Айзък Азимов
Луните на Юпитер (6)

6. В ИГРАТА СЕ ВКЛЮЧВА СМЪРТТА

Бигман се отдръпна.

— Много жалко — каза той.

— Няма защо — отвърна весело Норич. — Свикнал съм със слепотата си и мога да се оправям. Имам ранга на главен техник и отговарям за конструирането на експериментални съоръжения. Не се нуждая от ничия помощ, както когато правя и моите триди.

— Предполагам, че тези триди са добро упражнение — каза Лъки.

— Искате да кажете, че сте в състояние да сглобявате тези неща, без дори да можете да ги виждате ли? — попита Бигман. — Марсиански пясъци!

— Не е толкова трудно, колкото си мислите. Имам дългогодишна практика, пък и самият аз правя триди, така че зная всички хитрости. Погледнете, Бигман, това триди е елементарно. Има точно формата на яйце. Можете ли да го разглобите?

Бигман пое овоида, направен от лека сплав, и го запремята из ръцете си, разглеждайки изкусно вмъкнатите една в друга части.

— Всъщност — продължи Норич — Мът ми е нужен единствено за да ме води по коридорите.

Той се наведе, за да почеше кучето зад едното ухо, при което то се прозя сънливо, показвайки големите си бели зъби и провисналия си розов език. Посредством В-жабата Лъки почувствува топлата привързаност на Норич към кучето.

— Не мога да използувам аграв-коридорите — каза Норич, — тъй като няма начин да разбера кога да намалявам скоростта си. Затова трябва да се движа по обикновените коридори и Мът ме води. Така много се обикаля, но това е добро упражнение. Благодарение на тези разходки Мът и аз познаваме Юпитер-9 по-добре от всеки друг, нали, Мът?… Разглобихте ли го вече, Бигман?

— Не — отвърна Бигман. — То е едно цяло.

— Не съвсем. Подайте ми го.

Бигман го подаде и пъргавите пръсти на Норич опипаха повърхността.

— Виждате ли малкото квадратче тук? Натискате го и то леко хлътва. Хващате края, който излиза от другата страна, завъртате го по посока на часовниковата стрелка и после измъквате цялата част. Ето, вижте! Сега останалото се разглобява лесно. Първо тази част, после следващата и така нататък. Подреждате частите по реда на разглобяването. Те са само осем. После по обратния ред ги сглобявате отново. Ключовата част поставяте накрая и тя закрепва всички останали части по местата им.

Бигман се взря със съмнение в отделните части и се надвеси над тях.

— Предполагам, че ще искате да обсъждаме поведението на посрещналата ме делегация, с която се сблъсках при пристигането си, мистър Норич. Казахте, че искате да говорим за борбата ми с Арманд.

— Да, Съветнико. Да. Искам да ви изясня нещата. Намирам се на Юпитер-9 от началото на проекта „Аграв“ и познавам хората. Някои напускат, когато срещнат трудности, други остават. Идват и нови хора, но всички си приличат по едно: твърде са несигурни.

— Защо?

— По няколко причини. На първо място, проектът крие опасности. Имали сме десетки нещастни случаи, при които сме загубили стотици хора. Аз загубих очите си преди пет години и всъщност имах късмет. Останах жив. Второ, докато са тук, хората са откъснати от приятелите и семействата си. Истински откъснати.

— Предполагам, че има и хора, за които е радост да са далече — каза Лъки и мрачно се усмихна.

Не беше тайна, че хора, които по един или друг начин са нарушили законите, понякога успяваха да си намерят работа в някой от новооткритите светове. Винаги имаше нужда от хора, които да работят под куполи при изкуствена атмосфера и псевдогравитационно поле, а на доброволците обикновено не се задаваха твърде много въпроси. Това не беше кой знае колко лошо. Така, поставени при трудни условия, те помагаха на Земята и хората и по свой начин плащаха за греховете си.

— Виждам — кимна Норич при тези думи на Лъки, — че не гледате наивно на въпроса, и това ме радва. Ако оставим настрана офицерите и квалифицираните специалисти, предполагам, че по-голямата част от хората тук имат криминални досиета на Земята, а повечето от останалите биха имали такива, ако полицията знаеше всичко за тях. Едва ли и един от петима дава истинското си име. Във всеки случай виждате докъде води напрежението, когато пристигат следовател след следовател. Знаем, че всички вие търсите сириусиански шпиони, но всеки си мисли, че ще вадят наяве собствените му бели и отново ще го хвърлят в затвора. Хората до един искат да се върнат на Земята, но без шум, а не с белезници на ръцете. Затова Ред Съмърс е в състояние да подстрекава така.

— А притежава ли Съмърс някакви специални качества, че е станал техен водач? Например особено лошо досие на Земята?

— Може би убийство? — запита с горчивина в гласа си Бигман, като вдигна за миг глава от своето триди.

