Лиман Франк Баум
Вълшебникът от Оз (16)

Разкриването на страшния Оз

Четиримата пътници се изправиха пред голямата порта на Изумрудения град и позвъниха. След многократно звънене същият пазач, който ги бе посрещнал и преди, отвори портата.

— Какво? Върнахте ли се? — учуди се той.

— Не ни ли виждаш? — отвърна Плашилото.

— Но аз мислех, че тръгнахте за Магьосницата от Запад?

— Там бяхме — каза Плашилото.

— И тя ви пусна да си тръгнете? — все повече се изненадваше човекът.

— Не можеше да ни попречи, защото се стопи — обясни Плашилото.

— Стопи ли се? Това е наистина добра новина — каза пазачът. — А кой я стопи?

— Дороти — отговори важно Лъвът.

— Гледай ти! — извика пазачът и се поклони много дълбоко на Дороти.

Той ги въведе в малката стая, извади очилата от големия сандък, сложи ги на очите им и ги заключи както преди. След това те минаха през портата на Изумрудения град и когато гражданите научиха от пазача, че те са стопили Злата магьосница от Запад, всички се събраха около нашите пътници и цяла тълпа тръгна след тях към двореца на Оз.

Войникът със зелените мустаци беше пак на пост пред вратата, но веднага ги пусна да влязат и там пак ги посрещна красивото зелено момиче. То ги отведе в предишните им стаи, за да си починат, докато Великият Оз бъде готов да ги приеме.

Войникът веднага съобщи на Оз, че Дороти и спътниците й са се върнали, след като са унищожили Злата магьосница. Но Оз не каза нищо. Те очакваха, че Великият вълшебник ще ги повика веднага, но това не се случи. Не прати вест нито на другия, нито на по-другия, нито на още по-другия ден. Това чакане беше много уморително и досадно. Накрая те се ядосаха, че Оз се отнася с тях така пренебрежително, след като по негово поръчение бяха подложени на такива изпитания и дори на робство. Накрая Плашилото поръча на зеленото момиче да съобщи на Оз, че ако той не ги приеме веднага, те ще повикат крилатите маймуни на помощ, за да разберат дали той ще изпълни обещанието си, или няма. Когато предадоха тези думи на Великия вълшебник, той много се уплаши и заръча да се явят на другия ден сутринта в девет часа и четири минути в тронната зала. Той вече се бе срещнал веднъж с крилатите маймуни в Западната страна и не искаше да ги вижда повече.

Четиримата пътници прекараха безсънна нощ. Всеки един от тях мислеше за обещанието на Оз. Дороти заспа за малко и сънува, че се намира в Канзас и че леля Ем й разказва колко е радостна, че нейното момиченце се е върнало у дома.

На следващата сутрин точно в девет часа войникът със зелените мустаци се яви при тях и след четири минути те влязоха в тронната зала на Великия Оз.

Безспорно всеки очакваше да види вълшебника в предишния му вид и всички бяха много изненадани, като не видяха никого в стаята. Те стояха до вратата съвсем близо един до друг, защото тишината на празната стая ги плашеше дори повече, отколкото Оз, както и да бе им се явил.

Не след много чуха глас, който им се стори, че идва някъде от върха на високия купол.

— Аз съм Оз, Великият и страшен. Защо идвате при мен?

Те отново огледаха цялата стая и не видяха никого. Дороти попита:

— Къде сте?

— Аз съм навсякъде — тържествено отговори гласът, — но за очите на обикновените смъртни съм невидим. Сега ще седна на моя трон и вие ще можете да разговаряте с мен.

И действително, сега гласът като че идеше точно от трона. Те се приближиха към него и застанаха в редица. Тогава Дороти започна първа:

— Дойдохме да поискаме да изпълните обещанието си.

— Какво обещание?

— Вие обещахте да ме върнете в Канзас, когато Злата магьосница от Запад бъде унищожена.

— Обещахте да ми дадете мозък — добави Плашилото.

— А на мен обещахте да ми дадете сърце — каза Тенекиеният дървар.

— Вие обещахте да ми дадете смелост — изрева Лъвът.

— Наистина ли Злата магьосница е унищожена? — запита гласът, който, както се стори на Дороти, леко потреперваше.

— Да — заяви момичето, — аз я стопих с една кофа вода.

— Така ли — каза гласът, — колко ненадейно! Добре, елате утре. Трябва ми време да помисля.

— Имахте достатъчно време досега — ядоса се Тенекиеният дървар.

— Няма да чакаме нито ден повече — добави Плашилото.

— Трябва да си изпълните обещанието! — извика Дороти.

Лъвът реши, че и той би трябвало да стресне Вълшебника, и нададе силен рев, толкова свиреп и страхотен, че Тото се уплаши и катурна паравана, който стоеше в ъгъла. Параванът падна с трясък и привлече погледите на четиримата. Те останаха като гръмнати от учудване. Защото видяха, че на мястото, прикривано от паравана, стоеше дребен старец с плешива глава и набръчкано лице, който изглеждаше толкова изненадан, колкото и те. Тенекиеният дървар вдигна брадвата, втурна се към дребния човек и извика:

— Кой сте вие?

