Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Indiscretions of Archie, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,1 (× 12гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat(2009)

Издание:

П. Г. Удхаус. Гафовете на Арчи

Издателска къща „Кронос“

Художник: Борил Караиванов

Редактор: Красимира Маврова

ISBN 954-8516-51-9

История

  1. —Добавяне

23
„Коляното на мама“

Връзката на Арчи Мофам с изключително популярната балада „Коляното на Мама“ беше от такова естество, че винаги, когато се сетеше за нея, той изпитваше известна доза самодоволство. Сигурно си спомняте, че „Коляното на Мама“ се разпространи по света като някаква епидемия. Старейшините на шотландските кланове я тананикаха на път към черквата, а канибалите в джунглите на Борнео я припяваха на своите отрочета. Тя пожъна небивал успех дори сред Болшевиките. Само в Съединените Щати бяха продадени три милиона нейни копия. За човек, който не е постигнал нищо кой знае колко велико в живота си, връзката с подобна песен беше удобен случай да си позаглади самочувствието. И въпреки че имаше моменти, когато Арчи се чувстваше така, сякаш беше човек, пробил неволно дупка в язовирната стена на едно от по-големите водохранилища, той всъщност никога не съжали, че има дял в популяризирането на тази балада.

Сега ни се струва почти странно, като си помислим, че е имало време, когато нито един човек на света не би могъл да се похвали, че е чувал „Коляното на Мама“. Самият Арчи я чу за пръв път един следобед, няколко седмици след епизода с Уоши, в апартамента си в хотел „Космополис“, където укрепваше приятелството си с помощта на цигари и сладки приказки с Уилсън Хаймак, с когото се беше запознал в околностите на Армантиер по време на войната.

— С какво се занимаваш сега? — попита Уилсън Хаймак.

— Аз ли? — отговори Арчи. — Е, всъщност би могло да се каже, че в момента в дейността ми е настъпило нещо от сорта на временно затишие. Но моят добър стар тъст тича насам-натам и строи нов хотел малко по-надолу в центъра, и планът е, когато го завърши, да стана управител там. От това, което видях тук, работата не е сложна и мисля, че ще се справя отлично. А ти с какво си запълваш времето?

— Работя в кантората на чичо ми, дявол да го вземе!

— Започваш от най-долното стъпало и изучаваш бизнеса и прочие? Това несъмнено е благородно начинание, но трябва да кажа, че ако бях на твое място, това определено щеше да ми бръкне в здравето.

— Бърка ми и още как! — каза Уилсън Хаймак. — Все едно ми изгребват вътрешностите с черпак. Аз искам да бъда композитор.

— Композитор?

Бих могъл да се досетя, мислено отбеляза Арчи. Момъкът определено имаше доста артистичен вид. Носеше папийонка и прочие неща от този род. Панталоните му бяха безформено издути на колената, а косата му, която по време на войната беше остригана до корен, падаше над ушите му в пищен безпорядък.

— Слушай! Искаш ли да чуеш най-доброто нещо, което някога съм писал?

— Несъмнено! — любезно отговори Арчи. — Давай, старче!

— Освен музиката, аз написах и текста — каза Уилсън Хаймак, който вече беше седнал пред пианото. — Има най-страхотното заглавие, което някога си чувал. Истинска бомба! Казва се „Далече е коляното на мама“. Как ти звучи? Не е зле, а?

Арчи скептично пусна едно клъбце дим.

— Не е ли малко изтъркано?

— Изтъркано? Какво искаш да кажеш с това „изтъркано“? Винаги има място за още една песен във възхвала на майката.

— О, тя е във възхвала на майката? — Лицето на Арчи се проясни. — Аз пък си помислих, че това е намек за късите по-ли. Е, разбира се, това е съвсем друго нещо. В такъв случай, не виждам причина защо да не звучи мъдро и прочувствено, което още повече ще засили интереса към песента Хайде да я чуем.

Уилсън Хаймак поизрови, доколкото можа с една ръка, очите от надвисналата над тях грива, изкашля се лекичко, впери мечтателен поглед в снимката на тъста на Арчи, господин Даниъл Брустър, поставена върху пианото, изсвири встъплението и запя с немощен, писклив композиторски глас. Всички композитори пеят по един и същи начин и човек трябва да ги чуе, за да повярва.

