Поредицата „Лъки Стар“ (букв. Щастливата звезда) се развива в далечното бъдеще, когато земляните са преодолели космическите пространства и са основали множество колонии, както в Слънчевата система, така и извън нея. Основен враг на земляните са световете на Сириус — първоначално колонии на Земята, впоследствие отцепили се от нея и създали собствено общество. Те са готови да унищожат властта на Земята над Усвоения космос на всяка цена…

 

Дейвид „Лъки“ Стар e най-младият член на Научния съвет на Земната федерация, най-висшата власт след правителството. Неговата задача е със всички средства да пази Земята от враговете й — вътрешни или външни.

 

На Меркурий се провежда свръхсекретен проект за добиване на енергия — чиста и в неограничени количества. Но роботи от модел произвеждан на Сириус систематично саботират енергийните генератори. Как са попаднали там и по-важното — как да бъдат спрени са въпросите пред които се изправят Лъки и Бигман.

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лъки Стар (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lucky Starr and the Big Sun of Mercury, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 17гласа)

Информация

Източник
sfbg.us

Издание:

Айзък Азимов. Врагът от Сириус. Фантастични романи

Изд. Атлантис, София, 1993

Превод от англ.: Григор ПОПХРИСТОВ

Художник: Текла Алексиева, Жеко Алексиев

Печат: Полипринт, Враца

Формат: 130×200 мм. Офс. изд. Тираж: 15 000 бр. Страници: 489. Цена: 32.00 лв.

История

  1. —Корекция
  2. —Добавяне на анотация (пратена от drvar)
  3. —Добавяне

ПРЕДГОВОР

Тази книга е издадена за пръв път през 1956 г. и описанието на повърхността на Меркурий съответства на астрономическите познания от този период.

От 1956 г. насам обаче сведенията за вътрешната част на Слънчевата система се увеличиха неимоверно много поради използуването на радарни лъчи и ракети.

В 1956 г. се смяташе, че Меркурий е винаги обърнат с едната си страна към Слънцето, така че едната му част е сгрявана непрекъснато от слънчевата светлина, а другата тъне в постоянен мрак. Приемаше се, че помежду им има някакви гранични области, в които светлината се сменя периодично с мрака.

Но в 1965 г. астрономите изследваха отражения на радарни лъчи от повърхността на Меркурий и за своя изненада откриха, че това не е така. Докато Меркурий се завърта около Слънцето за 88 дни, завъртането около собствената му ос става за 59 дни. Това означава, че всяка част от Меркурий се огрява от Слънцето по едно или друго време и изобщо няма „тъмна страна“.

Въпреки това се надявам, че тази история ще се хареса на читателите, но не бих желал те да бъдат заблудени, приемайки като факт данни, които са се смятали за верни през 1956 г., а сега вече не отговарят на научните познания.

 

Айзък Азимов

Ноември, 1970 г.