Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Indiscretions of Archie, 1921 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Тодор Кенов, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 12гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat(2009)
Издание:
П. Г. Удхаус. Гафовете на Арчи
Издателска къща „Кронос“
Художник: Борил Караиванов
Редактор: Красимира Маврова
ISBN 954-8516-51-9
История
- —Добавяне
25
Венерата на Уигмор
Утрото беше така възхитително, народът сновеше насам-натам толкова енергично и жизнерадостно и всички изглеждаха в такова прекрасно настроение, та един случаен наблюдател би останал с впечатлението, че е попаднал не в Ню Йорк, а в някоя райска градина. И все пак Арчи Мофам, който свърна от окъпаната в слънце улица и влезе в разнебитената сграда, на третия етаж на която се намираше ателието, принадлежащо на неговия приятел, художника Джеймс Б. Уилър, усещаше леки бодежи в сърдечната област, предизвикани от интуитивното чувство, че нещо не е наред. Ровейки се за първопричината за своята неясна потиснатост, докато се качваше по стълбите, той стигна до извода, че тя се дължи на странното поведение на Люсил по време на закуска.
Потънал в недоумение и Чудене, той стигна до ателието. Вратата беше отворена, а помещението — празно. То изглеждаше така, сякаш собственикът му беше нахълтал да си вземе стиковете за голф и беше драснал навън с присъщата за артистичния му темперамент небрежност, без да си направи труда да затвори след себе си. В действителност, случаят беше точно такъв. Дж. Б. Уилър не възнамеряваше днес повече да се появява в студиото, ала Арчи, който не можеше да знае това и като си мислеше, че утрото му няма да бъде пълно без един разговор с Дж. Б. Уилър, който беше безгрижна птица, седна и зачака той да се върне. След няколко минути погледът му, който обхождаше безцелно помещението, се спря на една картина в красива рамка и той стана, за да я разгледа.
Дж. Б. Уилър беше художник, който си докарваше твърде приличен годишен доход като илюстратор за различни списания и Арчи се изненада, че приятелят му проявява слабост към такъв тип сюжети. Защото картината, нарисувана с размах с маслени бои, представляваше приятно закръглена млада жена, която, ако се съдеше по превзетата й глуповата усмивка и факта, че не носеше абсолютно нищо освен една малка гълъбица на лявото рамо, трябваше да изобразява богинята Венера. Арчи не беше от хората, които прекарват свободното си време по художествените галерии, но знаеше достатъчно за Изкуството, за да познае Венера, когато я види, въпреки че един или два пъти художниците бяха успели да го заблудят с някакво заглавие от рода на „Блянове“ или „Когато сърцето е младо“.
Той поогледа картината, а после се върна на мястото си, запали цигара и отново започна да размишлява за Люсил. Да, скъпото момиче се беше държало странно на закуска. Тя, разбира се, не беше казала или направила нищо необичайно, но… е, вие знаете как е. Ние, съпрузите, ние, момчетата от бригадата „в добри и лоши дни“, се научаваме да проникваме под маската. В поведението на Люсил се долавяше онази странна, пресилена приветливост, която проявяват жените, чийто съпрузи не са успели да съчетаят правилно цвета на сакото с този на копринената кърпичка или са забравили да изпратят важно писмо. Ако съвестта му не беше чиста като двадесет и четири каратово злато, Арчи щеше да каже, че проблемът е точно такъв. Но когато Люсил пишеше писма, тя просто излизаше от апартамента и ги пускаше в пощенската кутия, окачена в асансьора. Не можеше да е това. Не можеше да е забравил и нещо друго, защото…
— О, пресвета Дево!
Цигарата на Арчи тлееше, забравена между пръстите му. Ченето му беше провиснало, а изцъклените му очи бяха вперени напред, без да виждат нищо. Той беше ужасен. Арчи знаеше, че паметта му е слаба, но никога до този момент тя не беше го подвеждала по такъв подъл начин. Това си беше истински рекорд. Единствен по рода си, записан с червени букви и отбелязан със звездичка, най-големият гаф в живота му. Защото един мъж може да забрави много неща: може да забрави името си, чадъра си, народността си, гетите си и приятелите от младостта си, но има едно нещо, което нито един женен мъж, нито един партньор „в болест и здраве“ не трябва да забравя — и това е датата на годишнината от брака си.
