П. Г. Удхаус
Гафовете на Арчи (7)

7
Господин Роско Шериф има идея

Арчи постави нова цигара в дългото си цигаре и потънал в нерадостни мисли, запуши. От страховитите му перипетии в студиото на Дж. Б. Уилър беше изминала една седмица и животът, поне за момента, беше изгубил характера си на безгрижно забавление. Господин Уилър, опечален от загубата на своето домашно приготвено питие и безутешен като Ниоба^[1], беше преустановил временно сеансите за корицата на списанието, лишавайки по този начин Арчи от работата, която придаваше смисъл на живота му. Да не говорим за господин Брустър, който не беше помръднал и на милиметър от възгледа си за своя зет като за усойница в собствената му пазва. И, като капак на всичко, Люсил беше заминала на гости при една от своите съученички. А когато Люсил заминаваше, тя сякаш отнасяше със себе си слънцето. Арчи не се учудваше, че тя е толкова популярна и търсена от приятелките си, но това не му помагаше по-лесно да се примири с отсъствието й.

Въздъхвайки така все едно е понесъл на плещите си скърбите на вселената, той погледна към седящия срещу него приятел, Роско Шериф, рекламния агент, с когото се беше запознал в клуба „Писалка и Мастило“. Те току-що бяха приключили с обяда, а докато се хранеха, Роско Шериф, като повечето хора на действието, влюбени в звука на собствения си глас и умиращи от желание да го упражняват на тема собствената си личност, бълваше като несекващ планински извор весели случки от професионалното си минало. От тях Арчи беше останал с впечатление, че животът на Роско Шериф представлява нещо харизматично, кипящо от енергия и изпълнено с низ от приключения, а на всичко отгоре и твърде доходоносно — всъщност точно такъв живот, какъвто с удоволствие би водил самият той. Искаше му се също като рекламния агент да може да снове нагоре-надолу и да „пробутва разни неща“ или „да свива разни номера“. Даниъл Брустър, помисли си той, щеше да бъде на върха на щастието, ако имаше зет като Роско Шериф.

— Колкото повече опознавам Америка — въздъхна Арчи, — толкова повече ме удивлява тя. Вие, момчета, изглежда започвате да вършите разни неща още от люлката. Ще ми се и аз да можех да върша разни неща като вас.

— Че какво ти пречи? — учуди се събеседникът му.

Арчи внимателно тръсна пепелта от цигарата си в купичката с вода за изплакване на пръсти.

— Ами, право да ти кажа, не знам — отвърна той. — Май на никого от нашето семейство не му е вървяло в това отношение. Всеки път, когато някой Мофам се захваща да прави нещо, неминуемо оплита конците. През Средновековието някакъв Мофам, обзет от внезапен пристъп на енергия, решил да тръгне на поклонение към Йерусалим, облечен като скитащ монах. Странни неща са им хрумвали в онези дни.

— Стигнал ли до там?

— Ами! Точно когато прекрачвал прага на вратата, любимата му хрътка го взела за скитник или разбойник, или взломаджия или както там са им казвали по него време — и го захапала за бута.

— Е, поне е опитал.

— Достатъчно, за да настръхне човек, нали?

Роско Шериф замислено отпи глътка кафе. Той беше апостол на Енергията и Решителното действие и му се стори, че ще успее да приобщи Арчи към своята вяра, а същевременно и той самият да извлече полза за себе си. От няколко дни търсеше човек като Арчи, който да му помогне за нещичко, което беше намислил.

— Ако наистина желаеш да свършиш нещо — каза той, — можеш да започнеш веднага и да ми помогнеш.

Арчи грейна. Душата му жадуваше за действие.

— Само кажи, скъпи друже, само кажи! За какво става дума?

— Ще имаш ли нещо против да приютиш една змия?

— Да приютя змия?

— Само за ден-два.

— Но какво имаш пред вид, старче? Да я приютя къде?

