Лиман Франк Баум
Страната на Оз (18)

В гнездото на свраките

— Това преживяване е толкова невероятно, че просто да не повярваш! — обадил се Сръндакът с писклив глас, крайно неподходящ за едрото му тяло. — Последният ми ясен спомен е как вървя през гората и чувам силен шум. Изглежда, тогава са ме убили и това щеше да бъде краят ми. А ето ме сега отново жив, с четири чудовищни крила и тяло, което може да разплаче от срам всяко животно и всяка птица! Какво е станало? Аз Сръндак ли съм или крилато божество?

— Ти не си нищо друго освен едно Нещо с глава на Сръндак — отговорил му Тип. — И ние те направихме и те съживихме, за да ни пренесеш по въздуха там, където пожелаем да отидем.

— Разбрано! — кимнало Нещото. — Щом не съм Сръндак, тогава нямам нито гордост, нито свободна воля. Затова е най-добре да приема, че съм ви слуга. Успокоява ме само това, че съм хлабаво сглобен и кратко ще живея в робство.

— Моля ти се, не говори така! — ахнал Тенекиеният дървар, чието добро сърце се развълнувало от тези жални думи. — Не си ли добре днес?

— Колкото до това, днес е първият ден от новия ми живот и ми е трудно да преценя добре ли ми е или зле — обяснил Сръндакът и замислено размахал метляната си опашка.

— Стига, стига — мило казало Плашилото. — Хайде, съвземи се и приеми живота такъв, какъвто е. Ще ти бъдем добри господари и колкото можем, ще гледаме да ти усладим живота. Готов ли си да ни пренесеш по въздуха там, където искаме да отидем?

— Естествено — кимнал Сръндакът. — Предпочитам да поря въздуха. Защото, ако ходя по земята и срещна някой от моя вид, ще изгоря от срам!

— Това го разбирам — съчувствено се обадил Тенекиеният дървар.

— Но като ви гледам, господари мои — продължило Нещото, — нито един от вас не е по-изпипан от мен.

— Външността често лъже — припряно се провикнал Бръмбарът. — Ето аз например съм и увеличен, и високообразован!

— Виж ти! — вяло откликнал Сръндакът.

— А пък моят мозък се смята за голяма рядкост! — похвалило се Плашилото.

— Интересно! — отбелязал Сръндакът.

— Аз може да съм от тенекия — рекъл Дърварят, — обаче имам най-нежното и най-прекрасно сърце на света!

— Драго ми е да го чуя — казал Сръндакът и се покашлял.

— Моята усмивка е достойна за цялото ти внимание — намесил се Джак Тиквоглавия. — Не се променя.

— Semper idem — винаги същата — важно пояснил Бръмбарът, а Сръндакът се обърнал и го измерил с поглед.

— Аз пък — нарушило мълчанието Дървеното магаре, — аз съм необикновен само защото не зависи от мен.

— Чест е да имаш такива забележителни господари — нехайно отбелязал Сръндакът. — Да можех и аз да се препоръчам така цялостно, щях да съм повече от доволен.

— И това ще стане — успокоило го Плашилото. — Да „познаеш себе си“, е голямо изкуство, нещо, което ни отне на нас, по-старшите от теб, няколко месеца. Но хайде — обърнало се то към другите — да се качваме и да поемаме на път.

— А къде отиваме? — запитал Тип, докато се настанявал на една възглавница и помагал на Тиквоглавия да прекрачи в диваните.

— В Южната страна царува прекрасна царица, добрата Глинда, и зная, че тя ще ни окаже гостоприемство — обяснило Плашилото и тромаво се качило в Нещото. — Ще отидем при нея да ни посъветва.

— Добре си го намислил — одобрил Ник Секача, докато набутвал Бръмбара и прехвърлял Дървеното магаре в задния край на меките седалки. — Познавам добрата Глинда и вярвам, че ще се отнесе приятелски към нас.

— Готови ли сме? — попитало момчето.

— Да — потвърдил Тенекиеният дървар, настанявайки се до Плашилото.