Сякаш някаква вълна захвърли Арчи в бездната на угризенията. Сърцето му се късаше за Люсил. Нищо чудно, че бедното момиче се беше държало странно на закуска. Кое момиче, свързано до края на дните си с отвратителен и невъзпитан човек като него, не би се държало странно на закуска? Той изпъшка сподавено и се отпусна отчаяно в креслото. И в този момент погледът му се спря на Венера. Защото тази картина наистина привличаше погледа. Човек можеше да я хареса или да не я хареса, но не можеше да не й обърне внимание.
Така както опитен плувец се стрелва към повърхността след скок от високо, така и душата на Арчи изведнъж изплува от бездната на отчаянието, в която беше потънала. Той не получаваше често вдъхновение, но сега то го осени. Внезапно го обзе надежда. Разкошен подарък! В това беше номерът. Ако се върнеше при нея с разкошен подарък, той би могъл, с Божията помощ и известна доза безочие да успее да я накара да повярва, че просто се беше престорил, че е забравил тази жизненоважна дата, за да подсили изненадата.
Страхотен номер! Като някой велик генерал, който съставя план на бойните действия в навечерието на битката, Арчи за по-малко от минута успя да измисли как точно да постъпи. Той надраска една бележка за господин Уилър, в която му обясняваше положението и обещаваше разумно заплащане под формата на месечни вноски, после постави бележката на статива така, че да се вижда и се завтече към телефона. След малко вече го бяха свързали с Люсил в „Космополис“.
— Здравей, скъпа — изгука той.
В другия край на линията последва кратко мълчание.
— О, здравей, Арчи!
Гласът на Люсил прозвуча глухо и унило и опитното ухо на Арчи долови, че тя е плакала. Той вдигна дясното си стъпало и изпълнен с негодувание се срита в левия глезен.
— Хиляди поздравления по случай празника, моя верна другарко!
По линията се разнесе приглушено хлипане.
— Чак сега ли си спомни? — тихо попита Люсил.
Арчи се стегна и радостно се изкикоти в слушалката.
— Успях ли да те преметна, светлина на дома ми? Нима искаш да кажеш, че наистина си помислила, че съм забравил? За Бога!
— На закуска думичка не продума.
— А но това беше част от страхотния номер. Тогава все още не ти бях взел подаръка. Най-малкото, не знаех дали е готов.
— О, Арчи, скъпи! — Съкрушените меланхолични нотки бяха изчезнали от гласа на Люсил. Тя чуруликаше като дрозд, или като конопарче, или всяка друга птичка, която по принцип си пада по чуруликането. — Наистина ли си ми взел подарък?
— Вече е тук. Дяволски интересна картина. Една от работите на Дж. Б. Уилър. Ще ти хареса.
— О, знам, че ще ми хареса. Харесвам творбите му. Ти си ангел. Ще я окачим над пианото.
— Ще се завърна с нея след по-малко от три секунди, звезда на душата ми. Ще взема такси.
— Да, побързай. Искам да те прегърна.
— Дадено! — каза Арчи. — Ще взема две таксита.
Разстоянието от Вашингтон Скуеър до хотел „Космополис“ не е голямо и Арчи го измина без произшествия. Имаше малко пререкание с шофьора на таксито преди да потегли — под превзетия предлог, че е семеен човек и трябва да пази репутацията си, той отначало отказа да го виждат заедно с шедьовъра. Но след като Арчи обеща да пази лицевата страна на картината далеч от очите на обществеността, той се съгласи да го качи в колата и десетина минути по-късно, след като прекоси срамежливо изчервен фоайето и изтърпя нескритото любопитство на момчето, което обслужваше асансьора, Арчи влезе в апартамента с картината под мишница.
Той я подпря внимателно на стената, за да си остави повече място да прегърне Люсил и когато радостната среща — или святата сцена, ако така предпочитате да я наречете — приключи, пристъпи напред, за да я обърне и покаже.
— Ами, че тя е огромна — каза Люсил. — Не знаех, че господин Уилър рисува картини с такъв размер. Когато спомена, че това е едно от произведенията му, помислих, че става дума за някой оригинал на илюстрация за списание или нещо подоб… О!
