Лиман Франк Баум
Страната на Оз (10)

Пътешествието към Тенекиения дървар

Дрехите на Тип били натежали от водата, но той успял да се наклони и да кресне в ухото на Магарето:

— Стой мирно, глупако! Стой мирно!

Тозчас то спряло да се движи и заплувало спокойно на повърхността, а тялото му било като истински сал.

— Какво значи „глупак“? — попитало Магарето.

— Укор — засрамено отвърнал Тип. — Казвам такава дума само когато съм разгневен.

— Тогава и аз решавам да те нарека глупак — казало Магарето. — Защото нито съм правило реката, нито съм я слагало на пътя ни. Укор заслужава оня, който ми се сърди, че съм паднал във водата.

— Така е — кимнал Тип, — признавам се за виновен — и се провикнал към Тиквоглавия: — Добре ли си, Джак?

Никакъв отговор. Тогава момчето се обърнало към царя:

— А вие как сте, ваше величество?

Плашилото изохкало.

— Много съм зле — отвърнало то прималяло. — Колко мокра е тази вода!

Вързан здраво към другите, Тип не можел да се извърне към тях. Но наредил на Магарето:

— Греби с крака към брега!

Магарето се подчинило и бавно, бавно стигнали отсрещния бряг. Там се измъкнали на една плитчина и Магарето излазило на сушата.

Момчето с мъка извадило ножчето от джоба си и прерязало въжето, което ги придържало един към друг, а и към Магарето. Чуло Плашилото да тупва на земята, после бързо слязло и се огледало за Джак.

Дървеното тяло с пищните одежди все още се пъчело върху Магарето, но от Тиквената глава нямало и следа — стърчал само подостреният за шия кол. Що се отнася до Плашилото, сламата се била смъкнала в корема и краката му — там тялото било дебело и закръглено, а нагоре приличало на празна торба. На главата все още се крепяла тежката корона, зашита здраво, та да не се загуби, но самата глава, прогизнала и смачкана от тежестта на златото и скъпоценностите, била клюмнала, а изрисуваното лице се гънело в стотици бръчки и Плашилото приличало на пекинез.

Тип го досмешало и щял да се изкиска, ако не се тревожел толкова за своя Джак. Наистина тялото на Плашилото било пред очите му, ала тиквената глава, тъй съществена за живота на Джак, я нямало никаква. Момчето грабнало един дълъг прът, който за щастие му бил подръка, и притеснено заоглеждало реката.

Някъде навътре съзряло жълтеникавата тиква леко да подскача по вълните. Била далеч, но скоро доплувала по-близо и Тип успял да я подхване с пръта и да я издърпа на брега. Взел я, пренесъл я горе, изтрил внимателно с кърпичка водата от тиквеното лице, изтичал до Джак и върнал главата на мястото й.

— О, Боже мой! — възкликнал тозчас Джак. — Ужасно премеждие! Питам се тиквата загнива ли от вода.

Тип не сметнал за нужно да му отговаря, защото и Плашилото се нуждаело от помощта му. Внимателно измъкнал сламата от тялото и краката на царя и я разхвърлял да съхне на слънце. Мокрите дрехи метнал върху Дървеното магаре.

— Ако водата разваля тиквите — обадил се Джак и дълбоко въздъхнал, — значи дните ми са преброени!

— Не съм забелязал да им вреди — отвърнал Тип, — освен ако не е кипяща. Ако не се е пукнала, приятелю, значи всичко е наред.

— Здрава е — отговорил радостно Джак.

— Тогава се успокой, защото едно пате от много мислене умряло!

— Добре, че не съм пате! — дълбокомислено кимнал Джак.

Слънцето бързо сушало дрехите, а Тип обръщал сламата на негово величество, та лъчите да изпаряват влагата и тя да стане пак шумоляща и пръхкава. После натъпкал Плашилото равномерно и огладил с ръка лицето, което възвърнало предишното си ведро и чаровно изражение.

— Много благодаря — радостно възкликнал монархът, когато се поразтъпкал и видял, че всичко му е на място. — Да си Плашило, си има и предимства. Стига до теб да има приятел да те пооправя, щом потрябва, и нищо лошо не може да ти се случи.