В безлунна нощ злочест младеж по Бродуей вървеше,

Без пукнат грош във джоба свой, той гладен вече беше.

— Не му върви на човека! — съчувствено промърмори Арчи.

И в този час си спомни той за родния си дом,

копнеж изпълни го при спомена за радостното детство.

— Браво на него! — одобрително каза Арчи. — Този момък започва да ми харесва!

— Не ме прекъсвай!

— О, дадено! Увлякох се и прочие!

Погледна той града, тъй пъстър, лекомислен,

Въздъхна уморено и тихичко си рече:

Далече е, далече, коляното на мама,

коляното на мама,

коляното на мама.

Далече е, далече, коляното на мама,

където си седях и радостно бърборех

със плюшено мече и влакче във ръце.

О, тези детски дни във Тенеси,

И днес мечтая си за тях!

Ще се завърна аз,

Повярвайте ми, о!

Ще се завърна,

(Наистина ще го направя!)

Ще се кача на влака в седем

Към старата ни къща ще поема,

Ще се завърна при коляното на мама!

Гласът на Уилсън Хаймак секна при последния висок тон, който беше непосилен за възможностите му. Той се обърна със скромно покашляне.

— Е, предполагам, че усети силата й!

— Усетих, старче, усетих!

— Какво ще кажеш, страхотна ли е или не?

— Има всички белези на сто кила тротил — призна Арчи. — Разбира се…

— Разбира се, някой трябва да я изпее.

— Точно това се канех да предложа.

— Трябва да я изпее някоя жена. Жена, която трябва да вземе този последен висок тон като на шега. Целият припев се гради на него. Трябва ти Тетрацини[1] или някоя друга, която просто ще качи този тон на покрива и ще го задържи, докато портиерът обиколи стаите и заключи зданието за през нощта.

— Трябва да купя едно копие за съпругата ми. Къде мога да намеря тази песен?

— Не можеш да я намериш! Тя не е издадена. Писането на музика е дяволски неблагодарна работа! — Уилсън Хаймак изсумтя свирепо. Очевидно беше, че човекът излива чувства, трупали се дълго време в душата му. — Напишеш най-хубавото нещо от маса години насам и тръгваш да търсиш кой да го издаде. Навсякъде ти казват, че си гений, а после тикат песента в някое чекмедже и забравят за нея.

Арчи запали нова цигара.

— Аз не разбирам твърде много от тези неща, старче — каза той, — но защо не я занесеш направо на някой издател? Всъщност, ако това може да ти бъде от полза, тъкмо онзи ден си говорих с един музикален издател. Една птица на име Блументал. Той обядваше тук с мой приятел и доста се сближихме. Какво ще кажеш да те заведа утре в кантората му и да му я изсвириш?

— Не, благодаря. Много съм ти задължен, но не възнамерявам да свиря тази мелодия в кантората на нито един издател, като знам, че бандата му наемници от Тин Пан Али[2] слуша през ключалката и записва нотите. Ще трябва да почакам, докато намеря някой да я изпее. Е, трябва да тръгвам. Радвам се, че отново те видях. Рано или късно ще те заведа да чуеш как някоя певица взима този висок тон така, че гръбнакът ти сам ще се навърже на възли и ще се омотае около врата ти.

— Ще броя дните — любезно каза Арчи. — Чао, чао!

 

 

Вратата едва се беше затворила зад композитора, когато отново се отвори и в стаята влезе Люсил.

— Здравей, светлина за душата ми! — каза Арчи, като стана и грабна съпругата си в законна прегръдка. — Къде беше цял следобед? Толкова време те чаках. Исках да те запозная…

— Бях на чай у едно момиче в Гринич Вилидж Не можах да се измъкна по-рано. Кой беше мъжът, който излезе, докато вървях по коридора?

— Един момък на име Хаймак. Запознахме се във Франция. Композитор и прочие.

— Очевидно и двамата сме се движили в артистичните кръгове този следобед. Момичето, на което гостувах, е певица. Най-малкото, иска да пее, но никой не я поощрява.

— Съвсем същото като с моя човек. Той иска музиката му да се запее, но не може да намери подходящ кандидат. Но аз нямах никаква представа, че изобщо познаваш пойни птички от Гринич Вилидж слънчице на дома ми. Как се запозна с тази жена?