Арчи се беше отдръпнал назад, за да й даде възможност да разгледа по-добре творбата, а тя беше подскочила така, сякаш някоя враждебно настроена личност беше забила шило в нежните й телеса.
— Доста интересна, а? — ентусиазирано заяви Арчи.
За миг Люсил остана безмълвна. Може би внезапната радост я беше лишила от дар слово. Или, от друга страна, може би не. Тя стоеше и гледаше картината зяпнала, с широко отворени очи.
— Бива си я, а? — каза Арчи.
— Д-да — заекна Люсил.
— Знаех си, че ще ти хареса — оживено продължи Арчи. — Виждаш ли, ти разбираш от картини — знаеш всичко за тези неща и какво ли още не — което не ме учудва, сигурно си го наследила от доброто старо татенце. Аз лично, по принцип не мога да различа една картина от друга, но съм длъжен да заявя, че в момента, когато видях тази, си казах: „Гледай ти!“ или нещо подобно. Мисля си, че това ще придаде известна изисканост на дома ни, да, не? Искаш ли да я окача? Обади се на рецепцията, светлина за душата ми, и им кажи да донесат един гвоздей, малко канап и хотелския чук.
— Един момент, скъпи. Не съм съвсем сигурна.
— Ъ?
— Къде трябва да я окачим, искам да кажа. Разбираш ли…
— Над пианото, нали така каза. Доброто старо пиано.
— Да, но още не бях я видяла.
През ума на Арчи за миг пробяга чудовищно подозрение.
— Слушай, ти наистина я харесваш, нали? — разтревожено попита той.
— О, Арчи, скъпи! Разбира се, че я харесвам! Беше толкова мило от твоя страна да ми я подариш. Но това, което се опитвах да кажа, беше, че тази картина е толкова… забележителна, че смятам, че трябва да изчакаме малко и да решим къде ще стои най-добре. Светлината над пианото е доста силна.
— Мислиш, че трябва да я окачим на по-приглушена светлина, а?
— Да, да. Колкото по-приглушена… искам да кажа, да, на приглушена светлина. Какво ще кажеш да я оставим засега в ъгъла — хей там — зад дивана, а… аз ще си помисля. Това трябва добре да се обмисли, разбираш ли.
— Дадено! Къде?
— Да, там е чудесно. О, и още нещо, Арчи.
— Кажи?
— Мисля, че може би… Просто я обърни с лице към стената, моля. — Люсил преглътна с усилие. — Да не се праши.
Арчи с известно учудване забеляза, че през следващите няколко дни Люсил, за която винаги си беше мислил, че е момиче със собствено мнение, проявява признаци на странно колебание. Повече от половин дузина пъти той й предлагаше различни места, които щяха да бъдат подходящи за Венерата, но Люсил сякаш не беше в състояние да реши. На Арчи му се щеше тя да се спре на нещо определено, защото искаше да покани Дж Б. Уилър в апартамента да види произведението си. Не беше срещал художника от деня, когато беше взел картината и една сутрин, когато го видя на Бродуей, той изрази признателността си за голямото разбиране, с което приятелят му беше погледнал на цялата работа.
— О, това ли! — каза Дж Б. Уилър. — Скъпи ми друже, винаги си добре дошъл. — Той замълча за момент. — Повече от добре дошъл — добави той. — Ти не разбираш много от картини, нали?
— Е — каза Арчи, — не съм сигурен дали би могъл да ме наречеш абсолютен невежа, но разбира се, поназнайвам достатъчно, за да видя, че специално този експонат е доста интересен. Определено е едно от най-добрите неща, които някога си правил, момко.
Облото лице на господин Уилър с окраска на домат-ранозрейка придоби лек виолетов оттенък. Очите му сякаш всеки момент щяха да изхвръкнат от орбитите.
— За какво говориш ти, Тишбайт? Ти, заблудени сине на Белиал[1], да не би да си останал с впечатление, че аз съм нарисувал това нещо?
— А не си ли?
Господин Уилър преглътна малко смутено.
— Моята годеница го нарисува — кратко отговори той.
— Твоята годеница? Скъпи ми стари момко, представа нямах, че си сгоден. Коя е тя? Познавам ли я?
— Казва се Алис Уигмор. Не я познаваш.
— И тя е нарисувала тази картина? — Арчи се смути. — Но слушай! Няма ли тя да се чуди къде се е дянало произведението й?
