Лиман Франк Баум
Вълшебникът от Оз (9)

Смъртоносното маково поле

Нашата малка дружина се събуди на другата сутрин освежена и обнадеждена. Дороти закуси царски с праскови и сливи, които набра от дърветата край реката.

Зад тях остана тъмната гора, от която благополучно се бяха измъкнали, въпреки че често се бяха обезсърчавали. Пред тях се откриваше прекрасна слънчева местност, която сякаш ги зовеше към Изумрудения град.

Ала широката река ги откъсваше от тази прекрасна местност. Но салът беше почти готов и след като Тенекиеният дървар отсече още няколко стъбла и ги скрепи с дървени клинове, бяха готови за път. Дороти седна в средата на сала и пое Тото в ръце. Когато Страхливият лъв стъпи на сала, той силно се наклони, защото животното бе голямо и тежко. Но Плашилото и Тенекиеният дървар се качиха на другата страна, за да уравновесят сала. Те държаха дълги пръти в ръце, за да го направляват по водата.

Отначало всичко вървеше добре, но когато стигнаха до средата на реката, бързото течение ги понесе все по-далеч и по-далеч от пътя с жълтите павета. А реката стана толкова дълбока, че дългите пръти не можеха да стигат до дъното.

— Работата става лоша — каза Тенекиеният дървар, — ако не успеем да се прехвърлим на брега, ще бъдем отнесени в страната на Злата магьосница от Запад. Тя ще ни омагьоса и ще ни зароби.

— И тогава няма да получа мозък — каза Плашилото.

— А аз — сърце — каза Дърварят.

— А аз няма да получа смелост — каза Страхливият лъв.

— А аз няма никога да се върна в Канзас — каза Дороти.

— Непременно трябва да отидем в Изумрудения град — добави Плашилото и така силно заби дългия прът, че той веднага затъна в тинята на дъното на реката. И преди да може да го измъкне или да го пусне, водата отнесе сала и нещастното Плашило остана да виси на върлината насред реката.

— Довиждане — извика то, докато салът отминаваше.

На всички им беше много мъчно, че го оставят. Тенекиеният дървар дори се разплака. За щастие се сети, че може да ръждяса, и избърса сълзите си с престилката на Дороти.

Безспорно Плашилото изпадна в много тежко положение.

„Сега съм по-зле, отколкото когато за пръв път видях Дороти — мислеше си то, — тогава бях забит на върлина сред житата и поне можех да си въобразявам, че плаша гаргите. А каква полза от чучело, което виси на върлина насред реката? Струва ми се, че никога няма да се сдобия с мозък“.

Салът се носеше надолу по реката и нещастното Плашило оставаше все по-далеч зад тях. Тогава Лъвът каза:

— Трябва да предприемем нещо, за да се спасим. Смятам, че ще мога да доплувам до брега и да издърпам сала след себе си, ако се държите здраво за опашката ми.

И той се хвърли във водата, а Дърварят се хвана здраво за опашката му. Лъвът заплува с всички сили към брега. Беше му много трудно, въпреки че беше толкова голям. Но постепенно салът се измъкна от течението и тогава Дороти взе дългата върлина на Дърваря и помогна да се доближат до брега.

Бяха страшно изморени, когато най-сетне стигнаха и слязоха на хубавата зелена морава. Знаеха, че реката ги е отнесла далеч от пътя с жълтите павета, който водеше за Изумрудения град.

— Какво ще правим сега? — попита Тенекиеният дървар, когато Лъвът легна на тревата, за да се изсуши на слънце.

— Трябва да намерим начин, за да се върнем на пътя — рече Дороти.

— Най-добре ще е да тръгнем покрай реката, докато отново стигнем до пътя — отбеляза Лъвът.

Щом си починаха, Дороти си взе кошничката и те тръгнаха по зеления бряг, за да се върнат на пътя, от който реката ги бе отнесла и отдалечила. Местността беше красива — с изобилие на цветя и плодове, а слънцето грееше и ги развеселяваше. Да не бе мъката им за нещастното Плашило, щяха да бъдат напълно щастливи.

Вървяха колкото се може по-бързо. Дороти се спря само веднъж да откъсне едно прекрасно цвете. Изведнъж Тенекиеният дървар извика:

— Вижте!

Всичките погледнаха към реката и видяха Плашилото — самотно и тъжно, да виси на върлината сред реката.

— Какво да направим, за да го спасим? — чудеше се Дороти.

Лъвът и Дърварят поклатиха глава. Нищо не им идваше на ум. Те седнаха край брега и омърлушени загледаха Плашилото. В това време прелетя един щъркел и като ги видя, се спря да си почине край брега.

— Кои сте и къде отивате? — попита ги той.

— Аз съм Дороти, а това са моите приятели Тенекиеният дървар и Страхливият лъв. Отиваме в Изумрудения град.

— Пътят не минава оттук — каза Щъркелът. Той изви дългата си шия и изгледа строго странната дружина.

— Зная — каза Дороти, — но загубихме Плашилото и сега се чудим как да си го приберем.

— Къде е?

— Ей там в реката — обясни момичето.

— Да не беше толкова голям и тежък, щях да ви го донеса — рече Щъркелът.

