Метаданни
Данни
- Серия
- Оз (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Wonderful Wizard of Oz, 1900 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Анна Каменова, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 36гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD(2009)
Издание:
Лиман Франк Баум. Вълшебникът от Оз. Страната на Оз
2006
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Вълшебникът от Оз. Страната на Оз. от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
- Тази статия е за книгата на Л. Ф. Баум. За Вълшебната страна вижте Страната на Оз.
Вълшебникът от Оз. Страната на Оз. | |
The Marvelous Land of Oz | |
Автор | Лиман Франк Баум |
---|---|
Първо издание | юли 1904 г. |
Оригинален език | английски език |
Жанр | детски роман |
Поредица | Вълшебникът от Оз |
Начало | IN the Country of the Gillikins, which is at the North of the Land of Oz, lived a youth called Tip. |
Вълшебникът от Оз. Страната на Оз. в Общомедия |
Страната на Оз е втората книга от поредицата за приключенията на Вълшебникът от Оз написана от Лиман Франк Баум. Тази и следващите 34 книги от поредицата са илюстрирани от Джон Нийл. Части от романа са екранизирани през 1985 във филма на Дисни Завръщане в Страната на Оз.
Сюжет
Главният герой във втория роман и момче на име Тип, което живее от както се помни при злата магьосница Момби. Тъй като злата магьосница иска да превърне момчето в мраморна статуя, той решава да избяга от нея, като ѝ открадва животворната пудра, с която Момби съживява Джак Тиквоглавия (плашилото, което Тип изработва). Двамата герои тръгват към Изумрудения град, а Тип използва животворната пудра, за да съживи Дървения кон и Джак да може да го язди. Скоро момчето се среща с Плашилото и компанията се насочва към замъка на Тенекиения дървар, когото да повикат на помощ срещу армията на генерал Джинджър и да освободят Изумрудения град. По пътя към тях се присъединява и високо-образованият бръмбар Клатуш-Бръмб. Следват безброй приключения и премеждия, а много скоро с помощта на добрата магьосница Глинда нашите приятели научават, че Тип е всъщност Принцеса Озма, която Момби превръща в момче, още докато е бебе. С помощта на добрата магьосница, Тип приема новата си съдба и повежда своите приятели към спасяването на Изумрудения град. След победата Тенекиеният дървар, Плашилото и Джак Тиквоглавия се завръщат в Царството на мигащите, Глинда се прибира у дома, Клатуш-Бръмб остава под наставничеството на Озма, а Дървеният кон става личен кон на принцесата.
На български език
На български език книгата е издавана от издателство „Пан“ (1998), „Отечество“ (1992), „Хермес“ (1999), и „Труд“ (2006).
Как Дороти спаси Плашилото
Когато остана сама, Дороти усети глад. Влезе вкъщи, отвори шкафа, отряза си парче хляб и го намаза с масло. Даде малко от хляба на Тото, свали от полицата една кофа и отиде да я напълни с бистра вода от малкото искрящо поточе. Тото тичаше между дърветата и лаеше накацалите по клоните птици. Дороти отиде да го прибере и видя такива съблазнителни сочни плодове, че си набра малко. Точно това й трябваше, за да си довърши закуската. След това се върна вкъщи и след като двамата с Тото се напиха със студена бистра вода, тя почна да се приготвя за пътуването до Изумрудения град.
Дороти имаше само още една рокля, но тя бе изпрана и окачена на закачалка до леглото й. Беше памучна, на бели и сини квадратчета и въпреки че синьото беше избеляло малко от честото пране, все още беше хубава. Момичето грижливо се изми, облече чистата памучна рокля и завърза под брадата си малката розова шапчица. Взе една кошничка и я напълни с хляб от шкафа, а отгоре го покри с бяла кърпа. След това си погледна обувките и видя, че са много вехти и износени.
— Сигурно няма да издържат на дълго пътуване, Тото.
Тото впери черните си очички в лицето й и завъртя опашка, за да й покаже, че е я е разбрал. В този миг Дороти съзря върху масата сребърните обувки на Магьосницата от Изток.
— Интересно дали ще ми станат — сподели тя мислите си с Тото. — Тъкмо те ще ми бъдат много полезни за дългия път, защото не се износват.
Дороти свали старите си кожени обувки и премери сребърните, които й прилегнаха, като че ли бяха правени по мярка за нея.
Най-сетне тя взе кошничката.
