Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Indiscretions of Archie, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,1 (× 12гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat(2009)

Издание:

П. Г. Удхаус. Гафовете на Арчи

Издателска къща „Кронос“

Художник: Борил Караиванов

Редактор: Красимира Маврова

ISBN 954-8516-51-9

История

  1. —Добавяне

15
Летни бури

Планът на Арчи, общо взето, беше прост. Номерът, в известен смисъл, беше ясен и елементарен. Това, което искаше да направи, беше да пледира пред обиденото момиче за нейния дълг. Той желаеше да я трогне дълбоко, да я помоли, да я накара да промени плана на бойните действия и да я убеди да забрави миналото и да прости на Огъстъс Бидъл. В противен случай след три часа на терена, за да метне първата топка срещу „Пиратите“ от Питсбърг щеше да излезе един сломен от скръб, смазан от нещастие питчър и катастрофата щеше да е неизбежна. Ала проклетият проблем беше как, по дяволите, да намери сгоден случай да започне прошението. Не можеше да заговори момичето в претъпкания трамвай; ако пък пуснеше ремъка и се наведеше към нея, някой можеше да му стъпи на врата.

Приятелката, която през първите пет минути беше останала изцяло скрита под шапката си, вече проявяваше признаци на отегчение и за да се поразсее, започна да оглежда лицата на пътниците от по-горното ниво. Погледът й срещна този на Арчи и той разбра, че го е познала. В отговор Арчи се усмихна леко, като се опита да изобрази сърдечност и доброжелателство. За негова изненада в кафявите й очите се появи тревога. Лицето й порозовя. Всъщност, розите по страните й и преди цъфтяха в доста наситени краски, но сега увеличиха интензитета си. В следващия момент, когато трамваят спря, за да се качат още пътници, тя изскочи навън и забързано пресече улицата.

Арчи за миг се смути. Когато се захвана с тази работа, той нямаше намерение да я превръща в смесица от лов на видри и филмов екшън. Все пак слезе от трамвая и я последва с чувството, че ситуацията се изплъзва от контрола му. Зает с тревожни мисли, Арчи не забеляза, че високият младеж, който се държеше на един ремък с него, също беше слязъл. Очите му не се отделяха от отдалечаващата се фигура на Приятелката, която, след като бързо пое по Шесто Авеню, сега подтичваше по посока на стълбището, водещо към една от спирките на надземната железница. Арчи се втурна след нея нагоре по стълбите и не след дълго се озова увиснал, както преди, на един ремък, вперил поглед във вече познатата цветна леха. На друг ремък, малко по-навътре във вагона, се поклащаше високият младеж със сивия костюм.

Влакът потегли с потракване. Един или два пъти, когато спираше, момичето сякаш не можеше да реши дали да слезе или да остане. Тя се надигаше, а после отново се отпускаше на седалката. Най-сетне цветната леха решително слезе от вагона и Арчи, който я последва, се озова в някаква част на Ню Йорк, която му беше непозната. Жителите на този район очевидно с мъка свързваха двата края не като вземаха да перат у дома чуждо пране, а като си продаваха един на друг употребявани дрехи.

Арчи погледна часовника си. Беше обядвал рано, но тъй като периодът, последвал обяда му, беше твърде наситен в емоционално отношение, сега с изненада установи, че едва минаваше два часа. Това откритие го зарадва. През оставащия до началото на мача повече от час той можеше да постигне много. Арчи забърза след момичето и го настигна точно когато то завиваше зад ъгъла в една от онези запуснати странични улички на Ню Йорк, населени главно с деца, котки, скитащи безделници и празни кутии от месни консерви.

Момичето спря и се обърна. Арчи се усмихна подкупващо.

— Слушайте, скъпо мое създание! — каза той. — Слушайте, скъпо същество, един момент!

— Така ли? — попита Приятелката.

— Извинете?

— Така ли?

Арчи усети как започва да трепери. Очите й хвърляха искри, а решително извитата до преди малко гънка на устата й се беше превърнала в идеално права алена линия. Разговорът с това момиче щеше да бъде мъчителен. То очевидно Щеше да се окаже неблагодарна публика. Дали само с думи Щеше да успее да я трогне? Все повече се налагаше мисълта, че човек трябваше да използва здрав търнокоп за тази цел.