— Тогава бъди така любезен да полетиш на юг — обърнал се Тип към Сръндака — и не се вдигай много над покривите и дърветата, защото от високото ми се вие свят.

— Ясно! — кратко отговорил Сръндакът.

После разперил четирите си огромни крила и бавно се понесъл нагоре, а след това, докато нашите пътешественици стискали здраво облегалките, Сръндакът завил на юг и бързо и тържествено полетял.

— От тази височина пейзажът е просто чудесен — заявил образованият Бръмбар.

— Ти не гледай пейзажи, ами се дръж здраво, да не се изтърсиш — посъветвало го Плашилото. — Това Нещо много друса.

— Скоро ще се стъмни — обадил се Тип, като видял как слънцето е слязло до хоризонта. — Май трябваше да тръгнем на разсъмване. Не знам дали Сръндакът може да хвърчи в тъмното.

— И аз се чудя — кротко отговорил Сръндакът. — За мен това е непознато изживяване, навремето имах крака, с които тичах по земята. А сега краката ми са като дървени.

— Точно такива са — потвърдил Тип. — Тях не ги съживихме.

— Ти ни трябваш, за да хвърчиш, а не да вървиш — обяснило Плашилото.

— Ние ще си вървим самички — подметнал Бръмбарът.

— Започвам да разбирам какво се очаква от мен — казал Сръндакът, — и ще сторя всичко, за да сте доволни — после млъкнал и продължил да лети мълчаливо.

По едно време Джак Тиквоглавия се притеснил.

— Питам се, летенето във въздуха разваля ли тиквата?

— Не, освен ако не си изтървеш главата през облегалката — отвърнал Бръмбарът. — След това тя вече няма да е тиква, а каша!

— Нали те помолих да се въздържаш от тези твои груби шеги? — креснал Тип и свирепо изгледал Бръмбара.

— Помоли ме и много от тях ги въздържах — отвърнало насекомото. — Но езикът ни дава такива възможности за каламбури, че образованата личност едва устоява на изкушението.

— Много по-необразовани хора са съчинили твоите каламбури още преди векове — срязал го Тип.

— Така ли? — смалил се Бръмбарът.

— Точно така! — отвърнал Тип. — Образован бръмбар може да е нещо ново, но образованите по бръмбарски ги има открай време, както си личи по теб!

Тези думи сразили насекомото и то замълчало виновно.

Като се наместило на седалката, Плашилото съзряло върху възглавницата кутийката за черен пипер, която Тип вече бил хвърлил, и се заело да я разглежда.

— Метни я долу — казало момчето, — празна е и не ми трябва.

— Наистина ли е празна? — с недоверие я гледало Плашилото.

— Наистина — уверил го Тип. — Изтръсках всичкия прах.

— Значи кутийката е с две дъна — заявило Плашилото, — защото вътрешното дъно е поне с два сантиметра по-нависоко от външното.

— Я да видя — пресегнал се Тенекиеният дървар. — Да — потвърдил той, като я огледал, — тук има фалшиво дъно. За какво ли може да е?

— Ами отвори я и виж — подканил го Тип, заинтригуван от загадката.

— Да, така е, долното дъно се развинтва — възкликнал Тенекиеният дървар. — Но пръстите ми са непохватни, опитай ти.

Подал кутийката на Тип, който веднага я развинтил. Във второто дъно имало три сребърни хапчета, а под тях грижливо сгъната хартийка. Момчето я разгърнало, като внимавало да не разпилее хапчетата, и там открило няколко реда, ясно изписани с червено мастило.

— Прочети ги на глас — помолило Плашилото и Тип прочел следното:

ПРОЧУТИТЕ ПОЖЕЛАТЕЛНИ ХАПЧЕТА

НА ДОКТОР НИКИДИК

 

УПЪТВАНЕ

Глътни едно хапче, преброй до седемнайсет по две, изречи някакво желание. Желанието се изпълнява начаса!

ВНИМАНИЕ:

Да се съхранява на сухо и тъмно място.

