Антон Павлович Чехов
Йонич (3)

Глава 3

На другия ден вечерта той се запъти към Туркини да направи предложение. Но видя, че е неудобно, защото фризьорът фризираше Екатерина Ивановна в стаята й. Тя се готвеше да отиде в клуба на танцова вечер.

Наложи се пак да седи дълго в столовата и да пие чай. Като видя, че гостът е замислен и скучен, Иван Петрович извади от джоба на жилетката си бележчици и прочете смешното писмо на немеца управител за това, как в имението се развалили всички заключения и се срутила стеснителността^[1].

„А зестра ще дадат, изглежда, голяма“ — мислеше си Старцев, като слушаше разсеяно.

След безсънната нощ той се чувстваше замаян, сякаш бяха го упоили с нещо сладко и приспивно; на душата му беше мъгляво, но радостно и топло, а в същото време в главата му някакво студено тежко късче разсъждаваше:

„Спри се, докато не е късно! Прилика ли ти е тя? Тя е разглезена, капризна, спи до два часа, а ти си син на псалт, земски лекар…“

„Какво от туй? — мислеше той. — И така да е“.

„При това, ако ти се ожениш за нея — продължаваше късчето, — нейното семейство ще те застави да захвърлиш земската служба и да живееш в града“.

„Какво от това? — мислеше той. — В града — в града! Ще дадат зестра, ще се обзаведем…“

Най-сетне влезе Екатерина Ивановна с бална рокля с деколте, хубавичка, чистичка и Старцев почна да й се любува и изпадна в такъв възторг, че не можеше да произнесе нито дума, само я гледаше и се смееше.

Тя започна да се сбогува и той — да остане тук повече, нямаше защо — стана, като каза, че е време да си върви: чакат го болни.

— Няма какво да се прави — рече Иван Петрович, — тръгвайте, тъкмо ще откарате Котик до клуба.

Вън пръскаше дъжд, беше много тъмно и само по пресипналата кашлица на Пантелеймон можеше да се открие къде са конете. Вдигнаха чергилото на каляската.

— Ний вървим по килим, ти вървиш и броиш — говореше Иван Петрович, като настаняваше дъщеря си в каляската, — той върви и брои… Давай! Довиждане, моля!

Тръгнаха.

— А аз вчера бях на гробищата — започна Старцев. — Колко невеликодушно и немилосърдно беше това от ваша страна…

— Вие сте били на гробищата?

— Да, бях там и ви чаках почти до два часа. Страдах…

— Ами страдайте, като не разбирате от шега.

Екатерина Ивановна, доволна, че така хитро се беше пошегувала с влюбения и че така силно я обичат, се закиска и изведнъж извика от уплаха, тъй като в същото време конете направиха остър завой, за да влязат в двора на клуба и каляската се наклони. Старцев я прегърна през кръста; изплашена, тя се притисна до него, той не се сдържа и страстно я целуна по устните, по брадичката и още по-силно я прегърна.

— Стига — каза тя сухо.

И след миг вече я нямаше в каляската, а полицейският край осветеното стълбище на клуба викаше с отвратителен глас на Пантелеймон:

— Какво спря бе, заплес? Минавай нататък!

Старцев потегли за вкъщи, но скоро се върна. Облечен в чужд фрак и с бяла корава връзка, която, кой знае защо, все стърчеше и искаше да се изхлузи от яката, в полунощ той седеше в салона на клуба и говореше на Екатерина Ивановна с увлечение:

— О, колко малко знаят онези, които никога не са обичали! Струва ми се, никой още не е описал вярно любовта и едва ли може да се опише това нежно, радостно, мъчително чувство и който го е изпитал поне веднъж, той няма да се залови да го предава с думи. Защо са тези предисловия, описания? Кому е нужно красноречие? Моята любов е безгранична. Моля ви, много ви моля — изрече накрая Старцев, — станете моя жена!

— Дмитрий Йонич — каза Екатерина Ивановна с доста сериозен израз на лицето, като помисли: — Дмитрий Йонич, много съм ви благодарна за честта, аз ви уважавам, но… — тя стана и продължи — но, извинете, да бъда ваша жена, не мога. Да говорим сериозно. Дмитрий Йонич, вие знаете, най-много в живота си обичам изкуството, аз безумно обичам, обожавам музиката, на нея съм посветила целия си живот. Искам да стана артистка, искам слава, успехи, свобода, а вие искате да продължавам да живея в този град, да продължавам този празен, безполезен живот, който ми е станал непоносим. Да се омъжа — о, не, извинете! Човек трябва да се стреми към по-висока, по-блестяща цел, а семейният живот би ме свързал навеки. Дмитрий Йонич (тя едва-едва се усмихна, понеже, като произнесе „Дмитрий Йонич“, си спомни „Алексей Феофилактич“), Дмитрий Йонич, вие сте добър, благороден, умен човек, вие сте най-добрият от всички… — на очите й се показаха сълзи — съчувствам ви от цялата си душа, но… но вие ще разберете.

И за да не заплаче, обърна се и излезе от салона.

Сърцето на Старцев престана да тупа неспокойно. Като излезе от клуба на улицата, той преди всичко махна коравата връзка и въздъхна с пълни гърди. Малко го беше срам, самолюбието му беше оскърбено — не очакваше отказ — и не му се вярваше, че всички негови мечти, страдания и надежди са го довели до такъв глупав край, също като в малка пиеса на любителски спектакъл. И му беше жал за своето чувство, за тази своя любов, толкова жал, че му идваше да заридае или с всички сили да халоса с чадъра Пантелеймон по широкия гръб.

Два-три дни работата не му вървеше, не яде, не спа, но когато до него стигна слухът, че Екатерина Ивановна е заминала за Москва, за да постъпи в консерваторията, успокои се и заживя както по-рано.

После, като си спомняше понякога как беше скитал из гробищата или как беше обикалял целия град, за да търси фрак, лениво се протягаше и казваше:

— Колко тичане обаче!