— Ако ми отделите няколко минути от скъпоценното си време…

— Слушай! — Госпожицата приближи заплашително към него. — Вържи си една тенекиена кутия и изчезвай! Измитай се или ще извикам полиция!

Арчи се ужаси от това погрешно тълкуване на мотивите му. По лицата на едно-две деца, които играеха наблизо, и един безделник, който се опитваше да крепи стената, се изписа задоволство. Те водеха сиво съществуване и извикването на полицай беше сигурно встъпление към онези редки моменти на оживление, които в миналото му бяха придавали цвят. Безделникът сръга в ребрата друг безделник, който се припичаше на слънце, облегнат на същата стена. Децата изоставиха празната консервена кутия с която си играеха и приближиха към тях.

— Скъпа ми госпожице! — опита отново Арчи. — Вие не разбирате.

— Така ли? Знам ви аз, прилепчиви досадници!

— Не, не! Скъпо мое същество, повярвайте ми! Не бих помислил подобно нещо!

— Ще се махнеш ли или не?

Към кръга от зрители се присъединиха още единадесет деца. Безделниците наблюдаваха мълчаливо сцената като разбудени крокодили.

— Но моля ви, изслушайте ме! Аз само исках… В този момент прозвуча друг глас.

— Слушай!

 

 

Думата „Слушай!“ много по-често от всяка друга дума в американския е в състояние да изрази най-различни нюанси при произнасянето й. Тя може да прозвучи сърдечно, може да прозвучи приветливо, може да прозвучи умолително. Но имаше потенциал да прозвучи и свирепо. Това „Слушай!“, което се стовари върху тъпанчетата на Арчи толкова неочаквано, че го накара да се издигне високо във въздуха, прозвуча именно свирепо. Двамата безделника и двадесет и седемте деца, от които вече се състоеше публиката, бяха до волни от драматичния развой на представлението. За техния опитен слух то тръгваше в обещаваща посока.

Арчи се обърна. До него стоеше висок млад здравеняк със сив костюм.

— Е! — злобно изръмжа младежът и наведе обширното си, осеяно с лунички лице към Арчи. Докато отстъпваше заднешком към стената, на Арчи му се стори, че вратът на младежа е от каучук. Той сякаш се удължаваше с всеки изминал момент. Поради продължителната, макар и нежелана от Арчи близост, той съвсем точно успя да определи оттенъка на фасадната окраска на противника си като кралско червено, избледняващо по краищата до алено. Устните на нападателя се разтеглиха в неприятна гримаса, като откриха златен зъб. Край тялото му се поклащаха заплашително два юмрука в същата червендалеста гама, големи почти колкото овнешки бутове. Арчи го изгледа със засилващо се мрачно предчувствие. Има моменти в живота ни, когато, както си вървим спокойно по пътя, виждаме непознато лице, поглеждаме в непознати очи и с внезапен прилив на човешка топлота си казваме: „Ето, намерихме приятел!“. Описваният от нас случай не спадаше към тези приятни малки изненади на Живота. Единственият човек с по-заплашителен вид, когото Арчи беше виждал в живота си, беше фатмака, който го беше обучавал в първите дни на войната, преди да бъде произведен в офицерски чин.

— От доста време те държа под око! — уведоми го младежът без да прекъсва упомената деятелност. Трябва да отбележим, че това беше едно гневно, подобно на свредел око, което пронизваше душата на Арчи чак до най-съкровените й дълбини. Затова той отстъпи още малко към стената.

Арчи беше сериозно обезпокоен. Не беше страхливец и беше доказал това в множество случаи през онези дни, когато сякаш цялата Германска армия беше решила лично да го тормози, но мразеше и всячески се стремеше да избягва неприятни сцени на публично място.

— Защо — попита младежът, като все още продължаваше да бъде единственият участник в разговора — преследваш тази млада дама?

Арчи се зарадва, че го бяха попитали за това.

— Скъпи ми момко… — започна той.

Въпреки факта, че беше задал въпрос и по всяка вероятност желаеше да получи отговор, звукът от гласа на Арчи сякаш преля чашата на търпението на неговия събеседник. И последните следи от задръжки паднаха. Младежът изръмжа злобно и левият му юмрук описа полукръг, като се насочи към главата на Арчи.

