Антон Павлович Чехов
Йонич (1)

Глава 1

Когато в губернския град С. новопристигналите се оплакваха от скука и еднообразен живот, местните жители казваха, сякаш се оправдаваха, че, напротив, в С. е много хубаво, че в С. има библиотека, театър, клуб, стават балове, че, най-сетне, има умни, интересни, приятни семейства, с които може да се завърже познанство. И сочеха семейство Туркини като най-образовано и най-талантливо.

Това семейство живееше на главната улица до губернатора в собствена къща. Самият Туркин, Иван Петрович, пълен красив брюнет с бакенбарди, уреждаше любителски спектакли с благотворителна цел, играеше ролите на стари генерали, като кашляше много смешно. Той знаеше доста анекдоти, шаради, поговорки, обичаше да се шегува и да пуска остроти и винаги с такъв израз, че не можеше да се разбере дали се шегува, или говори сериозно. Жена му, Вера Йосифовна, слабичка миловидна дама с pince-nez, пишеше повести и романи и с охота ги четеше на глас пред гостите си. Дъщеря им, Екатерина Ивановна, младо момиче, свиреше на роял. С една дума, всеки член от семейството имаше някакъв свой талант. Туркини приемаха гости радушно и им показваха талантите си весело, със сърдечна простота. В голямата им каменна къща беше просторно и през лятото прохладно, половината от прозорците гледаха към старата сенчеста градина, дето през пролетта пееха славеи; когато вкъщи имаше гости, в кухнята тракаха ножове, навън миришеше на пържен лук и това винаги предвещаваше обилна и вкусна вечеря.

И на доктор Старцев, Дмитрий Йонич, който току-що беше назначен за земски лекар и се установи в Дялиж, на девет версти от С., също казваха, че като интелигентен човек той трябва да се запознае с Туркини. Веднъж през зимата на улицата го представиха на Иван Петрович; поговориха за времето, за театъра, за холерата, последва покана. През пролетта, на един празник — Възнесение, — след прегледа на болните Старцев се запъти към града, за да се поразсее малко, пък и да си купи туй-онуй. Вървеше пеша, без да бърза (още нямаше свои коне), и през цялото време си тананикаше:

От чашата житейска още сълзи не бях пил…^[1]

В града похапна, поразходи се из градината, после някак от само себе си му дойде на ум за поканата на Иван Петрович и реши да отиде в Туркини, да види що за хора са.

— Здравейте, моля — посрещна го Иван Петрович на стълбището. — Много, много ми е драго да видя такъв приятен гост. Да вървим, ще ви представя на моята благоверна. Аз му казвам, Верочка — продължи той, като представяше доктора на жена си, — казвам му, че няма никакво римско право да стои в болницата си, длъжен е да отдаде своето свободно време на обществото. Не е ли така, душичке?

— Седнете тук — говореше Вера Йосифовна, като настаняваше госта до себе си. — Вие можете да ме ухажвате. Моят мъж е ревнив, Отело, но ние ще се постараем да се държим така, че нищо да не забележи.

— Ах ти, пиленце, глезла… — промърмори нежно Иван Петрович и я целуна по челото. — Тъкмо навреме дойдохте — обърна се той към госта, — моята благоверна е написала едно големско романче и днес ще го чете на глас.

— Жанчик — рече Вера Йосифовна на мъжа си, — dites que l’on nous donne du the^[2]!

Представиха на Старцев Екатерина Ивановна, осемнадесетгодишна девойка, която много приличаше на майка си, също такава слаба и миловидна. Изразът на лицето й беше още детски и талията — тънка, нежна; и девствените, вече развити гърди, красиви, здрави, говореха за пролет, за истинска пролет. Сетне пиха чай със сладко, мед, бонбони и много вкусни бисквити, които се топяха в устата. С настъпването на вечерта малко по малко почнаха да се събират гостите и към всеки от тях Иван Петрович обръщаше своите смеещи се очи и казваше:

— Здравейте, моля.

После всички седяха в гостната с доста сериозни лица и Вера Йосифовна четеше своя роман. Тя започна така: „Студът се засилваше…“ Прозорците бяха широко отворени, чуваше се как в кухнята тракаха с ножовете и се носеше миризма на пържен лук… В меките дълбоки кресла беше уютно, светлините мигаха тъй ласкаво в полумрака на гостната; и сега, в тая лятна вечер, когато от улицата долитаха гласове и смях и лъхаше на люляк, трудно беше да се проумее как така се е засилвал студът и как залязващото слънце е осветявало със студените си лъчи снежната равнина и пътника, крачещ самотно по пътя; Вера Йосифовна четеше как младата красива графиня откривала в своето село училища, болници, библиотеки и как обикнала странстващия художник — четеше за нещо, което никога не става в живота, и все пак да се слуша, беше приятно, удобно и в главата идваха все такива едни хубави, спокойни мисли — не ти се искаше да станеш.

