Айзък Азимов
Голямото слънце на Меркурий (8)

7. МИНИТЕ НА МЕРКУРИЙ

Лъки и Бигман включиха светлините на скафандрите и в известна част от пространството мракът се разсея. Осветиха простиращия се пред тях тунел. Светлинният лъч имаше обикновените ясно очертани ръбове, които бяха неизбежни във вакуума. Всичко извън лъча оставаше в пълен мрак.

Високият мъж от Земята и нисичкият му спътник от Марс се обърнаха с лице към тази тъмнина и се отправиха към вътрешността на Меркурий.

Под излъчваната от скафандрите светлина Бигман оглеждаше любопитно тунела, подобни на който бе виждал на Луната. Плавно заоблен от използуването на бластери и от дезинтеграционни процедури, той се простираше прав и равен пред тях. Стените извиваха нагоре и се сливаха със скалния таван. Овалното напречно сечение, леко сплеснато нагоре и напълно равно отдолу, бе направено за получаването на най-голяма конструктивна здравина.

Бигман можеше да чуе стъпките си през въздуха на собствения си скафандър, а стъпките на Лъки усещаше само като леко вибрационно потрепване на скалата. Това съвсем не беше звук, но за човек като Бигман, прекарал голяма част от живота си във вакуум или в среда близка до вакуума, имаше почти същото значение. Той можеше да „чува“ вибрацията на масивната материя, както човек на Земята чуваше вибрацията на въздуха, наречена „звук“. Те минаваха периодично покрай скални колони, които бяха оставени невзривени и служеха като подпори на скалните пластове между тунела и повърхността. Те приличаха на подпорите от мините на Луната, само че бяха по-дебели в повече на брой. Това имаше смисъл, защото гравитацията на Меркурий, макар и слаба, бе два и половина пъти по-силна от тази на Луната.

От главния тунел, по който се движеха, се отклоняваха странични галерии. Лъки изглежда не бързаше, защото спираше на всеки отвор, за да го сравни с картата, която носеше.

За Бигман най-голяма тъга в мините навяваха следите от някогашното човешко присъствие: болтовете, към които са били прикрепени илюминаторните плоскости, поддържащи в коридорите дневна светлина; слабите белези, където парамагнитните релета някога са осъществявали тегленето на количките със злато; страничните ниши със стаи и лаборатории, където миньорите са се хранили при полевите кухни или са изпробвали образците злато. Сега всичко беше изтръгнато и разрушено. Останали бяха само голи скали.

Но Бигман не беше човек, който размишлява твърде дълго над такива неща. По-скоро го безпокоеше бездействието. Не беше дошъл тук само на разходка.

— Лъки, ергометърът не показва нищо — каза Бигман.

— Зная, Бигман. Използувай шифъра.

Лъки каза това тихо, без специално наблягане, но Бигман знаеше значението му. Той бутна регулиращото копче на радиото си до белега, който активира една защита на носещата вълна и шифрова съобщението. Един скафандър не притежаваше такова устройство, но то бе обичайно за Лъки и Бигман. Бигман бе добавил шифроващото устройство към регулиращото копче на радиото при подготвянето на скафандрите почти подсъзнателно.

Сърцето на Бигман заби малко по-бързо. Когато Лъки поискваше шифрована радиовръзка между тях, опасността беше близо.

— Какво има, Лъки? — попита той.

— Време е да поговорим — отвърна Лъки. Гласът му прозвуча съвсем слабо и сякаш идваше неопределено от всички посоки. Това се дължеше на неизбежното несъвършенство на приемащия дешифратор, който винаги добавяше лек шум. — Съгласно картата, това е тунел 7а и той е свързан с една от вертикалните шахти, които водят към повърхността. Аз ще поема към нея.

— Към нея ли? Защо? — попита учудено Бигман.

— За да стигна до повърхността — отвърна с усмивка Лъки. — За какво друго?

