П. Г. Удхаус
Гафовете на Арчи (20)

20
Човекът с Наденичката си спомня

Бил Брустър, когото не го свърташе на едно място от облекчение, не се задържа дълго на масата за обяд. Малко след като Реджи ван Тюйл полетя на крилете на любовта към „Риц“, той стана и обяви намерението си да се поразтъпчи, за да събере мислите си. Арчи го отпрати с любезно махване на ръката и кимна на Човека с Наденичката, който в ролята си на обслужващ персонал се навърташе наблизо, като поиска да му донесе най-хубавата пура, която хотелът можеше да осигури. Тапицираният стол, на който седеше, беше удобен. Арчи нямаше ангажименти и си помисли, че може да прекара приятен половин час, като си помечтае и наблюдава ближните си.

Ресторантът вече гъмжеше от желаещи да се запознаят отблизо с кухнята на „Космополис“. Човекът с Наденичката, който беше донесъл на Арчи пура, обслужваше съседната маса, на която седяха жена и малко момче с моряшки костюм. Жената четеше задълбочено менюто, а вниманието на детето изцяло беше погълнато от Човека с Наденичката. Момчето попиваше всяко негово движение. Той сякаш беше обсебил мислите му.

Арчи също си мислеше за Човека с Наденичката. От него беше излязъл отличен сервитьор — беше чевръст и вежлив и вършеше работата си така, като че ли тя му харесваше. Но Арчи не беше удовлетворен. Нещо му подсказваше, че човекът беше предопределен за по-мащабни дела. Арчи беше признателно същество. Наденичката, която беше получил след петчасов преход, беше оставила дълбок отпечатък върху впечатлителната му натура. Сърцето му подсказваше, че само един изключителен човек би могъл да се раздели с наденичка в такъв момент. А сервирането и отсервирането в нюйоркски хотел, пък бил той и най-добрият, не беше подобаваща работа за един изключителен човек. Разбира се, в основата на това неприятно положение лежеше фактът, че мъжът не можеше да си спомни с какво се е занимавал преди войната. Кой знае, помисли си с огорчение Арчи, проследявайки оттеглянето на Човека с Наденичката към кухнята, за да предаде поръчката, дали натам не се е упътил някой дяволски добър адвокат, или лекар, или архитект или нещо подобно.

Мислите му бяха нарушени от гласа на детето.

— Мамо — заинтригувано попита то, съпровождайки също като Арчи с поглед Човека с Наденичката, — защо този мъж има такова смешно лице?

— Тихо, миличък — смутено изшътка майката.

— Добре де, но защо?

— Не знам, миличък.

Вярата на детето в майчиното всезнание сякаш силно се разклати. На лицето му се изписа изражението на човек, който е бил възпрепятстван в търсенето на истината. Погледът му недоволно обходи помещението.

— Лицето му е по-смешно отколкото на онзи чичко там — сподели то със звънливото си гласче своите задълбочени наблюдения, като посочи към Арчи.

— Тихо, миличък!

— Наистина. По-смешно е.

Това до известна степен беше комплимент, но Арчи се почувства неловко. Той притисна засрамено гръб към тапицираната седалка на стола. След малко Човекът с Наденичката се върна, обслужи жената и детето и дойде при Арчи. Грозноватото му лице сияеше.

— Слушай, вчера имах страхотна вечер — каза той, като се облегна на масата.

— Така ли? — попита Арчи. — Сигурно някой купон или нещо подобно?

— Не, исках да кажа, че изведнъж започнах да си спомням разни неща. Машинарията като че ли проработи.

Арчи се надигна развълнуван. Това беше чудесна новина.

— Не може да бъде, наистина ли? Това е направо страхотно. Цена няма!

— Да, сър! Първото нещо, което си спомних, беше, че съм роден в Спрингфийлд, Охайо. Сякаш някаква мъгла започна да се вдига. Спрингфийлд, Охайо. Това е то. Изведнъж изплува в паметта ми.

— Прекрасно! Нещо друго?

— Да, сър! Точно преди да заспя, си спомних и името си.

Арчи беше покъртен до дъното на душата си.

— Ами че това е неоспорим успех! — възкликна той. — Щом веднъж вече си започнал, нищо не може да те спре. Как ти е името?

