да вдигнеш ръце и да се махнеш. Когато Старцев се опитваше да заговори дори с либералния еснаф например за това, че човечеството, слава Богу, върви напред и че след време то ще живее без паспорти и без смъртно наказание, еснафът го гледаше изпод вежди и питаше недоверчиво: „Значи тогава всеки може да коли на улицата, когото си иска?“ А когато Старцев в общество, на вечеря или чай, говореше, че човек трябва да се труди, че без труд не бива да се живее, всеки вземаше това като упрек и започваше да се сърди и да спори нахално. Освен това еснафите не вършеха нищо, решително нищо, и не се интересуваха от нищо и човек не можеше да измисли за какво да говори с тях. И Старцев избягваше разговорите, а само хапваше и играеше винт, а когато сварваше в някоя къща семеен празник и го поканваха на масата, той сядаше и ядеше мълчаливо, загледан в чинията; и всичко, което говореха през това време, беше безинтересно, несправедливо, глупаво, той чувстваше раздразнение, вълнуваше се, но мълчеше и затова, че винаги сурово мълчеше и гледаше в чинията, в града го нарекоха „поляк надут“, макар никога да не е бил поляк.

Развлечения като театър и концерти избягваше, но затова пък винт играеше всяка вечер по два-три часа с наслада. Имаше още едно развлечение, в което се увличаше незабелязано, малко по малко — вечер да изважда от джобовете си банкнотите, спечелени от практиката, и, случваше се, банкноти — жълти и зелени, от които лъхаше парфюм и оцет, и тамян, и топена мас; бяха напъхани по всички джобове — към седемдесет рубли, и когато се събираха неколкостотин, той ги отнасяше в дружеството за взаимен кредит и ги влагаше там в текущата си сметка.

През целите четири години след заминаването на Екатерина Ивановна той ходи у Туркини само два пъти, по покана на Вера Йосифовна, която все още лекуваше мигрената си. Всяко лято Екатерина Ивановна идваше при родителите си на гости, но той не я видя нито веднъж; някак си не се случваше.

Но ето че минаха четири години. През едно тихо топло утро в болницата донесоха писмо. Вера Йосифовна пишеше на Дмитрий Йонич, че много се била затъжила за него, и го молеше непременно да заповяда при нея и да облекчи страданията й, а пък тъкмо днес бил и нейният рожден ден. Отдолу беше прибавено: „Към молбата на мама се присъединявам и аз. К.“.

Старцев помисли и вечерта отиде у Туркини.

— А, здравейте, моля! — посрещна го Иван Петрович, усмихвайки се само с очи. — Бонжурте.

Вера Йосифовна, вече доста остаряла, с побеляла коса, стисна ръката на Старцев, въздъхна маниерно и рече:

— Вие, докторе, не искате да ме ухажвате, никога не идвате у нас, стара съм вече за вас. Но ето — пристигнала е младата, може би тя ще бъде по-щастлива.

А Котик? Тя беше отслабнала, побледняла, станала по-красива и по-стройна; но това вече беше Екатерина Ивановна, а не Котик; вече нямаше предишната свежест и израз на детска невинност. И в погледа, и в маниерите имаше нещо ново — несмело и виновно, сякаш тук, в дома на Туркини, тя вече не се чувстваше у дома си.

— Колко отдавна не сме се виждали! — каза тя, като подаваше ръка на Старцев, и личеше, че сърцето й тревожно тупка; и гледайки го втренчено и с любопитство в лицето, продължи: — Колко сте напълнели! Загорели сте, възмъжали сте, но въобще малко сте се променили.

И сега тя му харесваше, много му харесваше, но нещо вече не достигаше в нея или нещо беше излишно — и той самият не би могъл да каже какво именно, но нещо вече му пречеше да чувства както преди. Не му харесваше бледността й, новият израз, слабата усмивка, гласът, а след малко вече не му харесваше роклята, креслото, в което тя седеше, не му харесваше нещо в миналото, когато той едва не се ожени за нея. Спомни си за своята любов, за мечтите и надеждите, които го вълнуваха преди четири години, и му стана неловко.

Пиха чай със сладък пирог. После Вера Йосифовна чете роман, чете за онова, което никога не се случва в живота, а Старцев слушаше, гледаше побелялата й красива глава и чакаше кога ще свърши.

„Бездарен е — мислеше той — не онзи, който не може да пише повести, а онзи, който ги пише и не може да скрие това“.

— Нелошичко — каза Иван Петрович.

Сетне Екатерина Ивановна свири на рояла шумно и дълго и когато свърши, дълго й благодариха и й се възхищаваха.

„Добре, че не се ожених за нея“ — помисли си Старцев.

Тя го гледаше и, види се, чакаше, че той ще й предложи да отидат в градината, но той мълчеше.