— Там, където живееш. Къде живееш? Не беше ли в „Космополис“? Разбира се! Ти си женен за дъщерята на стария Брустър, спомням си, че четох за това.

— Слушай, момко, не искам да ти развалям деня, да те разочаровам и тъй нататък, но моят скъп тъст никога няма да ми позволи да приютя змия в хотела. Та той едва понася моето присъствие там!

— Той няма да знае, приятелю мой.

— Малко са нещата в хотела, които убягват от вниманието му — със съмнение каза Арчи.

— Не трябва да знае. Целта на занятието е цялата история да остане в строга тайна.

Арчи тръсна още малко пепел в купичката с вода за изплакване на пръсти.

— Струва ми се, че не съм в състояние да обхвана всички аспекти на твоя замисъл, ако мога така да се изразя — заяви той. — Имам пред вид — на първо място — защо смяташ, че животът ти ще се превърне в песен, ако приема да се грижа за тази твоя пълзяща твар?

— Тя не е моя. Принадлежи на мадам Брудовска. Чувал си за нея, нали?

— О, да. Май играе женска змия в някакъв водевил или нещо подобно, нали така, или нещо от този сорт или порядък?

— Близо си, но не съвсем. Тя е водеща изпълнителка на роли в интелектуални трагедии по всички световни сцени.

— Точно така! Сега си спомням. Веднъж жена ми ме замъкна на нейно представление. Натика ме на един от предните редове на партера още преди да разбера какво ми предстои, а после беше късно да се измъкна. Помня, четох в някое от списанията, че един руски принц й подарил змия, нали?

— Това — заяви Шериф — беше впечатлението, което целях да създам, когато разпространих историята в пресата. Аз съм нейният рекламен агент. В действителност самият аз купих Питър — казва се Питър — от Ийст Сайд. Винаги съм смятал, че животните вършат чудесна работа за рекламни трикове. Почти всякога с тяхна помощ съм постигал страхотни резултати. Но с Нейна Светлост ръцете ми са вързани. Всъщност „оковани“ е по-точната дума. Няма да сбъркам, ако заявя, че геният ми е поставен под чехъл. Или безмилостно стъпкан, ако предпочиташ.

— Както кажеш — учтиво се съгласи Арчи. — Но как? Защо твоят гений или както там му каза, се пържи в горещото олио?

— Тя ме държи изкъсо. Не ми дава да направя нищо сензационно. Не един и два, цели двадесет пъти съм й предлагал екстра идеи, и какво — до една ги отхвърли, защото били под достойнството на актриса с нейното положение. Да се пукне човек от яд! Сега съм решил да вдигна шум около името й с кражба. Ще открадна нейната змия.

— Ще я откраднеш? Ще я свиеш, змията, така ли?

— Да. Страхотна история за вестниците, нали разбираш. Тя е доста привързана към Питър. Той е нейният талисман. Мисля, че постепенно и тя започна да вярва в тази измишльотина за руския принц. Ако успея да задигна змията и да я скрия някъде за ден-два, тя сама ще направи останалото.

— Разбирам.

— Ако беше като останалите жени, сама щеше да ми помогне. Но не и Нейно Високоинтелектуално Височество. Ще започне да приказва, че това е евтино и унизително и куп подобни безсмислици. Трябва да бъде истинска кражба, но ако ме пипнат, ще си загубя работата. Ето тук можеш да ми помогнеш ти.

— Но къде ще държа това добро старо влечуго? — възкликна Арчи.

— О, където и да е. Пробиваш няколко дупки в кутия за шапки и спретваш импровизирано леговище. Тъкмо ще ти прави компания.

— Виж, тук си прав. Жена ми замина за няколко дни и вечер се чувствам малко самотен — призна си Арчи.

— Край на самотата, друже мой, щом Питър е с теб. Той е голяма душица. Винаги забавен и мил.

— Предполагам, че не хапе, не жили, или нещо от този род?

— Е, има някакъв минимален процент вероятност. Зависи от времето. Но като оставим това настрана, той е безобиден като канарче.