— Но той изобщо не е тежък — извика Дороти нетърпеливо, — той е натъпкан със слама. И ако ни го донесете, ще ви бъдем много, много благодарни.

— Добре, ще се опитам, но ако ми натежи, ще трябва пак да го пусна в реката.

И голямата птица литна и се понесе над водата, докато стигна до мястото, където Плашилото висеше на върлината. Щъркелът го сграбчи с големите си нокти за ръката и го пренесе чак до брега, където седяха Дороти, Лъвът, Дърварят и Тото.

Когато отново се озова сред приятелите си, Плашилото бе толкова щастливо, че ги запрегръща всичките, дори Лъва и Тото. А като тръгнаха, запя „Тири-лири-ли“ — толкова радостен беше сламеният човек.

— Боях се да не би да остана завинаги сред реката — каза то, — но Добрият щъркел ме спаси и ако някога се сдобия с мозък, ще го потърся, за да му се отплатя с някоя добрина.

— Няма защо — каза Щъркелът, който летеше край тях, — винаги ми е приятно да помагам, когато някой е в беда. Но сега трябва да си тръгвам, тъй като моите малки ме чакат в гнездото. Надявам се, че ще намерите Изумрудения град и че Оз ще ви помогне.

— Благодаря ви — отвърна Дороти.

Добрият щъркел отлетя и скоро се изгуби от погледа им.

Четиримата вървяха, слушаха песента на пъстрокрилите птици и се любуваха на красивите цветя, които сега растяха толкова нагъсто, че нашите пътници сякаш стъпваха по килим от цветя. Имаше големи жълти и бели, и сини, и морави цветове наред с едри кичури огненочервени макове, толкова ярки и блестящи, че на Дороти й се струваше, че ослепява.

— Не са ли прекрасни? — питаше момичето и вдъхваше благоуханния им мирис.

— И аз така мисля — отвърна Плашилото, — но когато получа мозък, навярно още повече ще ги харесам.

— А аз, ако имах сърце, бих ги обикнал — добави Тенекиеният дървар.

— Винаги съм обичал цветя — заяви Лъвът, — толкова са безпомощни и крехки. Но в гората няма толкова блестящи, като тези.

Сега срещаха все повече и повече големи червени макове и все по-малко и по-малко други цветя. В един момент приятелите се озоваха сред широко поле от макове. Обаче добре е известно, че когато на едно място са събрани много макове, мирисът им е толкова упойващ, че който го вдъхне, се опива и заспива и ако някой не отведе заспалия далеч от мириса на тези цветя, той ще продължи да спи и ще заспи завинаги. Дороти не знаеше това, нито пък можеше да избяга от ярките червени цветя, тъй като те бяха навсякъде около нея. Клепките й натежаха и тя почувства непреодолимо желание да се отпусне и да поспи.

Но Тенекиеният дървар не й позволи да спи.

— Трябва да побързаме и да стигнем до пътя с жълтите павета, преди да се свечери.

Плашилото се съгласи с него. И те продължиха да вървят. Но Дороти вече не издържаше. Очите й се затваряха сами, тя забрави къде се намира, отпусна се сред маковете и заспа дълбок сън.

— Какво ще правим? — разтревожи се Тенекиеният дървар.

— Ако я оставим тук, ще умре — отбеляза Лъвът. — Миризмата на тези цветя ще умъртви всички ни. Ето и аз едва държа очите си отворени, а кучето вече спи.

Наистина Тото спеше до своята господарка. На Плашилото и Тенекиения дървар не им се доспиваше от мириса на цветята, тъй като не бяха направени от плът и кръв.

— Бягай бързо — каза Плашилото на Лъва — и гледай колкото можеш по-скоро да се измъкнеш от това смъртоносно поле. Ние можем да пренесем момиченцето, но ако ти заспиш, си твърде тежък, за да можем да те вдигнем.

Лъвът се съвзе и се затича колкото можеше по-бързо. За миг той изчезна от погледа им.

— Хайде да направим столче с ръце и така да я пренесем — предложи Плашилото.

Те вдигнаха Тото, сложиха го на коленете на Дороти, след това направиха столче с преплетени ръце и понесоха спящото момиче през маковото поле.

Те вървяха и вървяха, а огромният килим от смъртоносни цветя сякаш нямаше край. Следваха извивките на реката и изведнъж се натъкнаха на своя приятел Лъва, който бе заспал дълбоко сред маковете. Цветята се бяха оказали твърде силни дори за грамадния звяр и накрая той не бе издържал и бе паднал там, дето маковото поле свършваше и почваха да се разстилат прекрасни зелени ливади.

— Не можем нищо да направим за Лъва — каза натъжен Тенекиеният дървар, — твърде е тежък, за да го вдигнем. Ще трябва да го оставим тук завинаги и може би в последния си сън той ще види, че най-после се е сдобил със смелост.

— Много жалко — въздъхна Плашилото. — Лъвът беше много добър другар въпреки страхливостта си. Хайде да продължим.

Те отнесоха спящото момиче до едно хубаво местенце, доста отдалечено от маковото поле, за да не вдишва отровата на цветята. Положиха го внимателно върху меката трева и зачакаха свежия ветрец да го събуди.