Арчи не беше новак в изкуството на самоотбраната. Още от най-ранните си ученически дни той беше научил доста от вещи в тази наука учители. Беше наблюдавал внимателно очите на този пренеприятен младеж, а последният не би могъл да го уведоми по-ясно относно плана си за действие дори и ако му беше изпратил официално съобщение. Арчи проследи замаха от самото му зараждане. С пъргав отскок встрани той спаси главата си от тежка телесна повреда и юмрукът стовари цялата си мощ върху стената. Като из-скимтя от болка, младежът отстъпи назад.

— Гъс! — изпищя Приятелката и се хвърли към него.

Тя прегърна наранения младеж, който унило оглеждаше ръката си, която по начало огромна, сега беше започнала да се подува и да добива великански размери.

— Гъс, скъпи!

Внезапен мраз скова Арчи. Мисията му така го беше погълнала, та нито за миг не му беше минало през ума, че бейзболистът би могъл да си науми също да последва момичето с надеждата да каже някоя и друга дума в свое оправдание. А изглежда точно такъв беше случаят. Светлите му надежди се сгромолясаха в калта с глух плясък. Двете влюбени гълъбчета си бяха простили и отново се бяха събрали, но за него това вече нямаше никакво значение. Щяха да минат дни преди Бидъл Смахнатия да може да хвърля топката с тази ръка. Тя вече беше заприличала на свински бут и продължаваше да се подува. Вероятно китката беше навехната. Поне една седмица ползата от най-великия питчър-левичар на своето време като играч на „Гигантите“ щеше да бъде колкото от настинка. А от тази безпомощна в момента ръка зависеше съдбата на всички пари, които Арчи имаше на света. В този момент му се искаше да не беше осуетявал първичния ентусиазъм на човека. Разбира се, нямаше да му бъде приятно да прекарат с удар главата му през тухлена стена, но крайният резултат нямаше да бъде така катастрофален. С натежало сърце Арчи се приготви да се оттегли и да остане насаме с мъката си.

В този момент, обаче, Приятелката, като пусна ранен си любим, внезапно си втурна към него с явното намерени да го заличи от лицето на земята.

— Не, слушайте! Недейте! — каза Арчи, като отскочи назад. — Спрете!

В цялата поредица събития — до едно изключително неприятни — това, по негово мнение, категорично надхвърляше всякаква мярка. То прехвърляше крайния, назъбен, външен край на предела. Да се караш с мъж на улицата беше лошо, но да се караш с жена — това определено не влизаше в сметките му. В никакъв случай не влизаше! Можеше да направи само едно нещо. Несъмнено беше дяволски недостойно един мъж да си обере крушите пред лицето на противника, но нямаше друг изход. Арчи понечи да хукне, но в този момент един от безделниците направи грешката да го хване за яката на сакото.

— Пипнах го! — заяви безделникът.

 

 

Всички наблюдения върху живота като такъв показват, че за всяко нещо си има време. Това определено не беше моментът за който и да е представител на мъжкия пол да хване яката на сакото на Арчи. Ако Демпси[1], Карпентиер[2] и някоя горила от зоологическата градина вкупом се бяха опитали да застанат на пътя на Арчи в този момент, те щяха да имат достатъчно основание да си помислят, че постъпката им е чисто безразсъдство. Арчи искаше да бъде другаде и този опит за осуетяване на плановете му накара кръвта на поколения Мофамовци, голяма част от които зловещо бяха размахвали секира в масовите сбивания през Средновековието, да кипне. Безделникът беше едър, но отпуснат. Щом разхлаби хватката си, когато петата на Арчи се заби жестоко в пищяла му, той получи силен удар в онова място, което щеше да бъде средата на жилетката му, ако носеше такава. Боксовата круша извряска задавено и се свлече до стената. Арчи, с разкъсано сако, свърна зад ъгъла и хукна надолу по Девето Авеню.

 

 

Този внезапен ход му спечели начална преднина. Беше успял да измине повече от половин пресечка преди челният отряд на преследвачите му да се изсипе на улицата. Без да забавя темп той профуча край голяма товарна кола, която беше спряла напряко на пътя, и продължи напред. Виковете на ловната хайка бяха силни и заплашителни, но товарната кола прекъсна за момент прекия визуален контакт и точно този факт накара Арчи, участник в многобройни военни кампании, да предприеме следващия си ход.

