П. Г. Удхаус
Гафовете на Арчи (22)

22
Уоши влиза в Залата на Славата

Около девет часа на следващата сутрин в един от апартаментите на хотел „Космополис“ госпожа Кора Бейтс Макол, известната лекторка по въпросите на Рационалното хранене, закусваше със семейството си. Срещу нея седеше господин Макол, дребен мъж с изтормозен вид, странните природни дадености на чието лице бяха подчертани от чифт очила с рогови рамки. Стъклата с форма на полумесец бяха обърнати с рогчетата нагоре. Зад тях очите на господин Макол непрестанно играеха на криеница, като ту надзъртаха над тях, ту се скриваха. В ръката си държеше чаша с ерзац кафе. От дясната му страна, чоплейки апатично в чинията с каша от овесени ядки, седеше синът му Уошингтън. Самата госпожа Макол похапваше филия Диетичен хляб, намазана с фъстъчено масло. Защото тя, освен че проповядваше, също така прилагаше на практика теорията, която от толкова години се стремеше да втълпи на лекомислените маси. Нейният ден винаги започваше с лека, но питателна закуска, в която за надмощие по противност пред сина и съпруга й с променлив успех се бореха особено отблъскващата каша от овесени ядки, изглеждаща и имаща вкус на стара сламена шапка, прекарана през месомелачка и крайно противната марка ерзац кафе. Господин Макол беше склонен да присъди палмата на първенството на ерзац кафето, но синът му Уошингтън твърдо отстояваше мнението, че кашата е неизмеримо по-блудкава. Както Уошингтън, така и неговият баща обаче, ако някой ги попиташе, без много пререкания помежду си щяха да признаят, че разликата между двете всъщност не беше твърде голяма.

Госпожа Макол огледа отрочето си със сериозно одобрение.

— Радвам се да видя, Линдзи — каза тя на съпруга си, чиито очи подскочиха покорно над стъклената ограда при споменаването на името му, — че Уоши си е възвърнал апетита. Когато снощи отказа да вечеря, се притесних, че може да се разболява. Лицето му направо гореше. Забеляза ли колко беше зачервен?

— Той наистина изглеждаше зачервен.

— Много зачервен. А дишането му беше хрипкаво. И когато заяви, че няма апетит, право да си кажа, се обезпокоих. Но тази сутрин очевидно се чувства отлично. Нали наистина се чувстваш отлично, Уоши?

Наследникът на рода Макол вдигна поглед от кашата си.

— Ъ-хъ — потвърди той.

Госпожа Макол кимна.

— Ти, разбира се, ще се съгласиш, Линдзи, че това, от което се нуждае едно момче, е внимателно подбран и рационален хранителен режим, нали? Уоши има превъзходна физика. Енергия също не му липсва и аз отдавам това напълно на факта, че внимателно следя какво яде. Потрепервам при мисълта, че има толкова много подрастващи момчета, на които безразсъдни родители позволяват да ядат месо, сладкиши, палачинки… — Тя изведнъж млъкна. — Какво ти става, Уоши?

По всичко личеше, че навикът да се потреперва при мисълта за палачинки е наследствена черта в семейство Макол, защото при споменаването на думата силна вътрешна вибрация беше разтресла мършавото тяло на Уошингтън, а на лицето му се беше появило изражение, подобно на болка. Той тъкмо беше протегнал ръка за филия Диетичен хляб, но сега доста припряно я отдръпна и се отпусна на стола, като дишаше тежко.

— Нищо ми няма — дрезгаво каза той.

— Палачинки… — продължи с назидателен тон госпожа Макол. И отново трябваше да прекъсне наставлението си след повторната конвулсия на отрочето си. — Какво ти става, Уошингтън? Започвам да се тревожа за теб.

— Нищо ми няма — увери я синът й отново.

