Лиман Франк Баум
Страната на Оз (19)

Прекрасните хапчета на доктор Никидик

Тенекиеният дървар бил сговорчив, но станело ли нужда, се биел стръвно като римски гладиатор. Тъй че, когато свраките едва не го съборили с устрема на крилата си, а острите им човки и нокти застрашили лъскавия му никел, Дърварят грабнал брадвата и бясно я развъртял над главата си.

Но колкото и свраки да наранил, останалите многобройни храбри птици продължили да налитат отгоре му все така гневно. Някои се опитали да изкълват очите на Сръндака, но те били стъклени и не пострадали. Ято свраки се спуснали над Дървеното магаре, обаче животното, както било повалено по гръб, размахало крака и отпъдило почти толкова нападатели, колкото и брадвата на Дърваря.

При този отпор птиците нападнали сламата на Плашилото, напластена в средата на гнездото върху Тип, Бръмбара и главата на Джак, и се заели да я разпиляват и да разнасят стръкче по стръкче в пропастта.

Главата на Плашилото, потресена от безотговорното разпръскване на вътрешността му, призовала на помощ Тенекиения дървар и той се развъртял с подновени сили. Брадвата му засвяткала сред свраките, а Сръндакът размахал лудо двете си оцелели крила. Раздвижването на тези гигантски ветрила всяло ужас сред свраките и щом Сръндакът се откачил от скалата, на която висял, и с трясък се свлякъл в гнездото, птиците така се изплашили, че с крясък полетели над върхарите.

Когато и последният им враг изчезнал, Тип изпълзял изпод диваните, после издърпал и Бръмбара.

— Спасени сме! — радостно викнало момчето.

— Да, спасени сме! — откликнал образованият Бръмбар и радостно прегърнал главата на Сръндака. — И всичко дължим на падането на Нещото и на брадвата на Дърваря!

— Ако и аз съм спасен, изтеглете ме от тук! — примолил се Джак, чиято глава все още била под диваните.

Тип я изтърколил навън и я сложил върху шията й. Изправил Дървеното магаре и му казал:

— Дължим ти благодарност за смелия отпор!

— Смятам, че се отървахме — гордо се обадил Тенекиеният дървар.

— Нищо подобно! — възкликнал някой глухо.

Извърнали се изненадано към главата на Плашилото, полегнало до ръба на гнездото.

— Унищожен съм! — заявило Плашилото, като забелязало изненадата им. — Къде е сламата ми?

От ужасния въпрос се вцепенили. Стреснато огледали гнездото и не видели ни една сламка. Свраките я били изпокрали до последното стръкче и я били изхвърлили в пропастта, зейнала на стотици метри долу.

— Бедно, бедно мое другарче! — ахнал Тенекиеният дървар, прегърнал главата и взел да я гали: — Кой да допусне, че ще дочакаш такъв край!

— Сторих го за спасението на моите приятели — отвърнала главата — и се гордея, че загинах с такава благородна и великодушна смърт!

— Какво сте се отчаяли? — зачудил се Бръмбарът. — Нали дрехите му са цели?

— Да, обаче те не струват нищо без пълнежа — отговорил Тенекиеният дървар.

— Ще го натъпчем с банкноти! — заявил Тип.

— С банкноти ли? — удивено възкликнали всички.

— Разбира се — продължило момчето. — Дъното на гнездото е покрито с хиляди банкноти — от един и от два долара, има и от пет, и от десет, и от двайсет, и от петдесет. Има колкото да натъпчем не едно и не две плашила. Защо да не използваме парите?

Тенекиеният дървар се заел да преобръща боклуците с дръжката на брадвата. И наистина онова, което смятали за ненужни хартийки, се оказали банкноти с различна стойност, които пакостливите свраки години наред били отмъквали от градовете и селата.

Огромно богатство лежало в недостъпното гнездо и със съгласието на Плашилото предложението на Тип било прието.

Отбрали по-новите и чисти банкноти и ги подредили на купчинки. Левия крак и левия ботуш напълнили с банкноти по пет долара, десния натъпкали с банкноти по десет, а тялото издули така с петдесетачки, стотачки и хилядарки, че Плашилото едва успяло да си закопчае сакото.

— Сега ти си най-ценният член на групата ни — важно обявил Бръмбарът, — но тъй като си само сред приятели, няма опасност да бъдеш похарчен.

— Благодаря ви — поклонило се Плашилото. — Усещам се като нов и макар на пръв поглед да приличам на банкова каса, моля да не забравяте, че умът ми си е от същия стар материал. А тъкмо той ми е бил опора в тежки моменти.

— Е, сега сме тъкмо в такова положение — отбелязал Тип — и ако твоят ум не ни помогне да се измъкнем от тук, сме обречени да завършим живота си в това гнездо.

— Къде бяха тия пожелателни хапчета? — запитало Плашилото и ги извадило от джоба си. — Не могат ли да ни измъкнат от тук?

— Не, докато не разберем как се брои до седемнайсет по две — отвърнал Тенекиеният дървар. — Нали нашият Бръмбар разправя, че бил високообразован — хайде сега да ни каже как става това!