— Опасни са тези проклети канарчета — замислено каза Арчи. — Кълват.

— Я се стегни! — скастри го остро рекламният агент.

— Добре, де. Ще го взема. Между другото, като започнахме да говорим за кълване и хрупане, с какво да го храня?

— О, той яде всичко. Хляб и прясно мляко, някой плод или рохко сварено яйце, кучешки бисквити или яйца от мравки. Нали разбираш — същото каквото зобваш и ти. Е, страшно съм ти задължен за гостоприемството. Ще ти го върна при подходящ случай. А сега трябва да тръгвам, за да се заема — с практическата страна на нещата. Между другото, Нейна Светлост също е отседнала в „Космополис“. Много удобно. Хайде, довиждане. Пак ще ти се обадя.

Останал сам, Арчи за първи път започна да изпитва сериозни колебания. Той си беше позволил да се поддаде на магнетизма, който се лееше от личността на господин Роско Шериф, но сега, когато другият си беше отишъл, започна да се чуди дали е било благоразумно да прояви отзивчивост и да предложи помощта си за осъществяването на неговия план. До този момент Арчи не беше имал вземане-даване със змии, но в невръстните си години беше отглеждал копринени буби, занимание, донесло му много грижи и неприятности. Имаха навика постоянно се пъхат в салатата, което предизвикваше бурни реакции у околните. Нещо сякаш му подсказваше, че сам, и при това усърдно, си търси белята, но беше дал дума и смяташе, че ще трябва да я удържи.

Арчи излезе навън, запали цигара и закрачи по Пето Авеню. По обикновено гладкото му чело се появиха угрижени бразди. Въпреки хвалебствията, които Шериф беше наприказвал по адрес на Питър, той установи, че съмнения глождят безсмъртната му душа. Питър може и да беше, по думите на рекламната хиена, голяма душица, но дали малката му Райска градина на петия етаж в хотел „Космополис“ щеше да стане още по-прекрасна с появата дори и на най-дружелюбната и очарователна от всички змии на света? Колкото и…

— Мофам! Скъпи приятелю!

Гласът, който прозвуча в ухото му някъде отзад, изтръгна с груба ръка Арчи от задълбочените размисли. Той подскочи цяла педя над земята и си прехапа езика. След приземяването си треперещите му останки се озоваха очи в очи с мъж на средна възраст, с лице на кон. Стилът на облеклото му издаваше човека от Стария свят. Дрехите му бяха с английска кройка. Посивелите му мустаци бяха увиснали като бойни знамена в безветрие, а на главата му се мъдреше сиво бомбе с леко сплескано дъно — но, кой, в края на краищата, беше Арчи, та да го съди по това, което виждаше?

— Мофам! Цяла сутрин се опитвам да те открия.

Едва сега искрата на познанието озари ума на Арчи. Не беше виждал генерал Манистър от няколко години — не, всъщност от времето, когато го срещаше в дома на младия лорд Сийклиф, неговият племенник. Арчи беше учил заедно със Сийклиф в Итън и Оксфорд и често му беше гостувал през ваканциите.

— Здравейте, генерале! Гледай ти, гледай ти! Какво, за Бога, правите тук?

— Хайде да се измъкнем от тази навалица, момчето ми. — Генерал Манистър поведе Арчи в една от страничните улици. — Така е по-добре. Той се покашля едни-два пъти, някак смутено. — Доведох Сийклиф тук — най-сетне изплю камъчето той.

— Добрият стар Скуифи тук? Я виж ти! Страхотно!

Генерал Манистър сякаш не споделяше неговото въодушевление. Приликата му с кон, измъчван от скрито терзание, просто бодеше очите. После се изкашля три пъти също като кон, когото, освен скрито терзание, очевидно мъчи и задух.

— Ще установиш, че Сийклиф се е променил — каза той. — Чакай да видя, от колко време не сте се срещали?

Арчи се замисли.