Госпожа Макол беше загубила нишката на мисълта си. Освен това, тъй като вече беше приключила със закуската си, тя се чувстваше склонна да се отдаде на някое леко четиво. Една от тезите, свързани с проблема за храната, която тя разгорещено отстояваше, беше въпросът за четенето по време на хранене. Госпожа Макол беше на мнение, че няма начин напрежението върху очите, съчетано с напрежението върху храносмилателната система, да не се отрази пагубно върху последната. Ето защо тя беше въвела строга забрана докато закусват, сутрешният вестник да не се поглежда дори. Госпожа Макол казваше, че няма нищо по-смущаващо от това човек да започне деня с четене на вестник и последвалите събития щяха да покажат, че в определени случаи тя има право.

През цялото време докато закусваха, „Ню Йорк Кроникъл“ лежеше грижливо сгънат до нейната чиния. Сега тя го разтвори и като заяви, че ще погледне репортажа за вчерашната си лекция в клуб „Пеперуда“, насочи погледа си към първата страница с надеждата, че някой от редакторите, който взима присърце интересите на обществеността, е решил той да бъде поместен на нея.

Господин Макол, чиито очи подскачаха нагоре-надолу зад очилата, впери поглед в лицето й, когато тя започна да чете. Той винаги правеше така при подобни случаи, защото никой не знаеше по-добре от него, че спокойствието му през деня зависи до голяма степен от някой непознат репортер, когото никога не беше срещал. Ако този неизвестен индивид беше свършил работата си както трябва и по начин, подходящ за значимостта на темата, настроението на госпожа Макол през следващите дванадесет часа щеше да бъде възможно най-слънчево. Понякога обаче тези хора най-позорно претупваха работата си; а веднъж и този злощастен ден се беше запечатал неизличимо в паметта му, те изобщо не бяха поместили никакъв репортаж.

Днес, забеляза с облекчение той, всичко изглежда беше както трябва. Репортажът наистина се намираше на първата страница, чест, с която изказванията на съпругата му рядко биваха удостоявани. Освен това, като съдеше по времето, което й беше необходимо, за да го прочете, беше ясно, че репортажът е доста подробен.

— Как е, скъпа моя? — осмели се да попита той. — Доволна ли си?

— Ъ? — Госпожа Макол се усмихна замислено. — О, да, отлично. Поместили са и снимката ми. Добре е излязла.

— Чудесно! — отдъхна си господин Макол.

Изведнъж госпожа Макол изпищя пронизително и вестникът с шумолене падна от ръката й.

— Скъпа! — загрижено възкликна господин Макол.

Съпругата му беше вдигнала вестника и беше вперила в него разярен поглед. Ярка червенина беше заляла изпяло властното й лице. Дишането й беше хрипливо също като на сина й Уошингтън предишната вечер.

— Уошингтън!

Свирепият поглед, който хвърли над масата, накара младата издънка на рода Макол да замръзне на мястото си. Само долната му челюст немощно увисна.

— Уошингтън! Вярно ли е това? — ревна като ранена лъвица госпожа Макол.

Уоши затвори устата си, после отново бавно я отвори.

— Скъпа! — разтревожено извика господин Макол. — Какво има! — Очите му скокнаха над очилата и останаха там. — Какво става? Нещо не е наред ли?

— Наред ли! Прочети сам!

Господин Макол беше силно озадачен. Той не можеше да направи дори бегла догадка за причината на това избухване. Единственият сигурен факт, с който разполагаше, беше, че то изглежда имаше връзка със сина му Уошингтън, което още повече го озадачаваше.

Той погледна вестника и незабавно всичко му стана ясно. В очите му се наби заглавието:

ИМА ХЛЯБ В ТОВА МОМЧЕ. ДОЛУ-ГОРЕ ЦЯЛ ТОН.

СИНЪТ НА КОРА БЕЙТС МАКОЛ,

ИЗВЕСТНАТА РАДЕТЕЛКА ЗА ЗДРАВОСЛОВНО ХРАНЕНЕ,

ПЕЧЕЛИ ШАМПИОНАТА НА УЕСТ САЙД

ПО ЯДЕНЕ НА ПАЛАЧИНКИ.

Под него следваше лирическо изстъпление. Новината очевидно толкова беше въодушевила репортера, че той не беше успял да се ограничи само в рамките на прозата.