— Силното слънце дали не пука тиквите? — разтревожено се обадил Джак.

— О, не, не! — успокоило го Плашилото. — Само старостта е опасна за теб, момче. Отмине ли златната ти младост, набързо ще се разделим. Но ти не се бой, забележим ли, веднага ще те предупредим. Хайде! Да тръгваме. Едва чакам да срещна другаря си Тенекиения дървар.

Пак яхнали Дървеното магаре — Тип се хванал за кола, Тиквоглавия прегърнал Тип, а Плашилото обвило ръце около дървеното тяло на Джак.

— Върви спокойно, защото сега никой не ни гони — наредил Тип на Магарето.

— Дадено! — пресипнало отвърнало то.

— Май нещо си прегракнал — учтиво отбелязал Тиквоглавия.

Магарето подскочило гневно, извъртяло чворестото си око към Тип и изхриптяло:

— Слушай, защо им позволяваш да ме хулят?

— О, не! — успокоил го Тип. — Джак ти мисли доброто. И не бива да се караме. Нека бъдем приятели!

— Не искам повече да го зная този Тиквоглавец! — злобно заявило Магарето. — Много лесно си губи главата!

На това нямало какво да се отговори, затова известно време яздили мълчаливо.

По едно време Плашилото се обадило:

— Това място ми напомня за миналото. На онова тревисто хълмче спасих Дороти от жилещите пчели на Злата магьосница от Запад.

— Тези жилещи пчели повреждат ли тиквите? — страхливо се озърнал Джак.

— Не бой се, те измряха до една — отвърнало Плашилото.

— А ето тук Ник Секача изби сивите вълци на Злата магьосница.

— Кой е Ник Секача? — попитал Тип.

— Тъй се казва приятелят ми Тенекиеният дървар — обяснило негово величество Плашилото. — А на това място крилатите маймуни ни плениха, вързаха ни и побягнаха с малката Дороти — продължило то, докато вървели напред.

— Тези крилати маймуни ядат ли тиква? — разтреперил се Джак.

— Не зная, но не се тревожи, сега крилатите маймуни са роби на добрата Глинда, притежателката на златната шапка, с която им нарежда какво да правят — замислено промълвило Плашилото.

След тези думи сламеният монарх потънал в размисъл за някогашните вълнуващи дни. А Дървеното магаре се клатушкало и носело ездачите си напред към тяхната цел.

Междувременно се здрачило, а после паднали тъмните сенки на нощта. Тип спрял Магарето и всички слезли.

— Много съм изморен — прозинал се той, — а тревицата е мека и хладна. Хайде да легнем и да поспим до сутринта.

— Аз не мога да спя — напомнил му Джак.

— Аз също — казало Плашилото.

— За мен сънят е нещо непознато — обадило се и Магарето.

— Но нека не забравяме бедното момченце, то е от плът и кръв и се изморява — казало умното Плашило. — Така беше и с малката Дороти. Всяка нощ я чакахме да се наспи.

— Съжалявам — смирено въздъхнал Тип, — но е така. Освен това умирам от глад!

— Нова опасност! — ахнал Джак. — Дано не обичаш тиква.

— Само ако е опечена в тиквеник — разсмяло се момчето. — Затова не се бой от мен, приятелю!

— Ама че страхлив Тиквоглавец! — възмутило се Магарето.

— И ти щеше да си същият, ако знаеше, че ще загинеш! — ядосал се Джак.

— Стига! Стига! — спряло ги Плашилото. — Нека не се караме. Всички имаме слабости, мили приятели. Да бъдем снизходителни един към друг. Момчето ни е гладно, а няма нищо за ядене — поне да помълчим, та да се наспи. Защото казват, че в съня смъртният забравя глада.

— Благодаря ти! — усмихнал се Тип. — Негово величество Плашилото е колкото добро, толкова и мъдро, а това никак не е малко!

После се изтегнал на тревата, сложил глава на подпълненото Плашило и заспал дълбоко.