— Уволних се преди около година. Видях го в Париж долу-горе година преди това. Дъртото магаре беше получило парче шрапнел в стъпалото или нещо подобно. Както и да е, спомням си, че го бяха изпратили у дома.

— Стъпалото му вече е в ред. За нещастие обаче, принудителното бездействие му се отрази пагубно. Ти несъмнено си спомняш, че Сийклиф винаги е имал… склонност… слабост… нещо като семеен порок…

— Да си посръбва, искате да кажете? Да порка? Да надига честичко чашката?

— Точно така.

Арчи поклати глава.

— Добрият стар Скуифи винаги си е падал по гуляите. Помня, че когато го срещнах в Париж, здравата беше вързал кънките.

— Да. И със съжаление трябва да кажа, че откакто се върна от фронта той изцяло се отдаде на този порок. Бедната ми сестра се поболя от притеснение. Всъщност, казано накратко, убедих го да дойде с мен в Америка. Нали разбираш, назначиха ме в Британската Легация във Вашингтон.

— О, така ли?

— Исках Сийклиф да дойде с мен във Вашингтон, но той настоява да остане в Ню Йорк. Категорично заяви, че мисълта да живее във Вашингтон направо му… как се изрази?

— Бърка в здравето?

— Бърка в здравето. Точно така — въздъхна генералът и мустаците му като че ли още повече увиснаха.

— Но с каква цел сте го довели в Америка? — полюбопитства Арчи.

— Чудесният закон за Забрана на алкохола превърна Америка, по мое мнение, в идеалното място за младеж с неговите възгледи. — Генералът погледна часовника си. — Голям късмет извадих, че те срещнах, скъпи мой. Влакът ми за Вашингтон потегля след час, а трябва да си приготвя багажа. Искам да оставя бедния Сийклиф под твоя опека, докато отсъствам.

— Гледай ти!

— Ще можеш да го наглеждаш. От сигурен източник разбрах, че дори и в тази засуха един твърдо решен младеж може да се снабди с… ъ-ъ-ъ… въпросната стока, и ще ти бъда безкрайно задължен, а бедната ми сестра — изключително благодарна, ако го държиш под око. — Той махна с ръка на едно такси. — Ще кажа на Сийклиф довечера да се премести в „Космополис“. Сигурен съм, че ще направиш всичко, което зависи от теб. Довиждане, момчето ми, довиждане.

Арчи продължи разходката си. Когато си спомни факта, че беше изминал по-малко от половин час от момента, в който се беше оплакал, че не спада към хората, които вършат разни неща, той се усмихна вяло и нерадостно. Оттогава Съдбата с щедра ръка го беше отрупала с цял куп обязаности. До вечерта той щеше да стане деен съучастник в кражба, да бъде иконом и компаньон на змия, която никога не беше виждал, и — доколкото можеше да обхване обема на своите задължения — комбинация между бавачка и частен детектив на добрия стар Скуифи.

Минаваше четири часа, когато се завърна в родния „Космополис“. Роско Шериф нервно крачеше из фоайето на хотела с малка чанта в ръка.

— Ето те и теб най-сетне! Господи, човече, чакам те от два часа.

— Съжалявам, старче. Бях се замислил нещо и загубих представа за времето — извини се Арчи и се огледа за змията.

Труженикът на рекламното поприще също се огледа предпазливо наоколо. Не се виждаше никой, който би могъл да го чуе.

— Ето го! — каза той.

— Кой? — не разбра в първия момент Арчи.

— Питър.

— Къде? — попита Арчи, като се вторачи озадачено в приятеля си.

— В тази чанта. Да не очакваше, че ще го видиш да се разхожда под ръка с мен из фоайето? Дръж! Вземи го!

Роско Шериф се отдалечи с бързи стъпки, а Арчи, с чантата в ръка, се отправи към асансьора. Чантата леко помръдна в ръката му.