Той си даваше сметка, че човек не може да продължи да тича безкрайно дълго със скорост четиридесет километра в час по оживена улица без да привлече вниманието на околните. Трябваше да се скрие. Господи, да се скрие! В това беше номерът. Арчи се огледа наоколо за скривалище.

— Да ви трябва хубав костюм?

Трябва да се случи нещо наистина изключително, за да стресне обикновения нюйоркски търговец. Дребният шивач, който стоеше на прага на магазинчето си, не изглеждаше никак изненадан, когато видя Арчи, който беше минал покрай него с нормален ход само преди около пет минути, да се връща тичешком с пълна пара. Шивачът просто предположи, че Арчи внезапно си е спомнил, че е имал намерение да си купи нещо.

Всъщност желанията на Арчи напълно съвпадаха с тези на неговия домакин. В този момент повече от всичко друго на света той искаше да влезе в магазинчето и да си поговори надълго и нашироко за мъжко облекло.

Като наби рязко спирачки, Арчи се стрелна край дребния шивач в сумрачното помещение. Посрещна го смесица от миризми на евтини дрехи. С изключение на малкия оазис зад зацапания тезгях, цялото налично пространство на практика беше заето от костюми. По закачалките вдървено висяха костюми, като труповете, които полицията откриваше от време на време. Върху столовете и кутиите бяха нахвърляни омачкани костюми с такъв вид, сякаш бяха припаднали от изтощение. Магазинчето беше морга за дрехи, Саргасово море от шевиот.

Точно това му трябваше на Арчи. В тези смълчани горички от дрехи можеше да се скрие цял полк.

— Нещо елегантно от туид? — попита деловият собственик на този пристан, като го последва любезно в магазинчето. — Или, може би, да, хубав шевиот? Слушайте, господине, имам нещо страхотно от син шевиот, което ще ви лепне като тапет на стена.

Арчи обичаше да говори за дрехи, но не тази тема го занимаваше сега.

— Чуй, момко — припряно заговори той, — я се ослушай за миг.

Някъде наблизо отвън се чуваше воят на хайката.

— Скрий ме за малко в храсталаците и ще купя каквото искаш.

И Арчи потъна в джунглата. Шумът отвън се усили. Преследвачите бяха забавени за няколко скъпоценни секунди от пристигането на друга товарна кола, движеща се на север, която се беше изравнила с първата кола и майсторски беше препречила свободния проход. Това препятствие вече беше преодоляно и първоначалното ядро от преследвачи, разрастнало се с още няколко дузини безделници, отново беше поело по следите му.

— Да не си убил някого? — попита не особено заинтересувано гласът на собственика, който се процеди през стената от евтина тъкан. — Ех, момчета, момчета, няма да пораснете! — философски заключи той. — Виждаш ли там някоя дреха, която да ти харесва? Има интересни неща!

— Тъкмо ги оглеждам внимателно — отговори Арчи. — Попречиш ли на онези момчета да ме открият, не бих се учудил, ако купя един костюм.

— Един? — попита собственикът с нотка на неприязън.

— Два — бързо каза Арчи. — Или вероятно три или шест.

Собственикът отново стана сърдечен.

— Човек винаги има нужда от хубави костюми — заяви одобрително той. — Особено младеж като теб, който иска да изглежда добре. Всички хубави момичета харесват добре облечени младежи. Като излезеш оттук в костюма, дето виси хей там, отзад, момичетата ще почнат да се въртят около теб като мухи около гърне с мед.

— Ще имаш ли нещо против… — с треперещ глас каза Арчи — ще имаш ли нещо против, като лична услуга към мен, стари друже, да не споменаваш думата „момичета“?

Той млъкна внезапно. Някакъв тежък крак беше прекрачил прага на магазина.

— Слушай, чичка — произнесе басов глас, един от онези противни гласове, които притежават само най-злостните негодници, — да си виждал един младок да бяга насам?

— Младок? — Собственикът очевидно се замисли. — Да не искаш да кажеш един младеж със син костюм и бомбе?

— Точно така! Изгубихме го. Накъде тръгна?

— Той ли? Ами профуча край мен с всичка сила. Зачудих се защо бяга в такъв горещ ден като днешния. Зави зад ъгъла в долния край на пресечката.

Последва тишина.

— Е, май се е измъкнал — със съжаление избоботи гласът.