Дечица мои, ако не можете да блеснете със ум и сила вий във своите детски игри, ако искате през някой слънчев ден да ви изберат за президент, а другите ви смятат за кретен — не плачете, не крещете! Защото в нашто героично време да спечелиш слава не е непосилно бреме. Щом духом паднете, то насочете взор към примера на Уошингтън Макол.

Да, моля ви, вземете Уоши. Та той изглежда като истински дръвник; той не блести със ум и тъп е неговият лик; със поглед празен, лице като кален челик; уши стърчат, та се не видят. И за да привършим с тези комплименти, не струва той и трийсет цента. И все таки във свойта зала, добрата стара баба Слава от своя златен стол приветства Уошингтън Макол.

А майка му (зове се по баща мис Кора Бейтс), е жена, що често славослави здравословната храна. С жестоки думи тя охулва нас като страшна месоядна напаст. Апетитните мезета и тънките филета желае тя да смаже, да живеем с каши иска таз жена да ни накаже. Друг враг, що с ужас среща, е палачинката гореща! (Ний помним лани, беше в юли, кога тя и палачинките охули.) Уви, това не вся разкол в душата на Уошингтън Макол.

Защото вчера, туй бе преди вечеря, отидохме на премиера. Девизът на благородната надпревара бе „Кой повече палачинки в стомаха си ще вкара!“ Мъже огромни с бузи кат балони, с очи, изхвръкнали като лимони, поглъщаха ги със фургони. Персони светски от цял Уест Сайд се бяха сбрали тук да се повеселят, да видят те как Спайк О’Дауд (до вчера шампион) се бори да запази своя трон. Срещу кого? Срещу един човек съвсем неизвестен, наречен Претендентът. Ала как тъй „Неизвестен“ — той беше истински сокол, тоз ненадминат млад Макол!

Признавам честно, бих жертвал скъп душевен мир, да имам аз таланта на Омир. (Вий знаете, той „Илиада“ е написал). Ех, старият Омир борави майсторски с перото, ала слова не ни достигат да можем ний тъй издълбоко сюжета наш да хвалим нашироко. Но тази тема просто няма край! Не можем да опишем (дори и след годинки) как двамата противници поглъщат палачинки. Ще стигне мястото да кажем само, че привечер, след плюскане голямо отстъпи Спайки лют кат зъбобол титлата своя на младия талант Макол.

Сърцато бореше се шампионът наш. Притихва публиката не веднъж и дваж. Показа той голям кураж, огромна скорост и добър контрол. Омете цял куп палачинки със кайма и сол. Девиз върху щита си бе изписал шампионът: „О’Дауд може и да преяде, но нивга няма да се предаде!“ Очите му зашариха напред-назад. Колан отпусна тоз човек сърцат. Бедняк! Сал поглед бе достатъчен да видим, че като за капак, Съдбата изоставя нашия юнак. Питон да беше изпълзял, за победен от младия Макол би се признал.

Най-сетне след оспорван палачинков търкал дойде очакваният финал. С изписан на лицето срам, О’Дадуд рече: „Аз ще се предам!“ Отстъпи той и сума си народ притече се на помощ с кислород. Ала Уоши, синът на Кора Бейтс, жадуваше за още. Попитах го: „Не се ли чувстваш зле?“ „Кой, аз ли!“ — отвърна ми това момче. „Заведете ме — пое към улицата то — да хапна още на някое друго место!“ О, какъв урок за всички нас е таз прекрасна реч, що изслушахме в захлас! Не бих могъл по начин аз по-вещ да сложа край на тази епопея затуй как младият Макол получи своя палачинков ореол!

Господин Макол изчете това епическо произведение до края и погледна сина си. Първо го погледна над очилата, после през очилата, после отново над очилата, после още веднъж през очилата. В очите му се появи странно изражение. Ако такова нещо не беше невъзможно, човек би казал, че в погледа му се чете смесица от уважение, възхищение и дори благоговение.

— Но откъде са научили името ти? — най-сетне попита той.

Госпожа Макол възкликна нетърпеливо:

— Само това ли ще кажеш?

— Не, не, скъпа моя, не, разбира се. Но това ми се стори странно.

— Проклето момче — извика госпожа Макол, — нима си проявил такова безразсъдство, че да разкриеш името си?