— Не! — отвърна поривисто Норич. — Трябва да ви обясня за Съмърс. Имал е нещастен живот — разтурен дом, немарливи родители. Попаднал в лоша среда. Е, бил е в затвора за участието си в няколко дребни обира. Ако беше останал на Земята, щеше да пропилее живота си. Той обаче дошъл на Юпитер-9 и тук започнал нов живот. Отначало е бил обикновен работник, а после се е самообразовал. Изучавал е конструирането при ниски гравитации, механика на силовото поле и аграв-техника. Бил е повишен на отговорна длъжност и се е представил отлично. Уважават го, обичат го, приемат го добре. Вече е разбрал какво е да тежиш на мястото си и затова най-много се бои от мисълта, че може да се върне на Земята, към предишния си живот.

— Няма що, тази мисъл му е толкова омразна — намеси се Бигман, — че се опита да убие Лъки, като използува измама в борбата.

— Вярно — съгласи се Норич и се намръщи. — Чух, че е използувал субфазов осцилатор, за да неутрализира пулта на Съветника. Постъпил е глупаво, но е бил изпаднал в паника. Вижте, в основата си този човек е добросърдечен. Когато старият ми Мът умря…

— Старият ви Мът ли? — попита Лъки.

— Преди това имах друго куче водач, което също се казваше Мът. Умря при едно късо съединение на силово поле, при което загинаха и двама души. То не трябваше да се намира там, но понякога кучетата скитат и си търсят преживявания. Сегашният Мът прави същото, когато не го използувам, но винаги се връща. — Норич се наведе и леко плесна кучето по хълбока, а Мът затвори едното си око и опашката му заудря по пода. — Както и да е. След като старият Мът умря, известно време изглеждаше, че няма да мога да намеря друго куче и ще трябва да ме изпратят у дома. Не ме бива за нищо без куче. Кучетата водачи не достигат. Има списък на чакащите. Тукашната администрация не пожела да използува никакви връзки, понеже не гори от желание да оповести факта, че държат слепец като конструктор. Икономическият блок в Конгреса винаги чака подобен случай, за да раздуха търканията. Съмърс беше този, който се нагърби с работата. Използува свои познати на Земята и ми достави Мът не по съвсем законен път. Може да се каже, че използува нещо като „черна борса“, но Съмърс заложи на карта положението си тук, за да ми направи услуга като на свой приятел, и аз съм му много задължен. Надявам се да не забравяте, че Съмърс е способен да прави и е правил подобни неща и няма да го съдите строго за действията му преди няколко часа.

— Не възнамерявам да предприема никакви действия срещу него — отвърна Лъки. — Нямах намерение да сторя това дори преди нашия разговор. Все пак съм убеден, че истинското име и досието на Съмърс са известни на Съвета, и ще проверя как стоят нещата.

— Непременно — каза, изчервявайки се, Норич, — ще видите, че не е толкова лош човек.

— Надявам се. Имам обаче един въпрос. При всичко, което се случи, нямаше никакъв опит за намеса от страна на администрацията на проекта. Това не ви ли се струва странно?

— Ни най-малко — изсмя се Норич. — Не мисля, че командирът Донахю щеше много да се притесни, ако ви бяха убили, само дето щеше да се затрудни, докато потули случая. Той има на главата си по-големи грижи от вас или вашето разследване.

— По-големи грижи ли?

— Без съмнение. Шефът на този проект се сменя всяка година, те се придържат към въртене. Донахю е шестият поред и далеч по-добър от досегашните. Налага ми се да изтъкна това. Справи се с бюрокрацията и не се опита да превърне обекта във военен лагер. Поразпусна хората, позволи им от време на време да се забавляват и резултатът е налице. Първият аграв-кораб ще бъде готов да отлети в най-скоро време. Някои казват, че е въпрос на дни.

— Толкова скоро?

— Не е изключено. Въпросът е, че командир Донахю трябва да бъде сменен след по-малко от месец. Едно закъснение сега би означавало, че пускането на аграв-кораба може да не стане преди да дойде заместникът на Донахю. В такъв случай онзи ще обере всички лаври и името му ще влезе в историята, а Донахю ще остане с пръст в устата.

— Нищо чудно, че не искаше да слизаш на Юпитер-9, Лъки — каза възбудено Бигман. — Нищо чудно.

— Не се ядосвай напразно, Бигман — сви рамене Лъки.

— Подлец! — продължи да се възмущава Бигман. — Сириус е зинал да лапне Земята, а него го интересува само как да пусне този нещастен кораб! — Бигман размаха юмрук и чу приглушеното ръмжене на Мът.

— Какво правите, Бигман? — попита рязко Норич.

— Защо? — искрено се учуди Бигман. — Нищо не правя.

— Не правите ли заканителен жест?

— Не съвсем — отвърна той и бързо свали ръката си.

— Трябва да сте внимателен, Мът е наблизо. Той е обучен да се грижи за мен… Сега ще ви покажа. Само пристъпете към мен и се престорете, че искате да ме ударите.

— Не е необходимо — намеси се Лъки. — Ние разбираме…

— Моля — настоя Норич. — Не е опасно. Ще спра Мът навреме. Всъщност добре е да се поупражнява. Всички, работещи по проекта, са така внимателни към мен, че, кълна се, аз се съмнявам, дали ще си спомни наученото. Хайде, Бигман!