— Хм… странно! Пак го забравих. Сещам се, че започваше със С. Как беше? Скефингтън? Скилингтън?

— Сандерсън?

— Не, ей сега ще се сетя. Кънингам? Карингтън? Уилбърфорс? Дебенам?

— Денисън? — подхвърли услужливо Арчи.

— Не, не, не. На върха на езика ми е. Барингтън? Монтгомъри? Хепълтуейт? Спомних си! Смит!

— Господи! Нима?

— Сигурен съм.

— А как е малкото ти име?

В очите на човека се появи притеснение. Той се поколеба. После заговори тихо.

— Имам ужасното чувство, че е Ланселот!

— Боже мой! — каза Арчи.

— Не може наистина да е такова, нали?

Арчи се замисли. Той не обичаше да причинява болка, но чувстваше, че трябва да бъде честен.

— Може — потвърди горчивата истина той. — Хората дават на децата си какви ли не странни имена. Моето второ име е Трейси. А имам приятел в Англия, който е кръстен Кутбърт де ла Хей Хорас. За щастие всички го наричат Стинкър^[1].

В този момент оберкелнерът изплува в салона също тъй величествено както пълноликата Луна на тъмния небосклон и Човекът с Наденичката отново се зае с професионалните си задължения. Когато се върна, пак имаше вид на човек, който аха да подхване кръшна песен.

— Спомних си още нещо — каза той, сякаш вдигаше завеса. — Аз съм женен!

— Господи!

— Най-малкото бях женен преди войната. Тя имаше сини очи, кестенява коса и пекинез.

— Как се казваше?

— Пекинезът ли? Не знам.

— Е, наистина напредваш — похвали го Арчи. — Не мога да го отрека. Остава ти да извървиш още малко път, докато станеш като онези, които посещават Курсове за трениране на паметта, рекламирани в списанията. Искам да кажа, нали знаеш, момчетата, които срещат някого веднъж за пет минути, а след това попадат отново на същия човек десет години по-късно и казват: „Разбира се, та това е господин Уоткинс от Сиатъл!“. Все пак, справяш се добре. Просто трябва да бъдеш търпелив. Който чака, винаги дочаква! — Арчи се изправи наелектризиран. — Слушай, дявол да го вземе, добре го казах, а! Който чака, винаги дочаква, а, как мислиш? Нали така?

— Мамо — все още размишляващо целенасочено по темата отново се обади детето на съседната маса — мислиш ли, че нещо е минало през лицето му?

— Тихо, миличък!

— Може би нещо го е ухапало?

— Яж си рибата, скъпи — каза майката, която очевидно беше едно от онези глупави създания, които е невъзможно да заинтригуваш с разговор за нещо важно.

Арчи почувства радостна възбуда. Дори появата на тъста му, който влезе след малко и седна в другия край на ресторанта, не успя да помрачи приповдигнатото му настроение.

Човекът с Наденичката отново дойде на масата му.

— Странна работа — каза той. — Сякаш се събуждам след дълъг сън. Имам чувството, че всичко се прояснява. Кучето се казваше Мари. Кучето на жена ми, нали разбираш. Имаше бенка на брадичката.

— Кучето ли?

— Не. Жена ми. Отвратително зверче! Веднъж ме ухапа по глезена.

— Жена ти?

— Не. Кучето. Господи! — възкликна Човекът с Наденичката.

Арчи вдигна глава и проследи погледа му.

През няколко маси, до бюфета, на който управата беше изложила студените закуски, десертите и палачинките, вписани във втората част на менюто, току-що бяха седнали мъж и момиче. Мъжът беше дебел и на средна възраст. Той беше издут практически на всяко място, където един мъж можеше да се издуе, а главата му беше почти изцяло лишена от растителна покривка. Момичето беше младо и хубаво. Очите му бяха сини. Косата му беше кестенява. Отляво на брадичката то имаше твърде симпатична малка бенка.

— Господи! — възкликна Човекът с Наденичката.

— Какво става? — попита Арчи.

— Кои са тези? Там, на онази маса?

Поради регулярните си посещения на ресторанта на „Космополис“, Арчи познаваше по физиономия повечето от редовните посетители.