— Казах й, че са го откраднали. Тя си помисли, че това е голям комплимент и страшно се зарадва. Така че всичко е наред.
— И, разбира се, ще ти нарисува друга.
— Не и докато съм жив, в никакъв случай — категорично отсече Дж. Б. Уилър. — Откакто започнах да я уча да играе голф, слава Богу, заряза рисуването и ще положа всички усилия да не се върне отново към него.
— Но момко — учуди се Арчи, — говориш така, сякаш картината пет пари не струва. Аз си мислех, че е страхотна.
— Господ да ти е на помощ! — каза Дж Б. Уилър.
Арчи продължи по пътя си все още озадачен. После реши да приключи епизода с утешителната мисъл, че съсловието на художниците е доста чудато и отнесено и често в думите им няма никаква логика. Човек никога не можеше да приеме безрезервно мнението на един художник за дадена картина. Девет от всеки десет от тях имаха такива възгледи за Изкуството, че спокойно биха могли да станат пациенти на коя да е лудница без излишни въпроси. Той познаваше няколко екземпляра, които бяха във възторг от неща, в чиято компания нито един нормален човек не би желал да го намерят мъртъв в някоя канавка. Възхищението му от Венерата на Уигмор, което за момент беше намаляло по време на разговора с Дж. Б. Уилър, отново се възвърна с цялата си първоначална сила. Абсолютна глупост, помисли си той, някой да се опитва да твърди, че тя не е една от най-прекрасните творби, излязла изпод четката на истински майстор. Та нали Люсил толкова много я беше харесала!
На другата сутрин по време на закуска Арчи отново повдигна въпроса за окачването на картината. Абсурдно беше да се остави подобно нещо да се хаби и да събира праха зад някакъв диван с лице към стената.
— Какво ще правим с добрия стар шедьовър — каза той, — как мислиш? Смятам, че е време да го окачим някъде.
Люсил се замисли и започна да си играе с лъжичката за кафе.
— Арчи, скъпи — започна тя, — мисля си…
— Чудесно е човек да го прави от време на време — заяви Арчи. — Аз самият често се каня да опитам, когато ми остане свободно време.
— За тази картина, искам да кажа Знаеш ли, че татко има рожден ден утре?
— Не, старице, ако трябва да бъда съвсем честен, не знаех. Всъщност, твоят достопочтен родител не споделя нищо с мен напоследък.
— Ами да, има. И си мисля, че трябва да му направим подарък.
— Абсолютно. Но как? Искрено желая да зарадваме добрия стар отец и да разведрим нерадостното му съществуване, но нямам пукнат цент. На всичко отгоре нещата са стигнали дотам, че когато оглеждам хоризонта, не виждам жива душа, от която да изкрънкам пари. Предполагам, че бих могъл да поразчопля златната жила на Реджи ван Тюйл, но… не знам… да крънкам пари от бедничкия стар Реджи винаги ми се е струвало като да стрелям по някоя мътеща птица.
— Разбира се. Не искам да правиш нищо такова. Мислех си… Арчи, скъпи, ще се засегнеш ли много, ако подаря на татко картината?
— О, как така!
— Ами не мога да се сетя за нищо друго.
— Но няма ли ужасно да ти липсва?
— О, разбира се, ще ми липсва. Но разбираш ли… рожденият ден на татко…
Арчи винаги си беше мислил, че Люсил е най-милият и самопожертвувателен ангел на света, но никога досега не беше осъзнавал този факт толкова добре. Той нежно я целуна.
— Господи! — възкликна той. — Знаеш ли, ти наистина си страхотна! Това е най-доблестната постъпка откакто добрият стар сър Филип как-му-беше-името дал водата си на бедния човечец, който бил по-жаден от него, ако се сещаш за тази история. Спомням си, че трябваше да я зубря в училище. Сър Филип, бедничкия старец, бил ужасно жаден и тъкмо се канел да обърне една чашка за сметка на заведението, тъй да се каже, когато… но това го има във всички учебници по история. Така постъпват истинските скаути! Е, разбира се, както решиш, кралице на душата ми. Ако си склонна да направиш тази жертва, дадено! Да поканя ли отеца ти при нас и да му покажем картината?
