Лиман Франк Баум
Вълшебникът от Оз (3)

Съвещание с дъвчащите

Тя се събуди от толкова внезапен и силен удар, че ако не лежеше на мекия креват, можеше да се нарани. Само дето от трясъка й спря дъхът и в първия момент Дороти не можеше да разбере какво се е случило. Тото допря малкото си студено носле до лицето й и тъжно заскимтя. Дороти седна в леглото и забеляза, че къщата не се движи. Нито пък беше тъмно, защото яркото слънце нахлуваше през прозореца и осветяваше малката стая. Тя скочи от леглото заедно с Тото, който тичаше по петите й, и отвори вратата. Загледа се навън и очите й ставаха все по-големи и по-големи от чудната гледка.

Циклонът беше свалил къщата много леко — доколкото това може да стори един циклон — сред небивала красота. Във всички посоки се разстилаха прекрасни зелени ливади и сред тях се издигаха величествени дървета, отрупани със сочни плодове. Накъдето и да се обърнеше, имаше лехи от великолепни цветя, а птици с необичайни и блестящи пера пееха и прехвръкваха по дърветата и храстите. Встрани се спускаше поточе. То блестеше и шепнеше между зелените брегове. Малкото момиче, което бе живяло толкова дълго сред сухата сива прерия, му беше много благодарно и не можеше да се нарадва на този шепот.

Както стоеше и се любуваше на необикновената и красива гледка, Дороти забеляза, че към нея се насочват група най-чудновати хора, каквито тя никога не бе виждала. Те не бяха високи колкото възрастните хора, които тя познаваше, но не бяха и много дребни. Всъщност изглеждаха високи колкото нея — а тя бе едричка за възрастта си, — въпреки че навярно бяха много по-възрастни.

Тримата мъже и жената, която вървеше с тях, бяха облечени много особено. Носеха кръгли шапки, които стърчаха най-малко педя над главите им, а по периферията им висяха звънчета и нежно звънтяха при всяко движение. Шапките на мъжете бяха сини. Дребната жена бе с бяла шапка, а от раменете й се спускаше на дипли бяла наметка. Звездичките, пришити по роклята й, бяха огрени от слънцето и блестяха като диаманти. Дрехите на мъжете бяха сини както шапките им, а лъснатите им ботуши бяха обточени отгоре със синя нашивка. Според Дороти мъжете бяха на възрастта на чичо Хенри, тъй като двама от тях бяха с брада. Но дребната жена без съмнение беше по-стара.

Лицето й бе цялото набръчкано, косите — почти бели, а походката й — скована.

Когато се приближиха до къщата, пред чиято врата стоеше Дороти, те се спряха и си зашепнаха нещо, като че ли се бояха да се приближат. Дребната старица тръгна напред и като стигна до Дороти, се поклони дълбоко и каза с нежен глас:

— Добре дошла, най-благородна магьоснице, в Страната на дъвчащите. Безкрайно сме ви благодарни, задето убихте Злата магьосница от Изток и задето освободихте народа ни от робство.

Дороти слушаше учудена тези приветствени думи. Какво ли иска да каже дребната старица, като я нарича магьосница и твърди, че била убила Злата магьосница от Изток? Дороти беше добричко, незлобиво момиче, което циклонът бе отнесъл на хиляди километри далеч от къщи, и през целия си живот не бе убивала никого.

Старицата очевидно очакваше отговор и Дороти заговори колебливо:

— Вие сте много любезна, но сигурно има някаква грешка. Аз никого не съм убила.

— Както и да е, нали вашата къща я уби — засмя се старицата, — а то е все едно. Вижте — тя посочи единия ъгъл на къщата, — краката й още стърчат под гредата.

Дороти погледна и извика от уплаха. Наистина точно под ъгъла на голямата греда, на която се крепеше къщата, стърчаха два крака, обути в сребърни островърхи обувки.

— Олеле, олеле! — изпищя тя изумена и сплете ръце. — Навярно къщата е паднала върху нея. Какво ще правим сега?

— Нищо — спокойно каза старицата.

— Но коя е тя? — недоумяваше Дороти.

— Злата магьосница от Изток, както вече ви казах — обясни жената. — Тя държеше всички дъвчащи в робство. В продължение на дълги години ние трябваше да й робуваме ден и нощ. Сега всички сме свободни и ви благодарим за голямата услуга.

— Кои са дъвчащите?

— Това са хората, които живеят в Източната страна, в която Злата магьосница властваше.

— И вие ли сте от дъвчащите?

— Не, аз съм тяхна приятелка, въпреки че живея в Северната страна. Когато дъвчащите видели, че Магьосницата от Изток е мъртва, ми изпратиха бързо съобщение и аз дойдох веднага. Аз съм Магьосницата от Север.

— О! — извика Дороти. — Вие истинска магьосница ли сте?

— Да, разбира се — потвърди дребната старица. — Но аз съм добра магьосница и хората ме обичат. Не съм толкова могъща, колкото Злата магьосница, която управляваше тук. Иначе щях да освободя дъвчащите.

— Но аз мислех, че всички магьосници са зли — каза момичето доста уплашено, че пред нея стои истинска магьосница.

— О, не! Това е голяма грешка. Имаше само четири магьосници в цялата земя на Оз. Две от тях — тази, която живее на Север, и тази, която живее на Юг, са добри магьосници. Зная, че това е така, защото аз съм една от тях и не мога да греша. Тези, които живеят на Изток и на Запад, действително са зли магьосници. Но сега, след като убихте едната, остана само една зла магьосница в Страната на Оз — тази, която живее на Запад.