— С каква цел?

— За да отида по повърхността до хангара и „Светкавичния Стар“. Последния път, когато ходих до кораба, взех със себе си новия топлоизолиращ скафандър.

Бигман премисли чутото и бавно попита:

— Означава ли това, че ще се отправиш към Огряваната от Слънцето страна?

— Точно така. Ще се отправя към голямото Слънце. Невъзможно е да се загубя. Ще следвам сиянието от короната му на хоризонта. Това много опростява нещата.

— Стига, Лъки! Аз пък мислех, че сириусианците са в мините. Не го ли доказа на банкета?

— Не, Бигман. Не го доказах. Само се постарах да говоря така, че да прозвучи като доказателство.

— Тогава защо не ми каза?

— Защото по този въпрос сме спорили и преди. Не исках да го засягам отново. Не мога да рискувам да избухнеш ненавреме. Ако бях ти казал, че нашето слизане тук е част от един по-голям план и ако Кук те беше раздразнил по някаква причина, ти можеше да ни провалиш.

— Не бих го сторил, Лъки. Ти просто не обичаш да говориш за нещо, докато не си напълно готов.

— И това е вярно — призна Лъки. — Във всеки случай, положението е следното. Исках всички да мислят, че отивам в мините и че нямам никакво намерение да се отправям към Огрявалата от Слънцето страна. Най-безопасният начин да се погрижа за това беше да убедя всички, дори и теб, че е така.

— Можеш ли да ми кажеш защо ще ходиш там, Лъки или все още е строга тайна?

— Мога да ти кажа. Силно подозирам, че някой от купола стои зад саботажа. Не вярвам на историята със сириусианците.

Бигман беше разочарован.

— Искаш да кажеш, че тук, долу, в мините няма нищо ли?

— Може би бъркам, но съм съгласен с доктор Кук. Твърде невероятно е сириусианците да са вложили цялото си усърдие в установяването на секретна база на Меркурий, само за да извършат един незначителен саботаж. Ако са имали това намерение, много по-вероятно е за целта да са подкупили някой землянин. В края на краищата кой повреди топлоизолиращия скафандър? Поне в това сириусианците не могат да бъдат обвинени. Дори доктор Пйвърейл не предположи, че в купола може да има сириусианци.

— Тогава ти търсиш предател, а Лъки?

— Търся саботьора. Той може да е сириусиански агент или да действува по собствени мотиви. Надявам се, че отговорът е на Огряваната от Слънцето страна и че моята димна завеса относно нашествие от мините няма да даде възможност на виновника да се скрие или да ми подготви неприятно посрещане.

— Какво очакваш?

— Ще знам, когато го открия.

— Добре — каза Бигман. — Измами ме, Лъки. Да вървим.

— Почакай! — извика искрено смутен Лъки. — Казах, че аз отивам. Има само един топлоизолиращ скафандър. Ти ще останеш тук.

За пръв път употребеното от Лъки местоимение достигна съзнанието на Бигман. Той бе казвал все „аз“ н нито веднъж „ние“.

— Лъки! — извика той, разкъсван между обидата и слисването. — Защо трябва да остана?

— Защото искам хората в купола да са сигурни, че сме тук. Ти ще задържиш картата и ще следваш пътя, за който говорихме или подобен на него. Ще докладваш на Кук всеки час. Казвай му къде се намираш и какво виждаш. Казвай му истината. Не трябва да ги мамиш в нищо друго, освен че съм с теб.

— А какво ще стане, ако поискат да говорят с теб? — попита Бигман, след като помисли малко.

— Кажи им, че съм зает. Извикай, че май си видял сириусианец или че трябва да прекъснеш. Измисли нещо, за да продължават да мислят, че съм с теб. Разбираш ли?

— Марсиански пясъци! Значи ще отидеш на Огряваната от Слънцето страна и ще запазиш цялото забавление за себе си, а аз ще се скитам в тъмното и ще си правя играчки по радиото.