— Аз съм Оз, Великият и страшен — каза дребният човек, — но не ме удряйте, моля ви, недейте, ще направя всичко, каквото пожелаете.

Нашите приятели го гледаха изненадани и смутени.

— Аз мислех, че Оз е една голяма глава — каза Дороти.

— Аз мислех, че Оз е красива жена — рече Плашилото.

— Аз мислех, че Оз е страшен звяр — добави Тенекиеният дървар.

— Аз мислех, че Оз е огнена топка — извика Лъвът.

— Всички вие грешите — кротко каза дребният човек, — всичко това беше измама.

— Измама! — извика Дороти. — Не сте ли Велик вълшебник?

— Тихо, мило дете — каза той, — не говори толкова високо, може някой да чуе и тогава съм загубен. Всички ме мислят за Велик вълшебник.

— Нима не сте?

— Ни най-малко. Аз съм обикновен човек.

— Не, вие сте нещо повече — каза огорчено Плашилото, — вие, вие сте лъжец.

— Точно така — заяви дребният човек, като потриваше ръце, като че ли беше доволен от себе си, — аз съм мошеник.

— Но това е ужасно! — възкликна Тенекиеният дървар. — Че как тогава ще получа сърце?

— Ами аз — смелост? — запита Лъвът.

— Ами аз — мозък? — зарида Плашилото и избърса сълзите си с ръкава на дрехата си.

— Скъпи приятели — рече Оз, — оставете тези дреболии. Помислете за мен и за ужасното положение, в което се намирам сега, когато измамата ми е разкрита.

— Никой друг ли не знае, че сте измамник? — попита Дороти.

— Никой друг освен вас, четиримата, и мен — отговори Оз. — Толкова време съм мамил всички, та смятах, че никога няма да бъда разкрит. Голяма грешка направих, че ви пуснах в тронната зала. Аз не приемам дори поданиците си и така те вярват, че съм нещо страховито.

— Но аз не мога да разбера — удивляваше се Дороти, — как така ми се явихте като огромна глава?

— Това бе една от хитростите ми — обясни Оз. — Минете оттук, моля ви, и ще ви разкажа всичко — и ги поведе към една малка стая зад тронната зала.

Всички го последваха. Той посочи към единия ъгъл. Там видяха голямата глава, направена от много пластове хартия и с майсторски нарисувано лице.

— С тел закачвам главата за тавана — каза Оз, — а аз стоя зад паравана и дърпам един конец, за да движа очите и да държа устата отворена.

— Но откъде идваше гласът? — запита Дороти.

— О, аз съм вентрилок^[1] и мога да насочвам гласа си, накъдето пожелая. Затова вие мислехте, че гласът идва от главата. А това са другите неща, с които ви измамих.

И той показа на Плашилото роклята и маската, с която се бе представил за прекрасна дама, а Тенекиеният дървар видя, че неговият свиреп звяр е направен от няколко кожи, съшити една за друга и опънати с пръчици. А огнената топка лъжливият вълшебник също бе спуснал от тавана. Всъщност това бе една памучна топка, но когато се залееше с мазнина, тя гореше и пламтеше страхотно.

— Нима — възмути се Плашилото — не се срамувате, задето сте такъв измамник?

— Да, разбира се, че се срамувам — каза тъжно дребният човек, — но нямаше как да постъпя другояче. Моля ви, седнете — има достатъчно столове — и ще ви разкажа моя живот.

Те седнаха и изслушаха следния разказ:

— Роден съм в Омаха…

— Какво? — извика Дороти. — Омаха е съвсем близо до Канзас.

— Да, но от тук е далеч — Оз поклати тъжно глава. — Когато пораснах, станах вентрилок. Учих при един много голям специалист. Мога да подражавам на всякакви птици и животни — и Оз измяука като котенце. Тото веднага наостри уши и се заозърта на всички страни, за да види къде е котето. — След известно време се наситих на това и станах балонист.

— Какво е това балонист? — заинтересува се Дороти.

— Преди цирково представление някой се качва на балон, за да привлича публика — поясни Оз.

— О, да — каза Дороти, — виждала съм.

— И така, един ден се качих на балона, но въжетата се оплетоха и не можах да сляза. Дигнах се над облаците и там въздушното течение ме отнесе много, много далеч. Един ден и една нощ се носех във въздуха. Когато се събудих на втория ден сутринта, видях, че балонът лети над странна и красива местност. После постепенно слезе на земята. Бях невредим. Но около мен се събраха чудновати хора, които, като видяха, че слизам от облаците, ме взеха за велик вълшебник. Разбира се, оставих ги да си мислят така. Много се бояха от мен и обещаха да изпълняват всяко мое желание. За да им създам работа, а и за мое забавление, им заповядах да построят този град и моя дворец. Изпълниха всичко на драго сърце и майсторски. И тъй като тази страна беше толкова зелена и прекрасна, реших да я нарека Страната на Изумрудения град и за да отговаря на наименованието си още по-добре, сложих зелени очила на всички, за да им се струва, че всичко, което виждат, е зелено.