Бигман пристъпи напред и вдигна неохотно ръка. Ушите на Мът веднага полегнаха, очите му се присвиха, зъбите се оголиха, мускулите на краката се напрегнаха, готови за скок, а от дълбините на гърлото му се разнесе дрезгаво ръмжене. Бигман бързо се дръпна.

— Долу, Мът! — заповяда му Норич.

Кучето се отпусна. Лъки ясно почувствува напрягането и облекчението в съзнанието на Бигман, както и победоносното доволство на Норич.

— Докъде стигнахте с яйцето триди, Бигман? — попита го Норич.

— Отказвам се — отвърна малкият марсианец, изгубил търпение. — Събрах две от частите и повече не мога да направя.

— Въпрос на тренировка, нищо друго — засмя се Норич и взе от ръката на Бигман двете части. — Нищо чудно. Сглобил сте ги погрешно. — Той остави едната част, взе друга и събра двете. После добави трета, четвърта и така нататък, докато в ръката му се появиха седем части, съединени във формата, на хлабав овоид с отвор през него. Взе осмата, ключовата част, плъзна я донякъде в отвора, завъртя я на половин оборот по посока, обратна на часовниковата стрелка, и после я бутна до края. — Готово!

Норич подхвърли във въздуха готовото яйце и после го хвана, докато Бигман тъжно го наблюдаваше.

Лъки стана.

— Е, мистър Норич, ние пак ще се видим — каза той. — Ще запомня бележките ви относно Съмърс и останалото. Благодаря ви за питието.

Чашата с уиски все още стоеше недокосната на масата.

— Радвам се, че се запознахме — каза Норич, стана и се сбогува с Лъки и Бигман.

 

 

Мина известно време, преди Лъки да може да заспи. Лежеше в тъмнината на стаята си на стотици стъпки под повърхността на Юпитер-9, вслушваше се в тихото хъркане на Бигман в съседната стая и размишляваше върху събитията през деня. Непрекъснато ги прехвърляше през ума си. Изпитваше безпокойство! Случило се беше нещо, което не би трябвало да се случи, или не се беше случило нещо, което би трябвало да се случи. Той обаче се чувствуваше уморен и всичко изглеждаше малко нереално и изкривено в света на полудрямката. Нещо се въртеше на границата на възприятията му. Той се вкопчваше в него, но то му се изплъзваше, а когато настъпи утрото, от усещането му нямаше вече и следа.

От своята стая Бигман подвикна на Лъки, който се сушеше след душа под нежните струи на топлия въздух. Дребният марсианец извика:

— Хей, Лъки, поднових въглеродния двуокис на В-жабата и сложих в аквариума й още водорасли. Нали ще я вземем на срещата ни с онзи проклет командир?

— Разбира се, че ще я вземем, Бигман.

— Тогава всичко е наред. А кога ще ме оставиш да кажа на командира какво мисля за него?

— Сега, Бигман.

— Глупости! Сега ще влизам под душа. Подобно на всички хора от Слънчевата система, израснали не на Земята, а на други планети, Бигман се наслаждаваше на водата, когато се случеше да се добере до вода. Душът бе за него удоволствие и любимо преживяване. Лъки се стягаше за заседанието под звуците на теноровото мяукане, което Бигман наричаше пеене.

Видеофонът за вътрешна връзка иззвъня точно когато Бигман беше започнал някакъв съмнителен фрагмент от мелодия, която звучеше пронизително и фалшиво, а Лъки завършваше обличането си. Той пристъпи към апарата.

— Стар на видеофона — каза Лъки и включи на приемане.

— Стар! — На екрана се появи набразденото от бръчки лице на командира Донахю. Тънките му устни бяха стиснати, а когато видя Лъки, изражението му стана изцяло враждебно. — Чух, че сте се били с един от нашите работници.

— Да?

— Виждам, че не сте пострадал.

— Всичко е наред — усмихна се Лъки.

— Спомняте си, че ви предупредих.

— Нямам никакви оплаквания.

— След като е така, в интерес на проекта е да зная дали възнамерявате да направите рапорт относно това произшествие.

— Освен ако не се окаже, че то има някакво отношение към проблема за престоя ми тук, въобще няма да го споменавам.

— Добре! — облекчено въздъхна Донахю. — Питам се обаче дали бих могъл да разчитам на същото становище при разискванията ни на срещата днес сутринта. Може да бъдат записани за секретната архива, а аз бих предпочел…

— Няма да се яви нужда да обсъждаме този въпрос, командире.

— Много добре — каза почти сърдечно командирът. — Значи до един час ще се видим.

Лъки имаше смътното чувство, че душът на Бигман беше спрял и че пеенето бе преминало в тананикане.

Сега тананикането също спря и за момент настъпи тишина.

— Да, командире, дов… — тъкмо казваше Лъки по предавателя, когато Бигман избухна в див, неистов вик.

— Лъки!

Лъки бързо скочи на крака и с две крачки стигна до вратата между двете помещения.

Бигман обаче беше стигнал на прага й преди него, с очи, разширени от ужас.

— Лъки! В-жабата! Тя е мъртва! Убили са я!