Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Indiscretions of Archie, 1921 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Тодор Кенов, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 12гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat(2009)
Издание:
П. Г. Удхаус. Гафовете на Арчи
Издателска къща „Кронос“
Художник: Борил Караиванов
Редактор: Красимира Маврова
ISBN 954-8516-51-9
История
- —Добавяне
2
Шокиращи новини за господин Брустър
Господин Даниъл Брустър седеше в луксозния си апартамент в „Космополис“, наслаждавайки се на ароматна пура и на разговорката със стария си приятел професор Бинстед. Някой непознат, който само е срещал господин Брустър във фоайето на хотела, би бил изненадан от наредбата на приемната му, защото в нея нямаше и следа от изисканата простота, присъща на собствената му външност. Обяснението обаче беше просто — Даниъл Брустър беше човек с хоби. Той беше онова, което неговият камериер Паркър наричаше „цинител“. Неговото познаване на Изкуството беше едно от нещата, които правеха „Космополис“ различен от едни и по-добър от други нюйоркски хотели. Даниъл Брустър сам беше избрал гоблените в ресторанта и всички картини, окачени в хотела. А свободното си време изцяло посвещаваше на събиране на предмети, които професор Бинстед, чийто вкусове покриваха същата област, би задигнал без ни най-малко угризение на съвестта, ако му се отдадеше съответната възможност.
Професорът, дребен мъж на средна възраст, чийто нос увенчаваха очила с рогови рамки, сновеше из стаята, оглеждайки последните придобивки на своя приятел с блеснал поглед. Ако ви се е случвало да засечете лъв, преследващ апетитна антилопа, навярно бихте открили близко сходство в израженията на упоменатия хищник и въпросния професор. В ъгъла Паркър — мрачен, мършав индивид — приготвяше за своя работодател и неговия гост непретенциозен обяд.
— Брустър — викна професор Бинстед, заковавайки спирачки пред камината.
Господин Брустър отвърна с приветлив поглед на повика. Днес той беше в особено ведро настроение. Повече от две седмици бяха минали от описания в предишната глава скандал на Арчи, покъртил до основи душата му и той беше успял с невероятни усилия на волята да изличи от ума си драматичния сблъсък. Оттогава насам всичко беше тръгнало като по вода за господин Брустър, защото беше завършил уреждането на всички формалности около закупуването на парцел в центъра на града, върху който смяташе да изгради нов хотел. Господин Брустър обичаше да строи хотели. Той беше щастлив притежател на „Космополис“, първородния, и на една лятна база за отдих в планината, закупена миналата година, а в момента се забавляваше с идеята да отскочи до Лондон и да построи и там шедьовър на хотелиерското Изкуство. Но тази идея щеше да почака. Междувременно трябваше да се концентрира върху своята бъдеща рожба в центъра на града. Купуването на парцела му отне много грижи и време, но сега всичко беше зад гърба му.
— Да? — пожела да узнае той предмета на интереса на своя гост.
Професор Бинстед беше взел в ръка малка китайска фигурка, с изключително фина изработка. Тя представляваше войник от предмонголския период, напредващ с копие срещу някакъв враг, който, съдейки по спокойното му изражение, беше по-дребен от самия него.
— Откъде изрови това? — попита развълнувано професорът.
— Това ли? Мосън, моят агент, я открил в малък магазин в източната част.
— А къде е другата? Трябва да има още една фигурка. Тези неща вървят по двойки. Поотделно са без стойност.
По челото на господин Брустър премина тъмна сянка.
— Знам — отвърна той малко рязко. — Мосън търси другата под дърво и камък. Ако случайно попаднеш на нея, давам ти carte blanche да я купиш за мен.
— Все някъде трябва да е — изпуфтя професорът.
— И аз така мисля. Ако я намериш, не се притеснявай за разходите. Ще ги поема независимо колко са.
— Ще го имам предвид — съгласи се охотно професор Бинстед. — Трябва да те предупредя, обаче, че може да ти излезе доста скъпо. Предполагам, че си даваш сметка за това.
— Казах ти, че не ме е грижа колко ще струва — успокои го господин Брустър.
— Хубаво е човек да е милионер — въздъхна професор Бинстед.
— Обядът е сервиран, сър — докладва резултата от заниманията си Паркър.
Той се беше вкаменил в позата на услужлив лешояд зад стола на господин Брустър, когато на вратата се почука. Разчупвайки статуквото, камериерът заплува през стаята и не след дълго се върна обратно с телеграма.
— Телеграма за вас, сър — съобщи вестта с тържествен глас той.
Господин Брустър кимна безгрижно в отговор. Съдържанието на подноса беше покрило изцяло очакванията, вдъхвани до преди малко от разнасящите се апетитни аромати, и той беше прекалено зает, за да бъде прекъсван.
— Остави я някъде, Паркър. И засега не се нуждаем от услугите ти.
— Много добре, сър — отвърна Паркър и безшумно отплува.
Работодателят му продължи с обяда.
— Няма ли да я отвориш? — вдигна вежди професор Бинстед, за който като редови гражданин една телеграма винаги беше обвита с ореола на тайнственото и загадъчното и изискваше незабавно внимание.