Уошингтън се размърда притеснено. Неспособен да издържи жежкия като нагорещен ръжен поглед на майка си, той беше отишъл до прозореца и гледаше навън с гръб към тях. Но дори и тук той чувстваше двата въглена върху тила си.

— Помислих си, че няма значение — смутолеви той. — Някакъв човек с очила ме попита и аз му казах. Откъде да знам…

Обърканите му оправдания бяха прекъснати от отварянето на вратата.

— Здравейте, здравейте, здравейте! Как сте? Как сте?

На прага стоеше Арчи и се усмихваше подкупващо на семейството.

Появата на непознат човек накара мълниите в погледа на госпожа Макол да се отклонят от нещастния Уоши. Те се стовариха право между очите на Арчи и той примигна, за да запази равновесие. Вече беше започнал да съжалява, че прояви слабост и отстъпи пред настойчивата молба на Люсил да се отбие за малко при семейство Макол и да използва магнетизма на личността си с надеждата да ги убеди да прекратят съдебния спор. Арчи беше изтъкнал аргумента, че щом се налага да ги посети, това трябваше да стане след обяд, тъй като сутрин никога не беше в най-добрата си форма. Ала Люсил настоя да тръгне веднага и да приключи с тази история. Ето как се беше озовал тук.

— Мисля — с леден тон заяви госпожа Макол, — че сте объркали стаята.

Възстановил се малко от нокаутиращия поглед за „добре дошъл“, Арчи побърза за отрече предположението.

— О, не. В никакъв случай. По-добре да се представя, какво ще кажете? Казвам се Мофам. Зет съм на стария Брустър и прочие неща от този род, ако разбирате какво имам пред вид. — Той преглътна и продължи. — Дойдох за онова добро старо дело.

Господин Макол очевидно искаше да каже нещо, но съпругата му го изпревари.

— Адвокатите на господин Брустър работят по него заедно с нашите адвокати. Не желаем да обсъждаме този въпрос.

Арчи седна без да го поканят, спря за миг изпълнен с искрено любопитство поглед на Диетичния хляб върху масата и отново заговори.

— Не, слушайте! Ще ви кажа какво стана. Мразя да се натрапвам там, където не съм желан и прочие, но жена ми каза, че било много важно. С право или не, тя си мисли, че имам дипломатически способности и ме помоли да ви намеря и да видя дали не можем да направим нещо за уреждане на доброто старо нещо. Искам да кажа, нали знаете, старата птица — стария Брустър, разбирате ли — е доста разтревожен от цялата тази работа — противна му е мисълта, че се намира в такова положение, когато или трябва да захапе стария си приятел Макол за врата, или той да захапе него и — е, и прочие, нали знаете! Какво ще кажете? — Той изведнъж млъкна. — Боже мой! Я виж ти!

Арчи беше толкова погълнат да излага молбата си, че не беше забелязал присъствието на шампиона по ядене на палачинки, тъй като между двамата се намираше саксия с доста голямо цвете. Ала сега, Уошингтън, който беше чул познатия глас, се дръпна от прозореца и застана срещу него, като го гледаше укорително.

— Той ме накара да го направя! — каза Уоши с мрачната радост на шестнадесетгодишно момче, което усеща, че е намерило някой друг, върху чиито рамене може да стовари собствените си неприятности. — Този човек ме заведе там!

— За какво говориш, Уошингтън?

— Казвам ти! Той ме забърка в тази история.

— Да не искаш да кажеш, че този… този… — Госпожа Макол потрепери. — За онова състезание по ядене на палачинки ли говориш?

— Че за какво друго!