— Какво безценно откритие! — ахнало Плашилото.

— Наистина — замислено отвърнал Тип. — Тези хапчета могат да са ни от голяма полза. Интересно, Момби знаела ли е, че са в тайното дъно? Тя каза, сигурен съм, че е взела чудотворния прах от същия този Никидик.

— Сигурно е страхотен магьосник! — възкликнал Тенекиеният дървар. — За праха излезе вярно, значи не бива да се съмняваме и в хапчетата.

— Но как се брои до седемнайсет по две? — зачудило се Плашилото. — Седемнайсет нали е нечетно число?

— Да, така е — разочаровано отвърнал Тип. — Никой не може да преброи до седемнайсет по две.

— Тогава край на хапчетата! — завайкал се Тиквоглавия. — Това ме потопява в скръб. Защото смятах да си пожелая главата ми завинаги да си остане свежа!

— Глупости! — ядосало се Плашилото. — Ако успеем да ги използваме, то ще е за нещо далеч по-полезно.

— Ами какво може да е по-полезно? — изохкал бедният Джак. — Ако ти може да се развалиш всеки миг, тогава щеше да ме разбереш!

— Лично аз — обадил се Тенекиеният дървар, — лично аз ти съчувствам от все сърце. Ала понеже не знаем как да преброим до седемнайсет по две, оставаш си само със съчувствието ми.

Вече се било смрачило и пътешествениците виждали над себе си облачното небе, през което не прониквал ни един лунен лъч.

Сръндакът се носел напред и кой знае защо, огромният двоен диван се клатушкал все повече и повече.

Бръмбарът заявил, че му прилошава, Тип също изглеждал блед и паднал духом. Останалите само стискали облегалките — било им все едно дали се клатушкат или не, щом не политали надолу.

Нощта ставала все по-тъмна и по-тъмна и Сръндакът все така усърдно порел черното небе. Пътешествениците вече не се виждали един друг и между тях легнало тягостно мълчание.

Най-накрая Тип нарушил дълбокото си размишление.

— Как ще разберем, че сме стигнали в двореца на добрата Глинда? — запитал той.

— О, дотам има много път — успокоил го Дърварят. — Веднъж съм го изминавал.

— А знаем ли с каква скорост лети Сръндакът? — упорствало момчето. — Не виждаме какво има долу, и до сутринта може отдавна да сме отминали целта.

— Да, прав си — смутено се обадило Плашилото. — Но как да спрем сега? Може да кацнем в някоя река или на някоя църковна кула, а това ще ни вкара в беда.

И тъй, оставили Сръндака да се носи напред, размахвайки ритмично огромните си крила, и търпеливо зачакали утрото.

А тогава опасенията на Тип се оправдали. Още първите ивици на сивата зора разкрили под тях равнини, осеяни със странни селца, чиито къщи вместо куполообразни — каквито били къщите в Страната на Оз — имали островърхи покриви. По обширните равнини се движели странни животни, а местността била напълно непозната както на Тенекиения дървар, тъй и на Плашилото, които били обхождали и преди царството на добрата Глинда.

— Загубили сме се — жално се обадило Плашилото. — Сръндакът ни е пренесъл отвъд Страната на Оз през пясъчните пустини чак в ужасния отвъден свят, за който ни разправяше Дороти.

— Да се връщаме — уплашено викнал Тенекиеният дървар. — Да се връщаме час по-скоро!

— Завий назад! — наредил Тип на Сръндака. — Завий назад веднага!

— Ако завия, ще се преобърна — отговорил Сръндакът. — Не съм свикнал да летя. По-добре да кацна някъде, после да се извъртя и отново да тръгна.

Но тъкмо тогава никъде не се виждало място, подходящо за такава цел. Прелетели над някакво село, толкова голямо, че според Бръмбара било не село, а град, после стигнали до висока планинска верига с дълбоки пропасти и ясно очертани стръмни върхове.

