Антон Павлович Чехов
Дуел (15)

Глава 15

Решил да лъже не наведнъж, а поотделно, на другия ден в един часа Лаевски тръгна към Самойленко да му иска пари, за да замине на всяка цена в събота. След вчерашната истерика, която прибави към тежкото му душевно състояние и остро чувство на срам, да остава повече в града, беше немислимо. Ако Самойленко вземе да настоява на своите условия, мислеше той, ще трябва да ги приеме и да вземе парите, а утре, точно в часа на заминаването, да каже, че Надежда Фьодоровна се е отказала да пътува; довечера ще гледа да я убеди, че всичко това се прави за нейно добро. Ако пък Самойленко, явно изпаднал под влиянието на Фон Корен, откаже окончателно да му даде пари или предложи нови условия, ще замине още днес с товарния параход или дори с ветроходния кораб за Нови Атон или Новоросийск, откъдето ще прати една унизителна телеграма на майка си и ще живее там дотогава, докато майка му не му изпрати пари за път.

У Самойленко той завари в гостната Фон Корен. Зоологът току-що беше дошъл да обядва и както винаги разглеждаше в албума различните мъже с цилиндри и дами с кокетни шапчици.

„Не съм дошъл в подходящ момент — помисли Лаевски, като го видя. — Той може да ми попречи“.

— Здравейте!

— Здравейте — отвърна Фон Корен, без да го погледне.

— Вкъщи ли си е Александър Давидич?

— Да. В кухнята е.

Лаевски тръгна за кухнята, но видя от вратата, че Самойленко е зает там със салатата, върна се в гостната и седна. В присъствието на зоолога изпитваше някаква скованост, а сега се и страхуваше, че ще трябва да говори за вчерашната си истерика. Измина повече от минута в мълчание. Изведнъж Фон Корен вдигна очи към Лаевски и го попита:

— Как се чувствате след вчера?

— Превъзходно — отвърна Лаевски и почервеня. — Всъщност не се случи нищо особено…

— До вчера предполагах, че в истерика изпадат само дамите, и затова отначало помислих, че ви е хванало хорото на свети Вит.

Лаевски се усмихна угоднически и си помисли:

„Колко неделикатно от негова страна. Та той много добре знае, че ми е тежко…“

— Да, смешна история излезе — каза той и продължи да се усмихва. — Днес съм се смял цялата сутрин. Най-куриозното при този припадък е това, че съзнаваш колко е нелеп, смееш му се в душата и в същото време ридаеш. В нашия нервен век сме роби на собствените си нерви; те са нашите господари и вършат с нас каквото си поискат. В това отношение цивилизацията ни е оказала мечешка услуга…

Лаевски говореше и му беше неприятно, че Фон Корен го слуша сериозно и внимателно и че го гледа съсредоточено, без да мигне, сякаш го изучаваше, и се ядосваше на себе си, че въпреки неприятното си чувство към него все не може да махне от лицето си тази угодническа усмивчица.

— Макар че, да си призная — продължи той, — имаше съвсем пресни причини за този припадък и доста основателни при това. Напоследък здравето ми е силно разклатено. Като прибавите и скуката, постоянното безпаричие… липсата на хора и общи интереси… по-лошо от това не може и да се измисли.

— Да, положението ви е безизходно — съгласи се Фон Корен.

Тези спокойни, хладни думи, съдържащи нещо като насмешка или немолено пророчество, оскърбиха Лаевски. Той си спомни вчерашния поглед на зоолога, пълен с насмешка и погнуса, помълча известно време и попита, вече без да се усмихва:

— А откъде ви е известно моето положение?

— Та вие току-що сам го изтъкнахте, пък и приятелите ви толкова ви съчувстват, че цял ден слушам само за вас.

— Какви приятели? За Самойленко ли е думата?

— Е, и за него.

— Бих помолил Александър Давидич и изобщо моите приятели да се грижат по-малко за мен.

— Ето, Самойленко идва, помолете го да се грижи по-малко за вас.