— Кураж, Бигман. Може би в мините наистина има нещо. Аз не винаги съм прав.

— Обзалагам се, че този път си прав. Тук, долу, няма нищо.

— Тук е Смъртта от измръзване, за която говори Кук — не можа да не се пошегува Лъки. — Можеш да я изследваш.

— О, млъкни! — извика Бигман, неразбрал шегата. Последва кратка пауза. После ръката на Лъки легна върху рамото на приятеля му.

— Наистина, това не е смешно, Бигман, и аз съжалявам. Но не се отчайвай. Съвсем скоро отново ще бъдем заедно. Знаеш го.

— Добре — съгласи се Бигман и бутна ръката на Лъки встрани. — Не ме утешавай. Ще направя каквото казваш. Само че вероятно ще получиш слънчев удар, когато не съм там да те държа под око.

— Ще се опитам да бъда внимателен — засмя се Лъки.

Той се обърна и тръгна по тунел 7а, но не бе направил и две крачки, когато Бигман го повика.

— Лъки!

Лъки спря.

— Какво?

— Слушай — прокашля се Бигман, — не поемай неразумни рискове, чу ли? Искам да кажа, че няма да съм наоколо, за да те предпазя от неприятност.

— В този момент ми приличаш на чичо Хектор — каза Лъки. — Може би ще последваш някои от собствените си съвети, а?

И така, както винаги, те изразиха истинската си взаимна привързаност. Лъки му махна с ръка и остана за момент проблясващ в светлината на Бигмановия скафандър. После се обърна и се отдалечи.

Бигман продължи да наблюдава как фигурата на Лъки постепенно се топи в заобикалящите го сенки, докато свърна в един завои на тунела и се изгуби от погледа му. Сега тишината и самотата му се сториха двойно по-големи. Някой друг би се почувствувал загубен и смазан, откривайки че е сам. Но това бе Джон Бигман Джонс, затова стисна зъби и продължи с уверена крачка по главния тунел.

Петнадесет минути по-късно Бигман осъществи първата връзка с купола. Чувствуваше се нещастен. Как можа да повярва, че Лъки сериозно очаква приключение в мините? Защо му бе наредил да се свързва по радиото с купола? За да могат сириусианците да прехващат и следят съобщенията ли?

Насочените радиовълни бяха, разбира се, непроницаеми, но съобщенията не бяха шифровани. Никой радиолъч обаче не е толкова непроницаем, че да не може да се проникне в него.

Бигман се зачуди защо Кук се бе съгласил на едно такова споразумение, но почти веднага се досети, че той също не вярва в сириусианците. Само Бигман бе повярвал. Голям умник!

Свърза се с Кук и използува уговорения сигнал, съобщаващ, че не се вижда неприятел.

— Не виждате ли неприятел? — прогърмя веднага в отговор гласът на Кук.

— Марсиански пясъци, да! Лъки е двадесет фута пред мен, но няма никакви признаци за подобно нещо. Слушайте, когато следващия път ви звънна уговорения сигнал, че не се вижда неприятел, считайте, че съм ви го казал.

— Нека говоря с Лъки Стар.

— За какво? — попита небрежно Бигман. — Ще ви го дам следващия път.

— Добре — съгласи се след известно колебание Кук.

Няма да има следващ път, каза си Бигман. Той щеше само да изпраща сигнал, че не вижда неприятел и толкова… Но колко ли дълго ще броди в мрака преди да чуе Лъки? Час? Два? Шест? Ами ако изминат шест часа без вест? Колко дълго трябваше да остане? Колко дълго можеше да остане?

А какво щеше да се случи, ако Кук поиска точна информация? Лъки бе му казал да описва разни неща, но ако не успее да поддържа заблудата? Какво ще се случи ако се изпусне и се разбере, че Лъки е на Огряваната от Слънцето страна? Той никога повече нямаше да му се доверява. За нищо!