— Нима всичко тук не е зелено? — учуди се Дороти.

— Не повече, отколкото във всеки друг град. Но щом като носите зелени очила, разбира се, всичко ще ви се струва зелено. Изумруденият град бе построен преди много години, когато бях съвсем млад. Сега съм много стар. Но поданиците ми са носили зелени очила толкова дълго, че повечето от тях вярват, че градът наистина е изумруден. Безспорно той е много красив, изобилно е украсен със скъпоценни камъни и метали и изобщо има всичко, което е необходимо, за да бъдат хората щастливи. Отнасях се много добре с моя народ и хората ме обичат. Но откакто дворецът бе построен, аз се затворих в него и не исках да видя никого. Най-много се боях от магьосниците. Аз не притежавах никаква магическа сила и скоро разбрах, че те обаче могат да правят най-чудновати неща. Магьосниците бяха четири и владееха народите, които живееха на Север, на Изток, на Запад и на Юг. За щастие магьосниците от Север и от Юг бяха добри и бях уверен, че няма да ми напакостят. Но магьосниците от Изток и от Запад бяха страшно зли и ако не смятаха, че аз съм по-силен от тях, сигурно щяха да ме унищожат. Както и да е, много години живях в смъртен страх от тях. Така че можете да си представите колко се зарадвах, когато научих, че къщата ви се е стоварила върху Злата магьосница от Изток. Когато се явихте при мен, бях готов да обещая всичко, стига само да премахнете и другата магьосница. Сега ме е срам да ви кажа, че не мога да изпълня обещанията си.

— Вие сто много лош човек! — каза Дороти.

— О, не, мило дете. Всъщност съм много добър човек, но трябва да призная, че съм много лош вълшебник.

— И няма ли да можете да ми дадете мозък? — извика Плашилото.

— Нямаш нужда от мозък. Всеки ден ти научаваш нещо ново. Малкото бебе има мозък, пък нищо не знае. Единствено опитът дава знания и колкото по-дълго живееш, толкова по-голям опит ще добиеш.

— Всичко това може да е вярно — каза Плашилото, — но докато не ми дадете мозък, ще бъда много нещастен.

Лъжливият вълшебник го изгледа внимателно.

— Добре — въздъхна Оз, — както ти казах, аз не съм никакъв вълшебник. Но ела при мен утре заран. Ще ти натъпча главата с мозък. Няма да мога обаче да ти кажа как да си служиш с него. Ти сам ще трябва да го откриеш.

— О, благодаря ви, благодаря ви много — извика Плашилото. — Ще разбера как да си служа с него, не се бойте.

— А какво става с моята смелост? — обезпокои се Лъвът.

— Ти и без това сигурно си много храбър — отговори Оз. — Имаш нужда само от повече самоувереност. Няма живо същество, което да не се уплаши, когато се изправи срещу някаква опасност. Истинската смелост се състои в това да се изправяш срещу опасността, когато си уплашен. А на теб такава смелост не ти липсва.

— Може и да имам смелост, но все пак се плаша — възрази Лъвът. — Ще бъда много нещастен, ако не ми дадеш някакъв вид смелост, която да ме кара да забравям, че ме е страх.

— Много добре. Утре ще ти дам такава смелост — обеща Оз.

— А какво става с моето сърце? — запита Тенекиеният дървар.

— Да, наистина — каза Оз. — Но аз мисля, че грешиш, като искаш сърце. Повечето хора със сърца са нещастни. За теб е цяло щастие, че нямаш сърце.

— По този въпрос може да има различни мнения — възрази Тенекиеният дървар. — Аз смятам, че бих понесъл безмълвно всички нещастия, стига да ми дадете сърце.

— Добре — отговори кротко Оз, — ела утре при мен и ще получиш сърце. Толкова време съм се преструвал на вълшебник, може да продължа още малко тази игра.

— А сега — каза Дороти — да видим как ще се върна в Канзас.

— Ще трябва да помисля — отвърна дребният човечец. — Дай ми два-три дни време да помисля и ще се опитам да намеря някакъв начин да те пренеса над пустинята. Но дотогава вие ще бъдете мои гости и докато живеете в двореца, моите хора ще се грижат за вас и ще изпълняват и най-малкото ви желание. А задето ще ви помогна, искам само едно нещо от вас: да запазите тайната ми и никому да не казвате, че съм измамник.

Те обещаха да не издават нищо от това, което бяха научили, и се отправиха за стаите си в повишено настроение. Дори Дороти се надяваше, че Великият и страшен измамник, както тя вече го наричаше, ще намери начин да я върне в Канзас, и ако той стореше това, тя бе готова да му прости всичко.