— Мъжът се казва Госет. Джеймс Дж Госет. Филмов магнат. Сигурно си чувал името му.

— Нямам пред вид него. Кое е момичето?

— За първи път го виждам.

— Това е жена ми! — каза Човекът с Наденичката.

— Жена ти!

— Да!

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен!

— Бре, бре, бре! — каза Арчи. — Честито!

На другата маса момичето, без да подозира за драмата, която предстоеше да навлезе в живота му, беше погълнато от разговора с дебелия мъж И в този момент дебелият мъж се наведе напред и го потупа по бузата.

Това беше бащинско потупване, така, както един мил чичо би потупал любимата си племенница, ала Човекът с Наденичката не погледна на него по този начин. Той беше тръгнал бързо към масата, но сега, засегнат до дъното на душата си, полетя напред с дрезгав вик.

По-късно Арчи трябваше да положи доста усилия, за да обясни на тъста си, че щом управата излага из целия ресторант студени закуски и подобни неща, това рано или късно щеше да се случи. Той настояваше, че това си е истинско изкушение за хората, и ако някой трябваше да бъде обвиняван, това беше самият господин Брустър. Каквато и да беше истината по случая, Студеният Бюфет се оказа изключително полезен в този кризисен момент от живота на Човека с Наденичката. Той почти беше стигнал до бюфета, когато дебелият мъж отново потупа момичето по бузата, и на него му беше необходимо само част от секундата да грабне една палачинка с боровинков пълнеж В следващия миг палачинката профуча край главата на дебелака, удари се в стената и избухна като граната.

Несъмнено има ресторанти, в които подобно събитие не би направило особено впечатление, но „Космополис“ не беше един от тях. Всички започнаха да приказват в надпревара, ала единственият човек, който каза нещо разумно, беше детето с моряшкия костюм.

— Искам пак! — одобрително извика то.

Човекът с наденичката изпълни молбата му. Той взе една плодова салата, вдигна я за момент, а след това я изсипа върху плешивата глава на господин Госет. Ресторантът се огласи от щастливия смях на детето. Каквото и да си мислеха останалите посетители за станалото, на детето му явно харесваше и то не смяташе да го крие.

Епичните събития действат зашеметяващо. Те парализират сетивата. За момент се възцари тишина. Земята спря да се върти. Господин Брустър изръмжа нещо нечленоразделно с пяна на уста. Господин Госет се почисти доколкото можа със салфетката си. Човекът с Наденичката изсумтя.

Младата жена се беше изправила на крака, вторачена с безумен блясък в очите в нападателя.

— Джон! — извика тя.

Въпреки кризисния момент, по лицето на Човека с Наденичката се изписа облекчение.

— Така било, значи! — каза той. — А пък аз си мислех, че е Ланселот!

— Смятах, че си загинал!

— Не съм! — отговори Човекът с Наденичката.

Изпод плодовата салата, с която беше посипан, долетя гласът на господин Госет, който се опитваше да каже, че съжалява за станалото. А после отново гръмна шумотевицата, сякаш някой бе включил копчето за звука. Всички започнаха да говорят едновременно.

— Слушайте! — каза Арчи. — Слушайте! Един момент!

В началните етапи на този интересен епизод Арчи беше останал само един парализиран зрител. Събитията го бяха зашеметили. А после…

… внезапна мисъл го споходи,

като разцъфнал розов цвят лицето му поруменя.

Когато стигна до групата ръкомахащи посетители, Арчи беше спокоен и делови. Той щеше да им предложи творчески подход към случилото се.

— Слушайте! — каза той. — Имам идея!

— Махай се! — процеди господин Брустър. — И без да се месиш, положението е отвратително.

Арчи махна с ръка, за да го накара да млъкне.

— Престани — каза той. — Предпочитам да останем насаме. Искам да проведа кратък делови разговор с господин Госет. — Той се обърна към филмовия магнат, който постепенно изплуваше изпод плодовата салата подобно на трътлеста Венера, която излиза от морето. — Ще ми отделите ли малко от скъпоценното си време?

— Ще накарам да го арестуват!

— Няма смисъл, старче. Изслушайте ме!