Бигман отхвърли тази мисъл. Съсредоточаването върху нея нямаше да му донесе нищо добро.

Само да имаше с какво да се разсее. Нещо друго освен мрака и вакуума, слабата вибрация от собствените му стъпки и шума от дишането му.

Той спря, за да провери местоположението си в главния тунел. Страничните проходи бяха обозначени с букви и цифри, издълбани отчетливо в стените им. Времето не бе успяло да ги заличи. Проверката не беше трудна. Ниската температура обаче правеше картата крехка и затрудняваше боравенето с нея, а това не подобряваше настроението му. Той насочи светлината на скафандъра на контролното табло на гърдите си, за да нагласи осушителя. Вътрешната повърхност на лицевото прозорче бе започнала леко да се замъглява от дишането му. Може би поради повишаването на температурата в скафандъра, каза си той.

Бигман току-що бе завършил настройката, когато рязко обърна глава на една страна, сякаш се вслушваше.

Всъщност той правеше точно това. Беше се напрегнал, за да почувствува ритъма на слабата вибрация, което бе възможно само защото беше спрял.

Бигман затаи дъх и спря неподвижен като скалистите стени в тунела.

— Лъки? — прошепна той в предавателя. — Лъки?

Пръстите на дясната му ръка нагласиха копчето върху контролното табло. Вълната на предаване бе шифрована. Никой друг освен Лъки не би могъл да долови този лек шепот и той би трябвало скоро да му отговори. Бигман се срамуваше да си признае колко би го облекчил неговият глас.

— Лъки? — попита отново той.

Вибрациите продължиха. Отговор нямаше.

Дишането на Бигман се учести. Обзе го луда радост, породена от вълнението, което винаги го завладяваше при приближаването на опасност.

В мините имаше още някой, но не беше Лъки. Тогава кой? Сириусианец? Ами ако Лъки се окаже всъщност прав, макар да си мислеше, че прави само димна завеса?

Може би.

Бигман извади бластера и угаси светлината на скафандъра.

Ами ако сириусианците знаят, че той е тук? Не идват ли да го заловят?

Вибрациите не бяха неясните неритмични „звуци“ от стъпките на много хора или дори на двама-трима. За острия слух на Бигман отчетливото „трум, трум“ бе „звукът“ от стъпките само на един ритмично приближаващ се човек. А той би срещнал без страх сам човек навсякъде и при всякакви обстоятелства.

Безшумно протегна ръка и докосна по-близката стена. Вибрациите станаха значително по-осезателни. Значи другият се движеше в тази посока.

Докосвайки леко стената с ръка, Бигман се придвижи напред в непрогледния мрак. Предизвиканите от другия вибрации бяха твърде интензивни и безгрижни. Или си мислеше, че е сам в мините (както Бигман преди малко), или, ако следваше Бигман, не постъпваше мъдро във вакуума.

Стъпките на Бигман затихнаха до леко шумолене, започна да се движи като котка. Вибрациите от стъпките на другия обаче не се промениха. Ако той следваше Бигман по звука, внезапната промяна в напредването на последния би трябвало да рефлектира и в неговите стъпки. Но не настъпи никаква промяна. Остана първото предположение.

Бигман свърна вдясно при входа на следващия страничен тунел и продължи. Ръката му върху стената веднага го ориентира за посоката и той се насочи към другия.

И в този момент далеч напред в тъмнината се появи ослепителен лъч светлина от скафандър, който попадна за миг върху Бигман. Той замръзна неподвижен до стената.

Светлината изчезна. Другият беше пресякъл тунела, по който вървеше Бигман. Не беше продължил по него.

Бигман избърза без усилие напред. Той щеше да намери пресечката и да последва непознатия. Те щяха да се срещнат. Той, Бигман, като представител на Земята и Научния съвет и врагът, представител на… кого ли?