— Не, не бих направила това. Мислиш ли, че можеш да се промъкнеш в апартамента му утре сутрин и да я окачиш някъде. Разбираш ли, ако той има възможност да… искам да кажа, ако… да, мисля, че ще бъде най-добре да я окачиш и той сам да я открие там.
— Искаш да кажеш, да го изненадаме, а?
Люсил едва доловимо въздъхна. Тя беше момиче със съвест и тази съвест малко я измъчваше. Беше съгласна с Арчи, че господин Брустър щеше да се изненада, когато открие Венерата на Уигмор в своя украсен с предмети на изкуството апартамент. Всъщност, може би изненада не беше точната дума. Тя изпитваше съжаление към баща си, но инстинктът за самосъхранение е по-силен от всяко друго чувство.
Арчи си подсвиркваше весело сутринта на другия ден, след като беше забил пирон в тапета на тъста си и вече нагласяваше връвта, на която висеше Венерата на Уигмор. Арчи беше добросърдечен млад човек и въпреки че господин Даниъл Брустър в много случаи се беше отнасял с него доста неприветливо, дълбоко в душата си изпитваше задоволство, че му прави добро. Той тъкмо беше приключил с работата си и беше започнал внимателно да се спуска на пода, когато един глас зад него почти го накара да загуби равновесие.
— Какво става тук, по дяволите?
Арчи се обърна радостно усмихнат.
— Здравей, старче! Честит рожден ден!
Господин Брустър стоеше на прага бездиханен като античните статуи от колекцията си. Само розовината, разливаща се на все по-голяма площ по едрото му лице показваше, че все пак човекът е от плът и кръв.
— Какво… какво…? — изломоти той.
Тази сутрин господин Брустър не беше в най-слънчевото си настроение. Има много неща, които могат да раздразнят един собственик на хотел, а днес всичко вървеше накриво. Той се беше качил в апартамента си с мисълта да възстанови душевното си равновесие, като изпуши на спокойствие една пура, но гледката на зет му, както толкова често се случваше, само влоши положението. Ала когато Арчи слезе от стола и се отдръпна настрани, за да му даде възможност по-добре да разгледа картината, господин Брустър осъзна, че го е сполетяло нещо много по-ужасяващо от обикновеното посещение на човека, който винаги го караше да си мисли, че светът е безрадостно място.
Той се взираше занемял във Венерата. За разлика от повечето собственици на хотели, Даниъл Брустър беше ценител на Изкуството. Всъщност, ценителството беше негово хоби. Дори фоайето и коридорите на „Космополис“ бяха украсени с вкус, а собственият му личен апартамент беше храм на всичко най-хубаво и най-артистично, което можеше да се придобие с пари. Вкусът му беше сдържан и изтънчен и нямаше да е пресилено да се каже, че пищната колоритност на Венерата на Уигмор му подейства като удар от натъпкана с пясък кожа на змиорка зад ухото.
Смутът му беше толкова силен, че за момент той загуби дар слово, а преди да успее да възвърне самообладанието си, Арчи вече беше започнал да обяснява.
— Това е подарък за рождения ти ден от Люсил, разбираш ли.
Господин Брустър с усилие потисна злостната тирада, която възнамеряваше да произнесе.
— Люсил ми подарява… това? — изскърца той.
Господин Брустър преглътна с усилие. Той изпитваше дълбоко страдание, но желязната храброст на рода Брустър си каза думата. Този мъж не беше слабоволево същество. Най-сетне скованите черти на лицето му се отпуснаха. От всичко на света той най-много обичаше дъщеря си и в каквото и настроение или временно умопомрачение да беше изпаднала, предполагайки, че тази отвратителна цапаница е точно онова нещо, което той би пожелал като подарък за рождения си ден, трябваше да реагира като мъж. Честно казано, той би предпочел да умре, отколкото да живее в компанията на Венерата на Уигмор, но щом се налагаше, предпочиташе да издържи дори и това мъчение пред възможността да обиди Люсил.
— Мисля, че избрах доста добро място за дамата — жизнерадостно заяви Арчи. — Изглежда добре до тези японски графики, какво ще кажеш? Някак си бие на очи.
Господин Брустър облиза пресъхналите си устни и изкриви устни в опит за усмивка.
— Наистина бие! — съгласи се той.