— Хайде, Тото, тръгваме за Изумрудения град, за да помолим Великия Оз да ни върне в Канзас.
Тя затвори вратата, заключи я и внимателно сложи ключа в джоба на роклята си. И така, Дороти тръгна на път, а след нея важно ситнеше Тото. Пред нея се откриваха няколко пътя, но тя лесно намери пътя с жълтите павета. Бодро закрачи към Изумрудения град, а сребърните обувки звънтяха весело по твърдата жълта настилка. Слънцето блестеше, а птиците пееха сладостно и Дороти не се чувстваше толкова зле, колкото бихте могли да си представите, че се чувства малко момиче, ненадейно откъснато от родината му и попаднало в чужда земя.
Тя бе изненадана от красивите гледки, които се откриваха по пътя й. От двете й страни се редяха спретнати огради, боядисани в нежен син цвят, а отвъд оградите се простираха житни ниви и зеленчукови градини. Очевидно дъвчащите бяха добри земеделци и очакваха богата реколта. Когато минаваше покрай някоя къща, хората излизаха, за да я видят и да й се поклонят. Защото вече всички знаеха, че благодарение на нея Злата магьосница бе унищожена и те бяха освободени от робство. Къщите на дъвчащите бяха необикновени — кръгли, с голям купол вместо покрив. Всичките бяха боядисани в синьо, тъй като в Източната страна синьото бе любимият цвят.
Привечер Дороти, уморена от дългия път, тъкмо обмисляше къде би могла да прекара нощта, когато стигна до една къща, малко по-голяма от другите. На зелената ливада пред къщата танцуваха множество мъже и жени. Пет малки цигулари свиреха с всички сили и хората пееха и се веселяха. Край тях имаше голяма маса, отрупана с вкусни плодове и орехи, баници и кейкове и много други неща за ядене.
Хората любезно поздравиха Дороти и я поканиха да вечеря и да нощува при тях. Това беше домът на един от най-богатите дъвчащи и неговите близки бяха се събрали у него, за да отпразнуват освобождението си от Злата магьосница.
Дороти хубаво си хапна, обслужвана от самия стопанин на къщата Бок. След вечерята тя седна на една пейка да погледа танцуващите.
Когато съзря сребърните обувки, Бок каза:
— Навярно сте голяма вълшебница.
— Защо? — учуди се момичето.
— Защото носите сребърни обувки и сте убили Злата магьосница. Освен това по роклята ви има бяло, а само магьосниците и вълшебниците носят бяло.
— Роклята ми е на сини и бели квадрати — каза Дороти и оправи гънките на роклята.
— Много е любезно от ваша страна да носите тази дреха — добави Бок. — Синьото е цветът на дъвчащите, а бялото — цветът на магьосниците. Така разбираме, че сте добронамерена вълшебница.
Дороти не знаеше какво да отговори. Изглежда, всички тук я смятаха за вълшебница, а тя много добре знаеше, че е обикновено малко момиче, случайно довяно от циклона в тази чудновата страна.
Когато се умори да гледа танцуващите, Бок я заведе в къщата и я настани в стая с хубаво легло. Чаршафите бяха сини. Дороти си легна и спа дълбоко до сутринта. Тото се бе свил на кълбо върху тъмносиния килим до нея.
Тя закуси обилно и при това й беше много забавно да наблюдава едно мъничко детенце на дъвчащите, което си играеше с Тото, дърпаше го за опашката, викаше и се смееше. Всички разглеждаха Тото с голямо любопитство, тъй като дотогава не бяха виждали куче.
— Колко далеч е от тук до Изумрудения град? — попита момичето.
— Не зная — отвърна тъжно Бок, — аз никога не съм бил там. По-добре е за всички ни да стоим по-настрана от Оз, освен ако, разбира се, човек няма някаква работа с него. Все пак зная, че от тук до Изумрудения град е много далеч. Ще трябва да вървите много дни. Местността тук е богата и красива, но ще минавате и през труднопроходими и опасни места, докато пристигнете.
Тези думи малко смутиха Дороти, но тъй като знаеше, че само Великият Оз може да й помогне да се върне наново в Канзас, тя смело реши да не се връща назад.