Люсил седна и го загледа отчаяно с големите си сиви очи. Тя очевидно искаше от него нещо, но Арчи не можеше да разбере какво.

— Арчи, скъпи, когато се ожени за мен, ти обеща да споделяш всички мои скърби, нали така?

— Абсолютно! Така пише в Голямата Книга. В добро и зло, в болест и здраве и прочие неща от този род. Това си е истински непоклатим договор!

— Ами, сподели ги тогава! — каза Люсил. — Бил отново е влюбен!

Арчи примигна.

— Бил? Като казваш Бил, Бил ли имаш пред вид? Брат ти Бил? Моят шурей Бил? Добрият стар Уилям, синът и наследникът на рода Брустър?

— Да, него.

— И казваш, че е влюбен? Поразен от стрелата на Амур?

— И така може да се каже.

— Но, слушай! Не е ли доста… Искам да кажа, това момче е истинска напаст. Великият любовник, а? Досущ като Бригъм Йънг[3]! Ами че само преди няколко седмици той пъшкаше и охкаше за онази хористка с яркочервената коса, която после взе, че се лепна за стария Реджи ван Тюйл!

— Слава Богу, настоящата му избранница е малко по-свестна от онова момиче. Все едно, не мисля, че татко ще я одобри.

— Що за човек е най-новата му изгора?

— Ами, родом е от Средния Запад и по всичко личи, че се опитва да бъде два пъти по-голям бохем от останалите момичета в Гринич Вилидж Косата й е късо подстригана като на момче и се разхожда насам-натам с кимоно. Сигурно е чела репортажи за Гринич Вилидж в списанията и се опитва да следва наложения от тях стил. Толкова е глупаво! С тази аграрна физиономия!

— Чакай, чакай, това твърде бързо прелетя край ушите ми и не можах да го схвана. Каква казваш, е физиономията й?

— Искам да кажа, че още като я погледнеш, ти става ясно, че идва от някое затънтено място. Всъщност, Бил ми каза, че е израснала в Змийско Ухапване, Мичиган.

— Змийско Ухапване? Какви странни имена имате в Америка. Все пак, признавам, че в Англия има село, което се казва Дяволско пиво, така че, кой съм аз, та първи да хвърлям камък? Как е старият Бил? Сигурно треска го тресе?

— Казва, че този път е сериозно.

— Е, всички казват така. Ще ми се всеки път да получавам по едни долар, когато… Забравих какво щях да казвам! — честно си призна Арчи, като внезапно млъкна.

— Значи мислиш — след малка пауза продължи той — че най-новото завоевание на Бил ще бъде още един шок за старото татенце?

— Не мога да си представя, че татко ще Я одобри.

— Аз доста подробно изучих твоя добър стар родител — рече Арчи — и, между нас казано, трудно ми е да си представя, че би одобрил когото и да е!

— Не мога да разбера защо става така, че Бил хвърля маса сили, за да се лепне за някоя грозотия. Познавам най-малко двадесет очарователни момичета, всичките красиви и богати, точно като за него; но той се измъква и тръгва да се влюбва в някакви невероятни фльорци. А най-лошото е, че човек винаги се чувства задължен да направи всичко, за да му помогне. Не е ли отвратително?

— Абсолютно! Никой не иска да постави прът в колелата на огнената колесница на Амур. Наш дълг е да помагаме. Чувала ли си как пее това момиче?

— Да. Днес следобед пя.

— Какъв е гласът й?

— Ами какъв — силен!

— Може ли да качи висок тон на покрива и да го задържи, докато портиерът обиколи стаите и заключи зданието за през нощта?

— Какво, за Бога, искаш да кажеш?

— Отговори ми, жено, честно ми отговори. Как е тя с високите тонове? Отдават ли й се?

— Ами, да.

— Тогава не казвай нищо повече — заяви Арчи. — Оставете това на мен, мои скъпи по-добри четири-пети! Оставете цялата работа на Арчибалд, който никога не ви е разочаровал. Имам план!