— Не разбирам тона ви… — промълви Лаевски; обзе го такова чувство, сякаш едва-що бе разбрал, че Фон Корен го мрази, презира и му се подиграва и че той е най-големият му и непримирим враг. — Запазете си този тон за някого другиго — каза той тихо, лишен от сили да говори по-високо от омразата, която напираше в гърдите и шията му както предишния ден желанието да се смее.

Влезе Самойленко по риза, потен и зачервен от кухненската задуха.

— А, тук ли си? — каза той. — Здравей, драги. Обядвал ли си? Не се церемони, кажи: обядвал ли си?

— Александър Давидич — каза Лаевски и стана, — ако съм се обръщал към теб с някаква интимна молба, това съвсем не значи, че съм те освобождавал от задължението да бъдеш скромен и да уважаваш чуждите тайни.

— За какво става дума? — изненада се Самойленко.

— Ако нямаш пари — продължи Лаевски, като повиши глас и запристъпва от вълнение от крак на крак, — не ми давай, откажи ми, но защо трябва да се тръби над път и под път, че положението ми било безизходно и прочие? Не мога да понасям всички тези благодеяния и приятелски услуги, когато заради една услуга те правят за смях пред целия свят. Можеш да се хвалиш с благодеянията си колкото щеш, но никой не ти е дал правото да разкриваш моите тайни!

— Какви тайни? — недоумяваше Самойленко и започваше да се сърди. — Ако си дошъл да се караш, върви си. Ще дойдеш по-късно.

Той си спомни правилото: когато се ядосваш на ближния си, брой до сто, за да се успокоиш; и започна бързо да брои наум.

— Моля ви да не се безпокоите за мен! — продължаваше Лаевски. — Не ми обръщайте внимание. И кого какво го засяга как живея? Да, искам да замина! Да, правя дългове, пия, живея с чужда жена, изпадам в истерия, долен съм, не съм толкова дълбокомислен като някои, но кого го засяга това? Уважавайте личността!

— Ти, братко, прощавай — каза Самойленко, изброил до тридесет и пет, — ама…

— Уважавайте личността! — прекъсна го Лаевски. — По дяволите тези постоянни разговори на чужд гръб, тези „Ах“ и „Ох“, това непрекъснато следене и подслушване! Дават ми пари назаем и ми предлагат условия като на хлапе! Третират ме като не знам какво! Нищо не ви искам! — провикна се Лаевски, като се олюляваше от вълнение и се страхуваше да не изпадне отново в истерия. „Значи, в събота няма да замина“, мярна се в ума му. — Нищо не ви искам! Само, моля ви се, избавете ме от опекунството си. Не съм дете, нито малоумен и ме освободете от този надзор!

Влезе дяконът и като видя Лаевски да размахва ръце пребледнял и да се обръща със странната си реч към портрета на княз Воронцов, се спря на вратата като закован.

— Това постоянно надничане в душата ми — продължаваше Лаевски — оскърбява човешкото ми достойнство и аз моля доброволните си шпиони да ме оставят на мира! Стига толкова!

— Какво каза… какво казахте? — попита Самойленко, който преброи до сто, целият почервеня и пристъпи към Лаевски.

— Стига толкова! — повтори задъхан Лаевски и посегна към фуражката си.

— Аз съм руски лекар, дворянин и статски съветник! — каза Самойленко натъртено. — Никога не съм бил шпионин и на никого няма да позволя да ме оскърбява! — викна той с треперещ глас, като постави ударението на последната дума. — Млъкнете!

Дяконът, който никога не бе виждал доктора толкова величествен, надут, зачервен и страшен, затисна устата си, изтича в антрето и взе там да се превива от смях. Лаевски видя като в мъгла как Фон Корен стана с ръце в джобовете на панталоните си и зае такава поза, сякаш очакваше да види какво ще последва по-нататък; тази невъзмутима поза се стори на Лаевски свръхдръзка и оскърбителна.

— Вземете думите си назад! — извика Самойленко.