Сбогува се с новите си приятели и пак тръгна по застлания с жълти павета път. След като извървя няколко километра, реши да спре и да си почине. Покачи се на оградата край пътя и седна най-отгоре. Отвъд оградата се разстилаше голяма житна нива и там, немного навътре, видя Плашилото, забучено на висок прът, за да плаши птиците да не кълват зрялото жито. Дороти опря брадичка на ръката си и замислено го загледа. Главата му представляваше торбичка, натъпкана със слама, а очите, носът и устата бяха нарисувани, за да се получи лице. На главата му стърчеше стара островърха шапка, навярно принадлежала на някой дъвчащ, а останалата част от тялото му бе облечена в избелял и износен тъмносин костюм и също бе натъпкана със слама. На краката му имаше стари ботушки със синьо по края, каквито носеха всички мъже в тази страна, и тъй като прътът, на който бе закрепено откъм гърба, бе висок, Плашилото се издигаше над житните стъбла.
Дороти гледаше втренчено странното нарисувано лице на Плашилото и се изненада, като видя, че то бавно й намигна с едното око. Най-първо тя помисли, че така й се е сторило, защото никое плашило в Канзас никога не намигаше. Но след малко Плашилото й кимна като на познат. Тогава тя се прехвърли отвъд оградата и се отправи към него, а Тото тичаше около пръта и лаеше.
— Добър ден — каза Плашилото с дрезгав глас.
— Казахте ли нещо? — учуди се момичето.
— Разбира се — отвърна Плашилото. — Как сте?
— Много добре, благодаря — отвърна учтиво Дороти, — вие как сте?
— Не се чувствам добре — усмихна се Плашилото, — много е досадно да стърчиш на този прът ден и нощ, за да плашиш гаргите.
— Не можете ли да слезете? — запита Дороти.
— Не, защото прътът е прикрепен за гърба ми. Ако обичате, моля ви, свалете ме от пръта. Ще ви бъда много задължен.
Дороти протегна ръце и свали чучелото от пръта. То бе съвсем леко, защото бе натъпкано със слама.
— Много ви благодаря — каза Плашилото, когато тя го сложи на земята, — чувствам се нов човек.
Дороти бе озадачена. Как така натъпканият със слама човек може да говори, да се покланя и да върви напред с нея?
— Вие коя сте — запита Плашилото, след като се протегна и прозина — и къде отивате?
— Казвам се Дороти и отивам в Изумрудения град да помоля Великия Оз да ме върне в Канзас.
— Къде е Изумруденият град и кой е Оз?
— Какво? Нима не знаете? — изненада се момичето.
— Не… наистина. Аз нищо не зная. Нали виждате — натъпкан съм със слама. Така че нямам никакъв мозък — обясни тъжно Плашилото.
— О — каза Дороти, — страшно ми е жал за вас.
— Мислите ли — попита Плашилото, — че ако дойда с вас в Изумрудения град, Великият Оз ще ми даде малко мозък?
— Не мога да кажа — отвърна момичето, — но елате с мен, ако искате. Ако Оз не ви даде мозък, няма да ви бъде по-зле, отколкото ви е сега.
— Това е вярно — довери й се Плашилото, — все ми е едно, че краката, ръцете и тялото ми са натъпкани със слама, защото нищо не може да ме нарани. Дали някой ще ме настъпи, или ще забоде карфица в тялото ми, няма никакво значение, защото няма да го усетя. Но не искам хората да ме наричат глупак и ако главата ми продължава да бъде натъпкана със слама вместо с мозък, както е вашата, аз няма никога нищо да знам.
— Разбирам ви — малкото момиче искрено го съжаляваше. — Ако дойдете с мен, ще помоля Оз да направи всичко, каквото може за вас.
— Благодаря — каза Плашилото трогнато.
Излязоха на пътя. Дороти му помогна да прескочи оградата и те тръгнаха заедно по жълтите павета към Изумрудения град.
Отначало на Тото не му хареса, че към тяхната дружинка се присъединява нов спътник. Той душеше сламения човек от всички страни, сякаш подозираше, че в сламата има скрито гнездо с мишки, и често изръмжаваше неприязнено.
— Не се плашете от Тото — успокояваше Дороти новия си приятел, — той никога не хапе.
— О, не се боя — възрази Плашилото, — той не може да нарани сламата. Нека аз да нося кошничката. На мен не ми е трудно, защото никога не се уморявам. Ще ви поверя една тайна — продължи то, вървейки редом с момичето, — само от едно нещо на този свят се боя.
— От какво — полюбопитства момичето, — да не би от стопанина на нивата, който ви е направил?
— Не — отвърна Плашилото, — от запалена клечка кибрит.