Единственият негов спътник в асансьора беше изключително красива жена с вид на чужденка, облечена по начин, който накара Арчи да си помисли, че тя сигурно е някоя известна личност, иначе не би могла да изглежда така. Лицето й също му се стори смътно познато. Тя се качи на асансьора на втория етаж, където се намираше чайният салон, а по лицето й беше изписано доволното изражение на човек, който е пил чай до насита. Красавицата слезе на същия етаж, който обитаваше и Арчи, тръгна по коридора бързо, с гъвкавата походка на пантера и зави зад ъгъла. Арчи я последва по-бавно. Когато стигна до вратата на стаята си, коридорът беше празен. Той пъхна ключа в ключалката, завъртя го, отключи вратата и го прибра в джоба си. Тъкмо се канеше да влезе, когато чантата отново леко помръдна в ръката му.

От времето на Пандора, през епохата на съпругата на Синята Брада, та до ден днешен една от основните слабости на хората си остава склонността им да отварят неща, които би било по-добре да си стоят затворени. За Арчи щеше да бъде много по-лесно да направи още една крачка и като затвори вратата да постави преграда между себе си и света, ала изведнъж го обзе непреодолимо желание веднага да надзърне в чантата — не три секунди по-късно, а точно в този миг. През цялото време, докато пътуваше с асансьора, той се беше борил с изкушението, но сега се предаде.

Чантата беше най-обикновена, с елементарна закопчалка, която трябваше само да се натисне. И Арчи я натисна. И щом я отвори, навън изскочи главата на Питър. Очите му срещнаха тези на Арчи. Над главата му сякаш се мъдреше невидим въпросителен знак. Погледът му беше изпълнен с добронамерено любопитство. Изглеждаше така, сякаш се питаше: „Приятел ли си намерих?“

Змиите, твърди енциклопедията, са влечуги от подразред Ophidia, които се характеризират с издължено, заоблено и люспесто тяло без крайници, и които се различават от гущерите по това, че половините (rami) на долната им челюст не са твърдо, а подвижно свързани посредством еластичен лигамент. Гръбначните им прешлени са многобройни, gastrocentrous и precocious. И, разбира се, когато човек прочете нещо такова, той е в състояние да прекара часове наред, наблюдавайки някоя змия, като съчетава полезното с приятното.

Арчи несъмнено щеше да се отдаде точно на това съчетание, но дълго преди да му остане време да започне наистина да изучава половините на долната челюст на своя нов приятел и да се възхищава на еластичните им връзки, и дълго преди gastrocentrous и procoelous характер на гръбначните му прешлени наистина да произведе някакво впечатление върху него, досами лакътя му прозвуча пронизителен писък, който го изтръгна от научния му унес. Отсрещната врата зееше отворена, а жената от асансьора стоеше, вперила в него поглед, изпълнен с ужас и ярост, който го пронизваше като нож Именно изразителността на мимиката, повече от всичко останало, беше направила мадам Брудовска това, което представляваше тя в професионално отношение. В съчетание с гърления глас и гъвкавата походка, тя й носеше по хиляда долара седмично.

Всъщност, въпреки че този факт не му доставяше кой знае колко голяма радост, в момента Арчи получаваше, като се включи и военния данък, около 2 долара и седемдесет и пет цента от стойността на великата звезда на трагедията даром. Защото, след като го дари безплатно с изражението на ужас и ярост, тя тръгна към него с онази нейна гъвкава походка и заговори с тон, който рядко си позволяваше да използва преди вдигането на завесата за второ действие, освен ако в първо действие нямаше някоя чрезвичайна ситуация, която да налага това.

— Крадец!

Най-важен беше начинът, по който именитата актриса го произнесе.

Арчи залитна назад, сякаш някой го беше ударил между очите, влетя в стаята си през отворената врата, ритна я с крак и се строполи на леглото. Питър, който беше паднал на пода с плясък, за момент доби изненадан и огорчен вид, но след това, тъй като беше философ по природа, възвърна доброто си настроение и се отправи на лов за мухи под бюрото.