— Така както бягаше — съгласи се собственикът — не бих се учудил, ако вече е стигнал в Европа. Трябва ли ти хубав костюм?

Другият, след като грубо изрази желание собственикът да върви по дяволите и да отнесе със себе си цялата си стока, излезе.

— Това — невъзмутимо заяви собственикът, като си проби път до мястото, където стоеше Арчи, и му показа някаква яркожълта безвкусица, която вероятно беше бедна роднина на семейството на кашата, ще ти струва петдесет долара. Че и евтино!

— Петдесет долара!

— Шестдесет, казах. Не винаги говоря ясно.

Арчи огледа отвратителната одежда и потръпна от ужас. Тъй като беше млад човек с изискан вкус по отношение на облеклото, нейният вид го порази като удар между очите.

— Честна дума, старче, не искам да засегна чувствата ти, но това не е костюм, а някакво злополучно недоразумение!

Собственикът се обърна към вратата и се ослуша.

— Струва ми се, че чувам как онзи младеж се връща — каза спокойно той.

Арчи преглътна с усилие.

— Може ли да го пробвам? — попита той. — Не съм сигурен дали, в края на краищата, ще ми стане.

— Ето това е приказка — сърдечно се разбъбри собственикът. — Пробвай го. Не можеш да прецениш един костюм, особено хубав костюм като този, само с гледане. Облечи го. Насам! — Той го поведе към прашно огледало в дъното на магазинчето. — Охо, слушай, майка ти щеше да се гордее с теб, ако можеше да види синчето си сега!

Четвърт час по-късно, собственикът, като доволно броеше малка пачка банкноти, изгледа разнежено купчината дрехи, струпани на тезгяха.

— По-хубава партида не съм имал в магазина!

Арчи не възрази. Всъщност, помисли си той, това сигурно беше съвсем вярно.

— Иска ми се да можех да те видя как се разхождаш по Пето Авеню, облечен с тая прелест! — продължи възторжената си ода собственикът. — Ще им изтекат очите на хората! Какво ще правиш с тях? Под мишница ли ще ги носиш?

Арчи ужасено потръпна.

— Е, ако искаш, мога да ги изпратя където кажеш. За мен е все едно. Къде да ги изпратя?

Арчи се замисли. Бъдещето и така беше достатъчно мрачно. Той изпита отвращение при мисълта, че на другия ден, в разгара на своето нещастие, трябваше да се изправи лице в лице с тези отвратителни вехтории.

В този момент му хрумна идея.

— Да, изпратете ги — каза той.

— На кого и къде?

— Даниъл Брустър — каза Арчи, — хотел „Космополис“.

Отдавна не беше правил подарък на своя тъст.

 

 

Арчи излезе на улицата и тръгна замислено по вече утихналото Девето Авеню. Сред дълбините на отчаянието, което го беше обзело, черни като тунел през центъра на Земята, не се процеждаше и един единствен слънчев лъч. Той не можеше като поета да благодари на боговете, които и да бяха те, за несломимия си дух, защото духът му беше разбит на парченца. Чувстваше се сам и безпомощен в един безмилостен свят. Въпреки добрите си намерения беше успял единствено да се накисне в смрадливата тиня на финансовия колапс. Защо не беше се задоволил с богатството си, вместо да го рискува в този неразумен облог с Реджи? Защо беше тръгнал след Приятелката, дяволите да я вземат и да я натъпчат в най-жежката сяра! Трябваше да се досети, че просто щеше да стане за смях. На всичко отгоре заради него и само заради него, лявата ръка на Бидъл Смахнатия, тази безценна лява ръка, от която играчите на противниковия отбор се страхуваха и трепереха, беше вън от строя, провесена на превръзка, килната на една страна като повреден боен кораб. Така всеки шанс, който „Гигантите“ можеха да имат за победа над „Пиратите“, беше загубен… загубен… също тъй сигурно, както онези хиляда долара, с които трябваше да купи подарък за рождения ден на Люсил.

Подарък за рождения ден на Люсил! Той изпъшка горчиво. Тя щеше да се върне довечера, милата душица, усмихната и щастлива, чудейки се какво щеше да й подари утре Арчи. А когато утрешният ден настъпеше, всичко, което той щеше да бъде в състояние да й поднесе, щеше да бъде една мила усмивка. Хубаво се беше подредил! Скапан, дяволски късмет!