 

 

Когато на другия ден следобед Арчи приближи семейното гнездо, той дочу през затворената врата монотонен говор на прегракнал мъжки глас и щом влезе, завари Люсил в компанията на своя шурей. Люсил, помисли си Арчи, изглеждаше малко изморена. Бил, от друга страна, беше в отлична форма. Очите му блестяха, а лицето му изглеждаше като това на препарирана жаба. За Арчи не беше трудно да се досети, че темата на сказката е била новата покорителка на сърцето му.

— Здравей, Бил, стари хубавецо! — каза той.

— Здрасти, Арчи!

— Толкова се радвам, че дойде — каза Люсил. — Били тъкмо ми разказваше за Спектейша.

— За кого?

— За Спектейша. Момичето, нали знаеш. Името й е Спектейша Хаскисън.

— Не може да бъде! — недоверчиво възкликна Арчи.

— Защо не? — изръмжа Бил.

— Е, че как? — каза Арчи, като се обърна към него като към разумен човек. — Какво е това! Спектейша Хаскисън! Дълбоко се съмнявам, че изобщо съществува такова име.

— Че какво му е на името? — попита раздразнено Бил. — Далеч по-хубаво е от Арчибалд Мофам.

— Хайде деца, не се карайте! — намеси се Люсил с глас, който не търпеше възражения. — Това си е едно добро старо име от Средния Запад. Всички познават рода Хаскисън от Змийско Ухапване, Мичиган. Освен това, Бил я нарича Тутълс.

— Путълс — строго я поправи Бил.

— О, да, Путълс. Той я нарича Путълс.

— Младост! Младост! — въздъхна Арчи.

— Ще ми се да престанеш да говориш така, сякаш си ми дядо — подскочи Бил.

— Гледам на теб като на син, младежо, като на любим син!

— Ако имах баща като теб…!

— Да, но нямаш, млади ми момко, и там е бедата. Ако имаше, всичко щеше да бъде просто. Но тъй като истинският ти баща, ако ми позволиш да се изразя така, е един от най-прекрасните образци на вампир в човешки лик, трябва да се направи нещо по въпроса и ти имаш дяволски късмет, че съм на твоя страна, твой наставник, философ и приятел, пълен с най-плодотворните идеи. А сега, ако бъдеш така любезен да ме изслушаш…

— Че аз те слушам откакто влезе.

— Нямаше да ми говориш така троснато, ако знаеше всичко! Уилям, аз имам план!

— И?

— Планът за който ти говоря, е нещо, което Метерлинк[4] би нарекъл истинска „бомба“!

— Той е същинско малко чудо! — каза Люсил, като изгледа любящо съпруга си. — Яде много риба, Бил. Затова е толкова умен!

— Грънци! — беше грубият коментар на Бил по повод горното твърдение на сестра си.

— Познаваш ли ръководителя на оркестъра долу в ресторанта? — попита Арчи, без да обръща внимание на злостната забележка.

— Знам, че оркестърът има ръководител. И какво за него?

— Чудесен човек. Мой голям приятел. Забравих как се казваше…

— Наричай го Путълс! — предложи Люсил.

— Престани! — каза Арчи, когато влюбеният му шурей изръмжа нещо нечленоразделно. — Няма да е зле да укротиш веселото си настроение с капчица сдържаност. Това момичешко лекомислие е направо непристойно. Е, аз ще поговоря с този момък и ще уредя всичко.

— Какво ще уредиш?

— Цялата тази работа. Ще убия с един куршум два заека. Имам един приятел композитор, който се щура насам-натам и чиято единствена амбиция е някой да изпее любимото му творение пред публика от познавачи. А ти имаш певица, която гори от желание да се изяви. Е, аз ще уредя с онзи чудесен човек, който ръководи оркестъра, твоята певица да изпее песента на моя приятел някоя вечер. Какво ще кажеш? Е ли това, или не е истински динамит?

— Идеята не е лоша — призна Бил, видимо впечатлен. — Никога не бих си помислил, че си способен на подобно нещо.

— Защо не?

— Ами…

— Идеята сама по себе си е прекрасна — даде своя дан в похвалите Люсил. — Разбира се, и дума не може да става да я осъществиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знаеш ли, че онова, което татко най-много мрази на света, е кабаретна програма? При него постоянно идват хора и му говорят, че ако има певци и програма, атмосферата вечер ще се оживи, но той ги гони като мръсни котета. Татко мисли, че нищо друго не е в състояние да урони повече престижа на едно заведение. Ще те ухапе на три места, когато му го предложиш!