— Нелошичко… — тихо продума Иван Петрович.

А един от гостите, заслушан и унесен с мислите си някъде много, много далеч, рече едва чуто:

— Да… наистина…

Мина час, втори. Наблизо в градската градина свиреше оркестър и пееше мъжки хор. Когато Вера Йосифовна затвори тетрадката си, пет минути мълчаха и слушаха „Лучинушка“^[3], която пееше хорът, и тази песен предаваше това, което нямаше в романа и което става в живота.

— Вие публикувате ли вашите произведения в списанията? — запита Старцев Вера Йосифовна.

— Не — отвърна тя, — никъде не публикувам. Напиша и ги скрия в шкафа си. За какво да публикувам? — поясни тя. — Ние си имаме средства.

И всички, кой знае защо, въздъхнаха.

— А сега, Котик, изсвири нещичко — каза Иван Петрович на дъщеря си.

Вдигнаха капака на рояла, разтвориха нотите, които лежаха вече готови. Екатерина Ивановна седна и с две ръце удари по клавишите; и сетне веднага пак удари с все сила, и пак, и пак; раменете и гърдите й се тресяха, тя упорито удряше все на едно и също място и изглеждаше, че нямаше да спре, докато не набиеше клавишите вътре в рояла. Гостната се изпълни с гръм; гърмеше всичко: и подът, и таванът, и мебелите… Екатерина Ивановна свиреше труден пасаж, интересен именно със своята трудност, дълъг и еднообразен, и Старцев слушаше и си представяше как от висока планина се търкалят камъни, търкалят се и се търкалят, и му се искаше по-скоро да престанат да се търкалят, а в същото време Екатерина Ивановна, розова от напрежението, силна, енергична, с къдрица, паднала на челото, много му харесваше. След зимата, прекарана в Дялиж сред болните и селяците, да седи в гостната, да гледа това младо, изящно и вероятно чисто същество и да слуша тези шумни, досадни, но все пак културни звуци, беше така приятно, така ново…

— Е, Котик, днес ти свири като никога — каза Иван Петрович със сълзи на очите, когато дъщеря му свърши и стана. — „Да се убиеш, но по-хубаво няма да напишеш“^[4].

Всички я наобиколиха, поздравяваха я, учудваха се, уверяваха, че отдавна не са слушали такава музика, а тя слушаше мълчалива, леко усмихната и в цялата й фигура беше изписано тържество.

— Прекрасно! Превъзходно!

— Прекрасно! — каза и Старцев, поддавайки се на общото увлечение. — Къде сте учили музика? — попита той Екатерина Ивановна. — В консерваторията ли?

— Не, за консерваторията аз още се готвя, а досега учих тук, при мадам Завловская.

— Завършили сте курса на тукашната гимназия?

— О, не! — отговори вместо нея Вера Йосифовна. — Викахме учители вкъщи, в гимназията или института, съгласете се, можеше да има лоши влияния; докато расте, момичето трябва да се намира единствено под влияние на своята майка.

— Но все пак в консерваторията ще отида — каза Екатерина Ивановна.

— Не, Котик обича своята мама. Котик няма да огорчава татко и мама.

— Не, ще отида! Ще отида! — каза Екатерина Ивановна, като се шегуваше и капризничеше, и тупна с краче.

А след вечерята вече Иван Петрович показваше своите таланти. Смеейки се само с очи, той разправяше анекдоти, пускаше остроти, предлагаше смешни задачи и сам ги решаваше и през цялото време говореше на своя необикновен език, изработен от дълги упражнения на остроумия и очевидно отдавна вече станал негова привичка; големски, нелошичко, напъна ме да ви поблагодаря…

Но това не беше всичко. Когато гостите, сити и доволни, се тълпяха в антрето, за да вземат палтата и бастуните си, около тях се суетеше лакеят Павлуша или както го наричаха тук — Пава, момче на около четиринадесет години, остригано, с пълни бузи.

— Хайде, Пава, я представи! — рече му Иван Петрович.

Пава зае поза, вдигна ръка нагоре и произнесе с трагичен тон.

— Умри, нещастнице!

И всички се закискаха.

„Занимателно“ — помисли си Старцев, като излизаше.

Той се отби в един ресторант и пи бира, после тръгна пеша за Дялиж. Вървеше и през целия път си тананикаше:

За мене твоят глас и ласкав, и нежен…^[5]

Като измина деветте версти и после легна да спи, не чувстваше ни най-малка умора, напротив, струваше му се, че с удоволствие би извървял още двадесетина версти.

„Нелошичко…“ — спомни си, като заспиваше, и се засмя.