— Хайде да поговорим — рече тя, като се приближи до него. — Как живеете? Какво правите? Какво ново? През всичките тези дни мислех за вас — продължаваше тя нервно, — исках да ви пратя писмо, исках сама да дойда при вас в Дялиж и вече бях решила да тръгна, но сетне размислих — Бог знае какво отношение имате вече към мен. С такова вълнение ви очаквах днес. Моля ви се, да отидем в градината.

Те отидоха в градината и седнаха там на пейката под стария клен както преди четири години. Беше тъмно.

— Е, как живеете? — попита Екатерина Ивановна.

— Добре, живеем по малко — отвърна Старцев.

И не можа да измисли нищо повече. Помълчаха.

— Аз се вълнувам — каза Екатерина Ивановна и закри лицето си с ръце, — но не ми обръщайте внимание. Мен така ми е добре у дома, толкова ми е драго да виждам всички и не мога да свикна. Колко спомени! Струваше ми се, че с вас ще говорим безспир, до сутринта.

Сега той виждаше отблизо лицето й, блестящите очи и тук, в тъмнината, тя му се струваше по-млада, отколкото в стаята, и дори като че се върна предишният й детски израз. И наистина тя с наивно любопитство го гледаше, като че искаше по-отблизо да разгледа и да разбере човека, който някога я обичаше така пламенно, с такава нежност и така нещастно; очите й му благодаряха за тази любов. И той си спомни всичко, което беше, и най-малките подробности: как се скита из гробищата, как после на разсъмване уморен се връщаше вкъщи, и изведнъж му стана тъжно и жално за миналото. В душата му пламна огънче.

— А спомняте ли си как ви изпращах оная вечер в клуба? — рече той. — Тогава валеше дъжд, беше тъмно…

Огънчето се разгаряше все повече в душата му и вече му се искаше да говори, да се оплаква от живота…

— Ех! — каза той с въздишка. — На, вие питате как живея. Как живеем ние тук? Никак. Стареем, пълнеем, отпускаме се. Ден да мине, друг да дойде, животът тече сиво, без впечатления, без мисли… Денем печалби, а вечер — клубът, сред картоиграчи, алкохолици, кресльовци, които не мога да търпя. Какво хубаво има?

— Но вие имате работа, благородна цел в живота. Вие толкова обичахте да говорите за своята болница. Аз тогава бях някак чудновата, въобразявах си, че съм велика пианистка. Сега всички госпожици свирят на роял, аз също свирех като всички и нищо особено нямаше в мен; аз съм толкова пианистка, колкото мама е писателка. И, естествено, не ви разбирах тогава, но после в Москва често мислех за вас. Само за вас мислех. Какво щастие е да бъдеш земски лекар, да помагаш на страдалците, да служиш на народа! Какво щастие! — повтори Екатерина Ивановна с увлечение. — Когато в Москва мислех за вас, вие ми се представяхте такъв идеален, възвишен…

Старцев си спомни за банкнотите, които вечер измъкваше от джобовете си с такова удоволствие, и огънчето в душата му угасна.

Той стана, за да се върне в къщата. Тя го улови под ръка.

— Вие сте най-добрият от всички, които съм виждала в живота си. Ние ще се виждаме, ще разговаряме, нали? Обещайте ми. Аз не съм пианистка, по отношение на себе си вече не се заблуждавам и пред вас няма нито да свиря, нито да говоря за музика.

Когато влязоха в къщата и Старцев видя на вечерната светлина лицето й и тъжните й, благодарни, изпитателни очи, обърнати към него, почувства неспокойство и пак помисли: „Добре, че тогава не се ожених“.

Той започна да се сбогува.

— Вие нямате никакво римско право да си заминавате без вечеря — говореше Иван Петрович, като го изпращаше. — От ваша страна това е твърде перпендикулярно. Я представи! — рече той, като се обърна в антрето към Пава.

Пава, вече не момче, а млад човек с мустаци, зае поза, вдигна нагоре ръка и каза с трагичен глас:

— Умри, нещастнице!

Всичко това дразнеше Старцев. Като сядаше в каляската и гледаше тъмната къща и градината, които му бяха така мили и скъпи някога, той си спомни всичко изведнъж — и романите на Вера Йосифовна, и шумното свирене на Котик, и остроумието на Иван Петрович, и трагическата поза на Пава, и си помисли, че ако най-талантливите хора в целия град са толкова бездарни, то какъв трябва да бъде градът?

След три дни Пава донесе писмо от Екатерина Ивановна.

„Вие не идвате у нас. Защо? — пишеше тя. — Боя се, че сте се променили към нас, боя се и страшно ми става дори при мисълта за това. Успокойте ме, елате и кажете, че всичко е наред.

Нужно ми е да поговоря с вас. Ваша Е. Т.“.

Той прочете писмото, помисли и каза на Пава:

— Кажи, драги, че днес не мога да отида, много съм зает. Ще отида, така кажи, след два-три дни.

Но минаха три дни, мина седмица, а той все не отиваше. Веднъж, като минаваше покрай къщата на Туркини, си спомни, че би трябвало да се отбие поне за минутка, но помисли и… не се отби.

И никога вече не посети Туркини.