— А, но нима не си забелязала, ненагледна светлина за очите ми, че скъпото старо татенце понастоящем отсъства? Замина да лови риба на онова, как му беше името, езеро тази сутрин.

— Да не би да искаш да направиш това без да го питаш?

— Такава, общо взето, беше идеята.

— Но той ще побеснее, когато научи.

— А дали ще научи? Питам те, дали ще научи?

— Разбира се, че ще научи.

— Не виждам защо трябва да научи — намеси се Бил, върху чийто възприемчив ум планът беше произвел дълбоко впечатление.

— Няма да научи — убедено заяви Арчи. — Номерът е само за една вечер. Когато добрият стар шеф се завърне, изпохапан до костите от комари, с една малка вмирисана пъстърва в куфара, покрай Потомак[5] всичко отново ще бъде тихо и спокойно. Ето какъв е номерът. Моят човек иска някой издател да чуе песента му. Твоето момиче иска някой от онези мошеници, дето организират концерти и прочие неща от този род, да я чуе как пее. Несъмнено познаваш такава птица, която можеш да поканиш в хотела на вечеря?

— Познавам Карл Стейнбърг. Всъщност, мислех си да му пиша за Спектейша.

— Ти наистина ли си сигурен, че това е нейното име? — каза Арчи, като в гласа му все още се долавяше недоверие. — О, добре, предполагам, че сама ти го е казала, а без съмнение тя знае най-добре. Така ще бъде чудесно! Привикваш приятеля си и го държиш на масата до края, ако трябва и с белезници. Люсил, красивата гледка на небосклона хей там, и аз ще бъдем на друга маса и ще домакинстваме на Макси Блументал.

— Кой, за Бога, е Макси Блументал? — попита Люсил.

— Един от моите приятели от детство. Музикален издател. Ще го поканя да дойде и ще сме готови. След представлението госпожица… — Арчи потрепери — госпожица Спектейша Хаскисън ще бъде ангажирана за четириседмично турне, а добрият стар Блументал ще се заеме да уреди всичко необходимо за издаването на песента. Два заека, както казах преди, с един куршум! Какво ще кажете?

— Няма грешка! — заяви Бил.

— Разбира се — каза Арчи — аз не те насилвам. Просто предлагам. Ако имаш пред вид нещо по-добро, действай!

— Планът е страхотен! — възкликна Бил.

— Планът е абсурден! — каза Люсил.

— Моя скъпа стара другарко в радости и скърби — каза засегнат Арчи, — не възразяваме срещу критиката, но това е направо обида. Какви, според теб, трудности ще срещнем?

— Ръководителят на оркестъра ще се изплаши и няма да се съгласи да го направи.

— Десет долара, осигурени от нашия Уилям… подай ги насам, Бил… ще прогонят страховете му.

— А татко със сигурност ще научи.

— Страхувам ли се от татко? — извика Арчи. — Да, разбира се, страхувам се! — добави той след моментен размисъл. — Но не виждам как би могъл да научи.

— Разбира се, че няма как — категорично заяви Бил. — Уреди го колкото може по-скоро, Арчи. Това е заповед на доктора.

Бележки

[1] Луиза Тетрацини (1871–1940) — италианска певица, колоратурен сопран, особено известна със способността си да пее високи то-нови и стакато пасажи, бел.пр.

[2] Нюйоркската Тин Пан Али получава името си от композитора-издател Хари фон Тилцер, заради специфичния „тенекиен“ тон на пианото му. Там се намират канторите на много композитори и музикални издатели, бел.пр.

[3] Бригъм Йънг (1801–1877) — американски религиозен водач, колонизатор на Юга и глава на Мормонската църква. През 1852 г. официално одобрява многоженството, бел.пр.

[4] Граф Морис Полидор Мари Бернар Метерлинк (1862–1949) — белгийски писател, поет, драматург — символист. Получил Нобелова награда през 1911 година за пиесите си, една от най-известните от които е „Синята птица“, превърнала се в класика за деца, бел.пр.

[5] Потомак — река в северозападните части на САЩ, на чийто бряг е разположена столицата Вашингтон, бел.пр.