— Може да почака — преглътна господин Брустър. — Получавам ги с чували всеки ден. Предполагам, че е от Люсил — съобщава ми с кой влак се връща.
— Днес ли си идва?
— Да, беше в Маями.
След малко, отдал дължимото на съдържанието на подноса, господин Брустър сложи очилата си и взе плика.
— Ще бъда доволен… О, Пресвета Дево! — той застина с оцъклени очи, впити в телеграмата, и зяпнала уста.
Професорът го погледна загрижено.
— Надявам се, че не са лоши новини?
Преди да отговори господин Брустър на няколко пъти изгъргори в опит да изтръгне членоразделна реч от гласните си струни.
— Лоши новини ли? Лоши…? Ето, прочети я сам.
Професор Бинстед, един от тримата най-любопитни мъже в Ню Йорк, грабна жадно листа от ръцете на приятеля си.
— „Връщам се Ню Йорк днес със скъпия Арчи“ — прочете той на глас. — „С много любов от двамата. Люси“. — Той вдигна поглед към своя домакин. — А кой е Арчи?
— Кой е Арчи ли? — влезе в ролята на ехо запитания. Но въпросът в неговата уста прозвуча доста безпомощно. — Кой е…? И аз точно това искам да знам. — „Скъпият Арчи“ — мърмореше си професорът, препрочитайки телеграмата. — „Връщам се днес със скъпия Арчи“ Странно! Много странно!
Господин Брустър продължаваше да наподобява стреснат в съня си бухал. Когато човек изпрати единствената си дъщеря на посещение в Маями без всякакви придружители и същата тази дъщеря, завръщайки се, споменава в телеграмата си, че се е сдобила със „скъпия Арчи“, съвсем естествено е упоменатият индивид да се почувства озадачен. Изведнъж, за ужас на своя гост господин Брустър скочи от масата. Беше му хрумнала спасителната мисъл, че поради лошия си навик да не преглежда внимателно пощата си, когато е зает, е изпуснал нишката на събитията от последната седмица. Беше си спомнил, че преди няколко дни получи писмо от Люси, но не го отвори с мисълта да остави това удоволствие за някоя по-свободна и спокойна минута. Люси беше мило момиче, но писмата й, когато беше отишла някъде да се развлича, рядко съдържаха нещо, което не би могло да почака няколко дни преди да бъде прочетено. Той се втурна към бюрото си, разхвърляйки листи и пликове, но в крайна сметка попадна на онова, което търсеше.
Писмото беше дълго и в стаята се възцари тишина, докато господин Брустър поглъщаше съдържанието му. Приключвайки четивото, собственикът на хотел „Космополис“ се обърна към госта си, пъхтейки тежко.
— Мили Боже! — закърши ръце той.
— Какво има? — отзова се мигновено професор Бинстед.
— Господи Исусе Христе!
— Е?
— Гръм и мълнии!
— Но какво става? — почти в агония от невъзможността да се добере до информация, викна професорът.
Господин Брустър се свлече в един стол.
— Тя се е омъжила!
— Омъжила!
— Омъжила! За англичанин!
— Не може да бъде!
— Пише — продължи със сводката господин Брустър, забивайки отново поглед в писмото в разтрепераната си ръка, — че били толкова влюбени, та просто нямали търпение да се оженят и се надява, че няма да се сърдя. Да се сърдя! — изпъшка господин Брустър, вдигайки обезумял поглед към своя приятел.
— Много неприятно!
— Неприятно! Неприятно, та чак вони! Не знам нищичко за този човек. Никога в живота си не съм чувал за него. Казва, че той искал да се венчаят без много шум, защото мъжът изглеждал като глупак, когато се жени. А аз трябвало да го обичам, защото той бил твърдо решен страшно да ме обича!
— Невероятно!
Писмото се откъсна от вдървилите се пръсти на господин Брустър като последен есен лист от гола вейка.
— Англичанин!
— Познавам няколко доста приятни англичани — отбеляза професор Бинстед.
— Не обичам англичаните — изръмжа господин Брустър. — Паркър е англичанин.
— Твоят камериер?
— Да. Подозирам, че скришом облича моите ризи — снижи глас господин Брустър. — Само да го пипна! Ти какво би направил на мое място, Бинстед?
— Какво щях да направя? — професорът внимателно обмисли въпроса. — Е, Брустър, не мисля, че би могъл да направиш нещо. Трябва просто да изчакаш и да се запознаеш с този човек. Може пък да се окаже точно такъв зет, какъвто искаш.
— Хм! — Господин Брустър определено не желаеше да погледне с оптимизъм на ситуацията. — Но защо англичанин, Бинстед! — възобнови той обвинението. — Знаеш ли — паметта услужливо му поднесе доказателствата, — че само преди две седмици тук беше отседнал един скапан англичанин, който наговори такива лъжи и гнусотии за хотела, че направо не би повярвал! Каза, че бил скапан! Моят хотел!
Професор Бинстед зацъка съчувствено с език, защото напълно разбираше раздразнението на своя приятел.