— Вярно ли е това? — Госпожа Макол изгледа вледеняващо Арчи. — Вие ли тласнахте моето бедно момченце към това… това…

— О, абсолютно. Истината е, нали разбирате, че един скъп мой стар приятел, който държи магазинче за тютюн на Шесто Авеню, здравата беше загазил. Той беше организирал състезание между един момък и шампиона, но момъкът отишъл на вашата лекция и излязъл оттам друг човек. Заклел се повече да не хапва палачинка в живота си и се отказал в последния момент. Дяволски лош късмет за бедния човек, разбирате ли! А после на мен ми хрумна идеята нашият млад приятел тук да се намеси и да спаси положението, и му го предложих. Едно ще ви кажа — искрено заяви Арчи, — не знам какъв е бил капацитетът на първия момък, но се обзалагам, че в никакъв случай не е бил от класата на сина ви. Трябва да го видите, за да повярвате! Абсолютно! Трябва да се гордеете с него! — Той се обърна приятелски към Уоши. — Странно, че отново се срещнахме! Никога не съм си мислил, че ще те намеря тук. И, за Бога, направо е чудесно, че изглеждаш толкова добре след вчера. Смятах, че ще пъшкаш в леглото, ще повръщаш и прочие неща от този род.

Някъде отзад се разнесе странен клокочещ звук. Приличаше на нещо, което изпуска пара. И, колкото и да е странно, наистина беше така. Нещото, което изпускаше пара, беше господин Линдзи Макол.

Първоначалният ефект, който признанията на Уоши оказаха върху господин Макол, беше пълно ошеметяване. Едва когато Арчи пристигна, умата и думата започнаха полека-лека да се връщат по местата си, а в края на емоционалната реч на Арчи господин Макол вече ползваше бързо и задълбочено мозъчния си капацитет.

От много години съпругът на Кора Бейтс се намираше в състояние на латентна революция. Семето на бунта тлееше, но не смееше да избухне. Ала тази поразителна промяна в неговия другар по страдания, Уоши, му беше подействала като мощен експлозив. Очите му заблестяха със странен, решителен блясък. Дъхът му под напора на силни чувства започна да излиза със свистене от дробовете.

— Уоши!

Гласът му беше загубил умолителната си смиреност и сега прозвуча силно и ясно.

— Да, тате?

— Колко палачинки изяде вчера?

Уоши се замисли.

— Доста.

— Колко? Двадесет.

— Повече. Загубих им броя. Доста бяха.

— И се чувстваш не по-зле от обикновено?

— Чувствам се чудесно.

Господин Макол свали очилата си и погледна гневно масата със закуската. Очите му се спряха на Диетичния хляб, на каната с ерзац кафе, на кашата, на фъстъченото масло. После, с рязко движение сграбчи покривката, дръпна я силно и цялото й съдържание с гръм и трясък се изсипа на пода.

— Линдзи!

Господин Макол посрещна погледа на съпругата си с мълчалива решителност. Ясно беше, Душата на господин Макол бе строшила робските окови и сега вееше знаме над барикадите.

— Кора! — твърдо заяви той. — Аз реших. Прекалено дълго ти позволявах да командваш нашето семейство както намериш за добре. Сега ще поема нещата в свои ръце. Първо, втръсна ми от цялата тази измишльотина за рационално хранене. Погледни Уоши! Както разбрахме, вчера това момче е погълнало някъде между няколкостотин килограма и цял тон палачинки и това му се е отразило чудесно! Чудесно! Не искам да те обиждам, Кора, но Уошингтън и аз изпихме последните си чаши с ерзац кафе! Ако искаш да продължаваш с тези глупости, твоя си работа. Но на нас с Уоши ни стига!

С властен жест той накара съпругата си да замълчи и се обърна към Арчи.

— И още нещо. Никога не ми е харесвала идеята за това дело, но ти позволих да ме убедиш. Сега обаче ще оправя нещата както аз си знам. Господин Мофам, радвам се, че се отбихте тази сутрин. Ще направя точно това, което искате. Заведете ме веднага при Дан Брустър да приключим със спора и да си стиснем ръцете.

— Да не си полудял, Линдзи?

Това беше последният опит на Кора Бейтс Макол. Господин Макол не й обърна никакво внимание. Той беше стиснал ръката на Арчи.

— Според мен, господин Мофам — каза той, — вие сте най-разумният и здравомислещ младеж, който съм срещал някога!

Арчи се изчерви смутено.

— Ужасно мило от твоя страна, старче — каза той. — Чудя се дали не би го повторил пред моя добър стар тъст? За него това ще бъде нещо ново!