Лаевски, който вече не помнеше какво бе казал, отвърна:

— Оставете ме на мира! Нищо не искам! Искам само вие и немците от чифутски произход да ме оставите на спокойствие. Иначе ще взема мерки! Ще се бия!

— Сега вече е ясно — каза Фон Корен и се надигна от масата. — На господин Лаевски му се иска, преди да замине, да се поразвлече с дуел. Мога да му доставя това удоволствие. Господин Лаевски, приемам вашето предизвикателство.

— Предизвикателство ли? — произнесе тихо Лаевски, приближи се до зоолога и погледна с омраза мургавото му чело и къдравите му коси. — Предизвикателство ли? Моля! Аз ви мразя! Мразя ви!

— Много се радвам. Утре сутринта по-раничко при Кербалай с всички подробности според вкуса ви. А сега се махайте.

— Мразя ви!? — шепнеше Лаевски, тежко задъхан. — Отдавна ви мразя! Дуел! Да!

— Александър Давидич, изкарай го да се махне, иначе ще си ида — каза Фон Корен. — Той ще ме ухапе.

Спокойният тон на Фон Корен охлади доктора; той някак изведнъж дойде на себе си, вразуми се, улови с две ръце Лаевски за кръста и като го теглеше от зоолога, заговори с гальовен, треперещ от вълнение глас:

— Приятели мои… добри хора… Поразгорещихте се, стига вече… стига… Приятели мои…

Чул мекия приятелски глас, Лаевски почувства, че в живота му току-що е настъпило нещо небивало, чудовищно, сякаш едва не го е смачкал влак; той замалко не заплака, махна с ръка и избяга от стаята.

„Да изпиташ върху себе си чуждата омраза, да се покажеш пред човек, който те мрази, в най-жалък, презрян, безпомощен вид — Боже мой, колко е тежко това! — мислеше си той, седнал малко по-късно в павилиона с усещането, че тялото му сякаш е хванало ръжда от току-що изпитаната чужда омраза. — Колко е грубо това, Боже мой!“

Студената вода с коняка го поободри. Той си представи ясно спокойното надменно лице на Фон Корен, вчерашния му поглед, ризата му, приличаща на килим, гласа, белите му ръце и тежка омраза, страстна и неудовлетворена, забушува в гърдите му и зажадува за възмездие. Той мислено повали Фон Корен на земята и започна да го тъпче с крака. Спомни си до най-малки подробности станалото и се изненада как е могъл да се усмихва угоднически на този нищожен човек и изобщо да се съобразява с мнението на дребни, никому неизвестни хорица, живеещи в това жалко градче, което го няма дори на картата и за което не е чувал нито един порядъчен човек в Петербург. Ако това градче внезапно пропадне вдън земя или изгори, то в Русия ще прочетат телеграмата за това събитие с такава скука, както някое обявление за продажба на стари мебели. Дали ще убие утре Фон Корен, или ще го остави жив, е все едно, това е еднакво безполезно и неинтересно. Ще стреля в крака или в ръката му, ще го рани, сетне ще се посмее над него и както някое насекомо с изтръгнато краче изчезва от погледа ти в тревата, нека и той така се изгуби с глухото си страдание в тълпата от подобни нему нищожни хора.

Лаевски се отби у Шешковски, разказа му всичко и го покани за секундант; след това двамата се отправиха при началника на телеграфо-пощенската станция, поканиха го за втори секундант и останаха да обядват у него. По време на обяда се смяха и шегуваха много; Лаевски се иронизираше за това, че почти съвсем не умее да стреля, и наричаше себе си кралски стрелец и Вилхелм Тел.

— Трябва да му дам да се разбере на този господин… — говореше той.

След като се наобядва, седнаха да играят карти. Лаевски играеше, пиеше вино и си мислеше, че дуелът е нещо глупаво и безсмислено, тъй като не решава въпроса, а само го усложнява, но и че без него не може. Както в дадения случай например: та няма да седне да пише жалба до мировия съдия^[1], я! Предстоящият дуел е добре дошъл и с това, че след него той не ще може да остане повече в града. Леко пийнал, той се развлече с картите и се чувстваше добре.