Арчи имаше чувството, че Природата, противно на обичайното й безразличие към човешките страдания, скърбеше заедно с него. Небето беше покрито с облаци черни като неговото настроение, а слънцето сякаш беше угаснало завинаги. В този момент нещо капна на лицето му.

Арчи беше толкова зает да оплаква лошия си късмет, че първата му мисъл когато, след няколкото случайни капки, които облаците сякаш бяха изпратили като пробни образци от небето, като от душ внезапно шурна проливен дъжд, беше, че това е още едно страдание по пътя към Голгота. Като допълнение към останалите му неприятности щеше да се намокри до кости или да виси скрит в някой вход. Арчи отправи няколко цветисти фрази към подгизналия небосклон и побърза да се подслони някъде.

Дъждът сериозно се захвана за работа. Светът се изпълни с оглушителен, плющящ шум, който съпровожда по-стихийните летни бури. От сивото небе трещяха гръмотевици и се сипеха светкавици. Дъждовните капки подскачаха и се разсипваха по паважа като приказни фонтани. Арчи мрачно ги наблюдаваше от убежището си във входа на един магазин.

И тогава съвсем неочаквано, като миньорска лампа в тъмен забой, умът му беше озарен от една мисъл.

— Господи! Ако продължава да вали така, днес няма да има мач!

Той извади часовника си с треперещи пръсти. Стрелките показваха, че до три часа остават пет минути. Арчи с облекчение си представи измокрената и разочарована тълпа, която презаверява билетите си на стадиона „Поло Граундс“.

— Давайте, момчета! — извика насърчително той, като вдигна очи към оловносивите облаци. — По-силно, по-силно! Не се скъпете! Не се стискайте!

 

 

Малко преди пет часа един млад мъж влетя в бижутерския магазин близо до хотел „Космополис“ — млад мъж, който въпреки факта, че сакото му беше скъсано около яката и че от всеки квадратен сантиметър на подгизналите му дрехи капеше вода, изглеждаше в повишено настроение. Едва когато заговори, бижутерът позна в човешкия сюнгер безупречно облечения младеж, който същата сутрин се беше отбил да поръча гривна.

— Слушай, старче — задъхано викна младият мъж, — спомняш ли си онази лъскава дреболия, която ми показа преди обяд?

— Гривната ли, сър?

— Както отбеляза с мъжествена откровеност, която ти прави чест, скъпи мой стар бижутере, гривната Е, имаш ли нещо против да я извадиш, да ми я покажеш и да ми я подадеш? Да я демонстрираш! Дай я насам в цялото й великолепие!

— Но вие пожелахте да я отделя и утре да я изпратя в „Космополис“.

Младият мъж потупа сърдечно бижутера по внушителния гръден кош.

— Това, което съм пожелал и това, което желая сега, са две дяволски различни и съвсем отделни неща, приятелю от колежанските ми дни! Не отлагай днешната работа за утре и прочие! Няма да рискувам повече. В никакъв случай! Другите могат, но не и Арчибалд. Ето жълтиците, вади гривната Благодаря!

Бижутерът преброи банкнотите със същото задоволство, което Арчи бе наблюдавал по-рано през деня у собственика на магазинчето за употребявани дрехи. Този процес повдигна настроението му.

— Отвратителен дъждовен ден, сър — подхвана той.

Арчи поклати глава.

— Стари приятелю — не се съгласи той, — грешиш. Напротив, нищо подобно, драги мой търговецо на скъпоценни камъни. Ти току-що посочи единствената страна на този проклет следобед, която наистина заслужава чест и почитания. Рядко през живота си съм преживявал ден, толкова отвратителен във всяко едно отношение и форма, и ако нещо го спаси, това беше добрият стар дъжд! Чао, друже.

— Довиждане, сър — каза бижутерът.

Бележки

[1] Уилям (Джак) Харисън Демпси (1895–1983) — популярен американски боксьор професионалист, спечелил световната титла в тежка категория през 1919 година, която губи през 1926 година от Джийн Та ни, бел.пр.

[2] Жорж Карпентиер — френски боксьор професионалист, претендент за титлата на Дж. Демпси. Срещата между двамата се състояла на 2 юли 1921 година. Карпентиер е нокаутиран в четвъртия рунд, бел.пр.