— Този човек е луд! Да хвърля палачинки!

Арчи, следвайки инстинкта си при вида на сако с копчета, забоде пръст в най-горното.

— Успокойте се, драги. Успокойте се и проявете малко разум!

Господин Госет сякаш за първи път си даде сметка, че това, което му се струваше неясен дразнител, всъщност беше човек от плът и кръв.

— Кой, по дяволите, си ти? — ревна дебелата филмова клечка без да смъква градуса си на разлютеност.

Арчи се изпъчи с достойнство.

— Аз съм представител на този господин — отговори той, като посочи с ръка Човека с Наденичката. — Неговият добър стар личен представител. Аз го представлявам. И от негово име искам да ви направя едно доста примамливо предложение. Помислете, скъпи мой, — продължи той разпалено — нима ще изпуснете тази възможност? Възможност, която се появява веднъж в живота и повече няма да се повтори. За Бога, та вие трябва да станете и да прегърнете този човек. Трябва да притиснете момъка към гърдите си! Той ви замери с палачинка, нали така? Много добре. Вие сте филмов магнат. Цялото ви състояние се гради на момчета, които хвърлят палачинки. Сигурно се скъсвате да търсите къде ли не момчета, които хвърлят палачинки. А когато едно от тях се изправи пред вас без излишен шум и демонстрира пред очите ви, че няма равно на себе си в хвърлянето на палачинки, вдигате пара и искате да го арестуват. Замислете се! (Точно зад лявото ви ухо има боровинка от пълнежа на палачинката). Проявете разум. Защо трябва вашите чувства да ви попречат да направите добро на самия себе си? Дайте работа на това момче, дайте му бързо работа, или ще отидем при някой друг. Виждали ли сте някога Фати Арбъкъл^[2] да борави по-умело със сладкиши? Може ли Чарли Чаплин да се похвали с неговата бързина и точност? В никакъв случай. Казвам ви, стари приятелю, има опасност да изпуснете питомното!

Той замълча. Човекът с Наденичката се ухили.

— Винаги съм искал да се снимам във филми — каза той. — Преди войната бях актьор. Току-що си спомних.

Господин Брустър понечи да заговори, но Арчи отново му махна с ръка да задържи за себе си коментара.

— Колко пъти съм ти казвал да не се месиш? — строго заяви той.

Докато Арчи говореше, войнственото изражение на господин Госет леко се беше смекчило. Тъй като беше делови мъж, той не остана равнодушен пред аргументите, които му бяха изложени, филмовата акула отлепи резенче портокал от тила си и се замисли.

— Откъде да знам дали този човек е фотогеничен? — каза господин Госет най-накрая.

— Дали е фотогеничен! — извика Арчи. — Разбира се, че е фотогеничен. Погледнете лицето му. Вижте го! Истинска географска карта! Огледайте го внимателно.

Той се обърна извинително към Човека с Наденичката.

— Прощавай, старче, че изтъквам това, но става дума за бизнес, нали разбираш. — Арчи отново се обърна към господин Госет. — Виждали ли сте някога такова лице? Не, разбира се. Защо трябва аз, като личен представител на господина, да позволя такова лице да се похаби? Та то струва цяло състояние. За Бога, давам ви две минути да обмислите всичко и ако не се отнесете сериозно към предложението ми, тогава ще заведа моя човек право при Мак Сенет^[3] или някой друг. Нямаме нужда да молим за работа. Ние разглеждаме предложения.

Настъпи тишина. В този момент отново прозвуча звънливото като камбанка гласче на детето с моряшкия костюм.

— Мамо!

— Да, миличък?

— Онзи човек със смешното лице ще хвърля ли още палачинки?

— Не, миличък.

Разочаровано, детето нададе гневен вик:

— Искам човекът със смешното лице да хвърля още палачинки! Искам човекът със смешното лице да хвърля още палачинки!

По лицето на господин Госет се изписа израз, граничещ с благоговение. Той беше чул гласа на Публиката. Той беше усетил пулса на Публиката.

— Трябваше да го чуя от устата на младенците — каза той, като свали парченце банан от дясната си вежда. — От устата на младенците. Да вървим в кантората ми!