Но щом слънцето залезе и се стъмни, го обзе тревога. Това не беше страх от смъртта, понеже, докато обядва и игра на карти, беше сигурен, че дуелът ще свърши благополучно; това беше страх пред нещо неизвестно, което трябваше да се случи утре сутринта за първи път в живота му, и страх пред настъпващата нощ… Знаеше, че нощта ще бъде дълга, безсънна и че ще трябва да мисли не само за Фон Корен и омразата му, но и за оня грамада от лъжи, която му предстоеше да преодолее, но не намираше сили и умение за това. Все едно че се бе разболял внезапно; загуби изведнъж всякакъв интерес към картите и хората, засуети се и помоли да му позволят да се прибере вкъщи. Искаше му се по-скоро да си легне, да не се движи и да подреди мислите си за през нощта. Шешковски и пощенският чиновник го изпратиха и се отправиха след това при Фон Корен, за да уточнят условията на дуела.

Недалеч от квартирата си Лаевски срещна Ачмианов. Младият човек беше запъхтян и възбуден.

— А аз ви търся, Иван Андреич! — каза той. — Моля ви, да не губим време…

— Но къде?

— Иска да ви види един непознат господин, който имал с вас важна работа. Той много ви моли да се видите за минутка. Трябвало да поговорите… За него това е въпрос на живот и смърт…

Във вълнението си Ачмианов произнесе тези думи със силен арменски акцент, така че „живот“ прозвуча като „жавот“.

— Кой е той? — попита Лаевски.

— Помоли да не му се споменава името.

— Предайте му, че съм зает. Утре, ако обича…

— Как може! — изплаши се Ачмианов. — Той иска да ви съобщи нещо извънредно важно за вас… извънредно важно! Ако не дойдете, ще се случи нещастие.

— Странно… — промърмори Лаевски, който не разбираше защо Ачмианов е толкова възбуден и що за тайни може да има в това скучно, никому ненужно градче. — Странно — повтори той замислен. — Впрочем все едно.

Ачмианов бързо тръгна напред, последван от Лаевски. Минаха улицата, после — една странична уличка.

— Колко досадно е — каза Лаевски.

— Сега, сега… Близо е.

Недалеч от старата дига минаха по тясна уличка между две оградени празни места, след това влязоха в някакъв голям двор и се отправиха към една малка къщурка.

— Това не е ли къщата на Мюридов? — попита Лаевски.

— Да.

— Но защо се провираме през задните дворове, не разбирам? Можехме и от улицата. Оттам е по-близо…

— Нищо, нищо…

На Лаевски му се стори странно и това, че Ачмианов го поведе към задния вход и му замаха с ръка, като да го приканваше да върви по-тихо и да мълчи.

— Насам, насам… — каза Ачмианов, отвори предпазливо вратата и влезе в антрето на пръсти. — По-тихо, по-тихо, моля ви… Могат да ни чуят.

Той се ослуша, пое си тежко дъх и прошепна:

— Отворете ей тая врата и влезте… Не се страхувайте.

Все така в недоумение, Лаевски отвори вратата и влезе в една стая с нисък таван и спуснати пердета. Върху масата имаше свещ.

— Кой е? — попита някой от съседната стая. — Ти ли си, Мюридка?

Лаевски влезе в тази стая и видя Кирилин с Надежда Фьодоровна до него.

Той не чу какво му казаха, заотстъпва назад и не забеляза как се озова на улицата. Всичко изчезна от душата му — и омразата към Фон Корен, и безпокойството. На път за вкъщи неловко размахваше дясната си ръка и внимателно гледаше пред краката си, като се стараеше да върви по равното. Вкъщи, в кабинета си, като потриваше ръце и мърдаше сковано рамене и шия, сякаш сакото и ризата му бяха тесни, прекоси стаята от единия до другия край, после запали свещта и седна на масата…