— Тук някъде трябва да кацнем — заявило момчето, когато се снишили над планинските била. И като се извърнало към Сръндака, наредило: — Кацни на първото равно място!

— Разбрано! — отвърнал Сръндакът и се снишил над равна скалиста площадка между две отвесни скали.

Ала както бил неопитен в тия работи, не преценил скоростта си и вместо да кацне на плоската скала, подминал я с половин тяло, счупил крила в острия ръб на зъберите, а после се претърколил в пропастта.

Нашите пътници едва успели да се удържат в диваните, но когато Сръндакът се блъснал в един издаден камък, Нещото се заковало намясто с дъното нагоре и всички се изсипали от него.

За щастие падали не повече от метър, защото тъкмо под тях имало гигантско гнездо, построено от ято свраки в скалиста вдлъбнатина, та, слава Богу, никой — дори и Тиквоглавия — не се наранил. Безценната глава на Джак се опряла върху меката гръд на Плашилото, което било като възглавница, а пък Тип тупнал върху купчина листа и хартии, които го предпазили от нараняване. Бръмбарът си блъснал главата о Дървеното магаре, но само се позамаял.

В първия миг Тенекиеният дървар се изплашил, ала като видял, че се е отървал без драскотина по лъскавия никел, тозчас си възвърнал обичайната бодрост и обявил:

— Полетът ни се прекъсна внезапно, обаче не сме прави да виним Сръндака, защото той стори всичко, което е по силите му. Но как да се измъкнем от това гнездо, оставям да измисли някой по-умен от мен.

И погледнал към Плашилото, което било пропълзяло до ръба на гнездото и надничало отвъд. Под тях зеела дълбока пропаст. Над тях се извисявала гладка отвесна стена, на чиято единствена издатина, закачено за ръба на единия диван, висяло разкъсаното тяло на Сръндака. Било невъзможно да се спасят и като осъзнали колко безпомощни са, всички изпаднали в униние.

— Този затвор е по-страшен и от двореца — тъжно заявил Бръмбарът.

— Да бяхме си стояли там! — изохкал Джак. — Планинският въздух е вреден за тиквата.

— Само докато се появят свраките — промърморило Дървеното магаре, което размахвало във въздуха крака в напразни опити да се изправи. — Свраките умират за тиква!

— Смяташ ли, че птиците ще дойдат? — отчаяно запитал Джак.

— То се знае — отговорил Тип. — Това им е гнездото. И вероятно наброяват няколко стотици — продължил, — я погледни какво са надовлекли тук.

Наистина, гнездото било задръстено с най-невероятни дребни предмети, напълно безполезни за птиците, които крадливите свраки били отмъквали с години от домовете на хората. И тъй като гнездото било недостъпно, завлечената собственост си оставала завинаги тук.

Както се ровел сред боклуците — защото свраките крадат неща без стойност, така както и ценни предмети, — Бръмбарът подритнал една искряща брилянтена огърлица. Тенекиеният дървар толкова й се възхитил, че Бръмбарът му я подарил с красиво слово, след което Тенекиеният дървар я окачил на шията си и бил много горд, когато брилянтите заблестели на слънцето.

Изведнъж се разнесли остри крясъци и плясък на крила, а когато шумът станал оглушителен, Тип викнал:

— Свраките идат! Открият ли ни тук, ще ни убият в гнева си!

— Очаквах го! — изохкал Тиквоглавия. — Дойде ми краят.

— И моят! — изплакал Бръмбарът. — Свраката е най-страшният враг на моето племе!

Другите не се обезпокоили, но Плашилото веднага се заело да спасява застрашените от гнева на пернатите. Наредило на Тип да свали главата на Джак и да легне върху нея на дъното на гнездото, после заповядало на Бръмбара да легне до Тип. Ник Секача, който от предишния си опит знаел какво да стори, разглобил Плашилото на части (оставил цяла само главата) и покрил със сламата Тип и Бръмбара.

Едва се оправили — и свраките долетели. Щом забелязали в гнездото си натрапниците, те се нахвърлили върху им с гневни крясъци.