— Ама — каза Дороти, като помисли малко — леля Ем ми е казвала, че всички магьосници са измрели преди много, много години.

— Коя е леля Ем? — попита дребната чудата старица.

— Леля ми, която живее в Канзас, откъдето дойдох.

Магьосницата от Север се позамисли, наведе глава и впери очи в земята. След това вдигна глава и каза:

— Аз не зная къде се намира Канзас, защото не съм чувала досега някой да спомене тази страна. Но кажете ми — цивилизована ли е тази страна?

— О, разбира се!

— Сега разбирам. В цивилизованите страни, предполагам, не са останали магьосници, нито вълшебници, нито вещици, нито чародеи. Но, виждате ли, Страната на Оз никога не е била цивилизована, тъй като сме откъснати от останалия свят. Затова ние все още имаме магьосници и вълшебници между нас.

— Кои са вълшебниците? — запита Дороти.

— Самият Оз е Великият вълшебник — отговори магьосницата и гласът й стана тих като шепот. — Той е по-силен от всички нас, взети заедно. Той живее в Изумрудения град.

Дороти се готвеше да запита още нещо, но в това време дъвчащите, които стояха безмълвни, нададоха силен вик и посочиха ъгъла на къщата, където лежеше Злата магьосница.

— Какво има? — попита дребната старица. Но щом отправи поглед към мястото, започна да се смее.

Краката на мъртвата магьосница бяха изчезнали и от нея не бе останало нищо друго освен сребърните обувки.

— Тя беше толкова стара — обясни Магьосницата от Север, — че слънцето бързо я изсуши. Това е краят й. Но сребърните обувки са ваши и вие може да ги вземете и да ги носите.

Тя се наведе, взе обувките и след като ги изтупа от праха, ги подаде на Дороти.

— Магьосницата от Изток се гордееше с тези сребърни обувки — каза един от дъвчащите. — Те имат някаква вълшебна сила, но каква, никой не знае.

Дороти отнесе обувките в къщата и ги сложи на масата. След това пак излезе при дъвчащите и каза:

— Много искам да се върна при леля и чичо. Можете ли ми помогна да намеря пътя?

Дъвчащите и магьосницата се спогледаха, после се обърнаха към Дороти и поклатиха глава.

— На изток, недалеч от тук — обясни един от дъвчащите, — има огромна пустиня и никой жив човек не е могъл да я прекоси.

— Същото е и на юг — каза друг. — Аз съм бил там. Югът е Страната на квадратните.

— Чувал съм — каза третият дъвчащ, — че и на запад е същото. А страната, която обитават мигащите, се управлява от Злата магьосница от Запад. Тя ще ви зароби, щом стъпите на нейната земя.

— Северът е моята страна — каза старицата — и отвъд границата й се разстила същата огромна пустиня, която обкръжава Страната на Оз. Боя се, мила моя, че ще трябва да останете да живеете при нас.

Като чу тези думи, Дороти зарида, защото се чувстваше самотна сред тези странни хора. Изглежда, че сълзите й натъжиха добрите дъвчащи, тъй като те веднага извадиха кърпичките си и също заплакаха. А дребната старица свали шапката си, закрепи върха й на края на носа си и в същото време почна да брои с тържествен глас: едно, две, три. Изведнъж шапката се превърна в плоча, на която с тебешир бе написано с големи букви: „Нека Дороти отиде в Изумрудения град“.

Дребната старица свали плочата от носа си и като прочете написаното, попита:

— Името ви Дороти ли е, мила моя?

— Да — Дороти избърса сълзите си.

— Тогава трябва да отидете в Изумрудения град. Може би Оз ще ви помогне.

— Къде е този град? — попита Дороти.

— Намира се точно в центъра на Страната на Оз — Великия вълшебник, за когото вече ви споменах.

— Той добър човек ли е? — обезпокои се момичето.

— Добър вълшебник е. Дали е човек, или не е, това не зная, тъй като никога не съм го виждала.

— И как ще стигна дотам?

— Ще вървите пеша. Това ще е дълго пътешествие през местност, която понякога е приятна, а понякога — тъмна и страховита. Както и да е, аз ще употребя всички магьоснически похвати, които зная, за да ви опазя от беда.

— Не искате ли да дойдете с мен? — помоли момичето, което бе почнало да чувства дребната старица като единствена своя приятелка.

— Не, това не мога да сторя — отвърна тя, — но ще ви целуна и никой не ще посмее да навреди на човек, целунат от Магьосницата от Север.

Тя се приближи до Дороти и нежно я целуна по челото. Там, където устните й я докоснаха, остана кръгъл блестящ белег, който Дороти откри по-късно.

— Пътят за Изумрудения град е застлан с жълти павета — обясни магьосницата, — така че няма да се заблудите. Когато се явите при Оз, не се страхувайте, а му разкажете какво ви се е случило, и го помолете да ви помогне. Сбогом, мила моя.

Тримата дъвчащи се поклониха ниско на Дороти и й пожелаха добър път. След това изчезнаха между дърветата. Магьосницата приятелски й кимна, завъртя се три пъти на лявата си пета и изведнъж изчезна. Тото много се изненада и почна да лае след изчезването й, тъй като, докато тя беше там, той не смееше дори да изръмжи.

Но Дороти никак не се изненада. Знаеше вече, че старицата е магьосница, и предполагаше, че ще изчезне тъкмо така.