— Това е въпрос не на образование — отвърнало насекомото, — а на познания по математика. Гледал съм как учителят решава какви ли не задачи, и съм го чувал да разправя, че това ставало с някакви си хиксове, игреци, размесени с плюсове, минуси, равенства и тъй нататък. Но доколкото помня, ни веднъж не съм го чул да каже как се брои до нечетното седемнайсет с четните числа по две.

— О, я млъкни! — изкрещял Джак. — От теб ме заболя главата!

— И мен — откликнало Плашилото. — Математиката ти е като буркан шарена туршия — бръкваш за краставичка, а хващаш нещо съвсем друго. Ако изобщо можем да го сметнем, то ще е по най-простия начин.

— Така е — казал Тип. — Старата Момби не може да смята с хиксове и игреци, защото не е ходила на училище.

— Ами започнете да смятате от една половинка! — ядно рекло Дървеното магаре. — Тогава ще можете да преброите до седемнайсет по две!

Погледнали се удивени, защото всички го смятали за най-глупавото в групата.

— Накара ме да потъна от срам — поклонило му се Плашилото.

— Тъй или инак, животното е право — заявил Бръмбарът, — защото две по една половинка прави едно и щом стигнете до едно, лесно ще преброите до седемнайсет по две.

— Чудно как сам не се сетих! — удивил се Тиквоглавия.

— На мен пък не ми е чудно — отвърнало Плашилото. — Ти да не си по-умен от нас? Но хайде да си казваме желанието! Кой ще глътне първото хапче?

— Ами глътни го ти! — предложил Тип.

— Не мога — отвърнало Плашилото.

— Защо? Нали имаш уста? — учудило се момчето.

— Да, но тя е нарисувана и към нея няма глътка — обяснило Плашилото. — Всъщност — то огледало всички един по един — май от нас само момчето и Бръмбарът могат да гълтат.

Осъзнавайки правотата на думите му, Тип казал:

— Тогава аз се заемам с първото желание. Подай ми едно сребърно хапче.

Плашилото се опитало, но подпълнените му ръкавици не успявали да хванат малкото топче и той подал кутийката на момчето. Тип си избрал едно хапче.

— Брой! — викнало Плашилото.

— Половинка, едно, три, пет, седем, девет, единайсет, тринайсет, петнайсет, седемнайсет! — преброил Тип.

— А сега бързо желанието! — припряно му напомнил Бръмбарът.

Но в този миг момчето било обхванато от страшни болки и ужасно се изплашило.

— Хапчето ме отрови! — изхлипал Тип. — Ооох! Ооох! Олеле! Уби ме! Огън! Ооох! — и се търкулнал на дъното на гнездото в такива гърчове, че изкарал ума на всички.

— Как да ти помогнем? Моля те, кажи! — умолявал го разплаканият Тенекиен дървар, а сълзите му се ронели по никелираните бузи.

— Не-не-знам! — стенел Тип. — Ооох! Да не бях пожелавал да го глътна!

Тозчас болките изчезнали, момчето скочило на крака и видяло, че Плашилото се взира удивено в кутийката за черен пипер.

— Какво стана? — засрамено попитал Тип.

— Гледай, в кутийката пак има три хапчета! — ахнало Плашилото.

— Ами то се знае — обяснил Бръмбарът. — Нали Тип пожела да не е гълтал хапчето? И ето, желанието му се изпълни, той не го глътна. Затова в кутийката сега пак са три!

— Възможно е, но хапчето тъй или инак щеше да ме умори! — казало момчето.

— Не е възможно! — упорствал Бръмбарът. — Като не си го глътнал, как така ти причини болка? А щом желанието ти, след като е изпълнено, доказва, че не си го глътнал, значи и не те е боляло!

— Тогава беше прекрасна имитация на болка — гневно се защитил Тип. — Хайде, ти опитай другото хапче. И без туй пропиляхме едното желание.

— А, не, не сме! — обяснило Плашилото. — В кутията пак има три хапчета и всяко хапче изпълнява по едно желание.

— Сега пък от теб ме заболя глава — разгневил се Тип. — Нищо не разбирам. Но друго хапче не гълтам, да знаете! — и с тези думи намусено се оттеглил в дъното на гнездото.

— Добре — изпъчил се Бръмбарът, — тогава аз като грамадански и високообразован ще ви спасявам, защото май никой друг не умее да гълта. Подайте ми хапче!

Глътнал го без колебание, а всички с възхита наблюдавали как насекомото отброява до седемнайсет също като Тип. И кой знае защо — вероятно защото клатушкащите се бръмбари имат по-здрави стомаси от момчетата, — сребърната таблетка не му причинила болка.

— Желая пречупените крила на Сръндака да се поправят и да станат като нови! — бавно и тържествено изрекъл Бръмбарът.

Всички извърнали погледи към Нещото, а желанието се изпълнило така светкавично, че Сръндакът лежал пред тях направо като нов, готов да полети във въздуха както когато го били съживили на покрива на двореца.