П. Г. Удхаус
Гафовете на Арчи (19)

19
Реджи се събужда за живот

Предимството човек да разполага с много свободно време е това, че може спокойно да се занимава с делата на целия свой кръг от приятели. Ето защо Арчи, който отблизо следеше съдбата на Човека с Наденичката, не пренебрегваше и романтичните потребности на своя шурей Бил. Няколко дни по-късно, когато една сутрин Люсил се завърна в техния апартамент, завари съпруга си седнал на стол с висока облегалка до масата с необичайно строг израз на иначе приветливото си лице. В ъгъла на устата му се мъдреше огромна пура. Пръстите на едната му ръка бяха пъхнати в ръкавната извивка на жилетката му, а с другата ръка потропваше заплашително по масата.

Докато го гледаше и се чудеше какво му става, Люсил изведнъж установи, че в стаята се е появил Бил. Той беше излязъл от спалнята и вървеше енергично към Арчи. Щом стигна до масата, Бил спря.

— Татко! — каза той.

Арчи рязко вдигна глава, силно смръщен над пурата.

— А мойто момче! — каза той с необичайно дрезгав глас. — Какво става? Казвай какво има, момчето ми, казвай какво има! Защо, по дяволите, мълчиш! И без това днес съм затрупан с работа.

— Какво, за Бога, правите? — не успя да удържи повече юздите на любопитството си Люсил.

Арчи й махна с ръка да стои настрана с широкия жест на брутален грубиян, прекъснат в момент на съсредоточване.

— Остави ни, жено! Искаме да си поговорим насаме! Сядай някъде и си намери за малко някаква занимавка. Почети някоя книга. Измисли няколко гатанки! Давай, момко!

— Татко! — нададе отново тръбен зов Бил.

— Да, момчето ми, да? Какво има?

— Татко! — потрети Бил.

Арчи взе подвързаната в червено книга, която лежеше на масата.

— Спираме за момент. Съжалявам, че те прекъсвам, момче, но си знаех, че нещо не е както трябва. Току-що се сетих. Походката ти. Не става!

— Не става?

— Не става! Къде беше главата за „Изкуството на походката“? Ето я. Слушай, драги мой. Слушай и попивай. „Кога-то върви, човек трябва да се стреми да овладее плавното и естествено движение на бедрата. Онзи, който върви правилно, сякаш се носи по земята.“ А ти, старче, изобщо не се носеше. Ти просто влетя като човек, който нахлува в ресторанта на гарата за чиния супа, когато до заминаването на влака му остават две минути. Дяволски важна е тази работа с походката, да знаеш. Започнеш ли погрешно, до никъде няма да стигнеш. Опитай пак… Много по-добре. — Той се обърна към Люсил. — Видя ли този път как се носеше? Направо страхотно, нали?

Люсил беше седнала и чакаше да й обяснят какво става.

— Да не би ти и Бил да се готвите да участвате в някой водевил? — попита тя.

Арчи, който внимателно оглеждаше своя шурей, откри друг повод за критика.

— „Увереният в себе си човек със собствено достойнство — зачете той — стои изправен. Стойката му е естествена, непринудена и грациозна. Петите са леко раздалечени, главата изправена, очите гледат открито право напред“… Погледни напред, старче!… „раменете са изпънати, ръцете отпуснати естествено отстрани до тялото, когато не са заети с друго“… това означава, че ако посегне да те удари, можеш спокойно да се предпазиш… „гърдите са естествено изпъчени, а коремът“… Ти нямаш място тук, Люсил. Върви някъде другаде, където няма да ни чуваш… това, което току-що споменах… „прибран и най-вече, без да се издава напред“. Е, ясно ли ти е? Да, сега изглеждаш добре. Продължавай, момко, продължавай. Хайде да чуем Динамичния глас и Авторитетния тон — малко от онзи пълнокръвен, богат, звучен говор, за който толкова много слушаме!

Бил заби като свредел погледа си в своя зет и пое дълбоко дъх.

— Татко! — поде той познатия мотив. — Татко!

— Трябва доста да се потрудиш, за да разнообразиш репликите на Бил! — отбеляза критично Люсил. — В противен случай никога няма да ви ангажират.

— Татко!

— Искам да кажа, и така не е зле, но са някак монотонни. Освен това, единият от вас трябва да задава въпроси, а другият да отговаря. Бил трябва да казва: „Коя беше онази дама, с която те видях на улицата?“, така че ти да можеш да му отговориш: „Това не беше дама. Това беше съпругата ми.“ Аз знам! Изгледала съм толкова водевили.

Бил развали естествената и непринудена стойка, издиша въздуха, който издуваше гърдите му, разкрачи се и престана да „гълта“ корема си.

— По-добре да опитам някой друг път, когато сме сами — студено заяви той. — Не мога да се представя както трябва.

— Защо искаш да се представиш както трябва? — попита.

Люсил.

— Добре-е-е! — приветливо изрече Арчи, а отблъскващото изражение се смъкна като развързан плащ от лицето му. — Репетицията се отлага. Тъкмо препитвах стария Бил — обясни той — с цел да го вкарам във форма за срещата с добрия стар отец.

— О! — Люсил произнесе това с глас на човек, който е дочакал изгрева на Пътеводната звезда — Значи, когато Бил пристъпи в стаята като котка върху горещи тухли и застана като препариран, той е представлявал Личността, която побеждава!

— Точно така.

— Е, не можете да ме вините, че не разбрах, нали?

Арчи я потупа бащински по главата.

— Спести си хапливите забележки — каза той. — Бил ще бъде в отлична форма за премиерата. Ако не беше влязла и не беше го смутила, той щеше да се представи чудесно — с авторитетен тон, динамичен изказ и прочие неща от този род. Казвам ти, светлина на душата ми, старият Бил няма грешка. Той е хванал Личността, която Побеждава на тясно, и е готов когато си иска да се пресегне и да я сграбчи. Като негов наставник и учител, мисля, че той ще завърти баща ви около малкия си пръст. Абсолютно! Не бих се изненадал, ако в края на петата минута добрият старец започне да скача през обръчи и да чака захар на бучки за награда, изправен на задните си крака.

— Но аз бих се изненадата.

— А това е, защото не си виждала стария Бил в действие. Ти започна да го критикуваш, преди той да успее да се развихри.

— Изобщо не става дума за това. Причината, поради която мисля, че Бил, колкото и побеждаваща да е неговата личност, няма да успее да убеди татко да му позволи да се ожени за момиче от хора, е нещо, което се е случило снощи.

— Снощи?

— Да по-скоро тази сутрин в три часа. Има го на първата страница на ранните издания на вечерните вестници. Донесох ви един да видите, само че вие бяхте толкова заети. Погледни! Ето го!

Арчи грабна вестника.

— О, Господ да ни е на помощ! — извика той и политна назад.

— За какво става дума? — раздразнено попита Бил. — Престани да стоиш и да се пулиш така. За какво, по дяволите, става дума?

— Чуй това, старче!

НОЩНО ПИРШЕСТВО

ГЕРОИЧНА БИТКА В ХОТЕЛ „КОСМОПОЛИС“

ДЕТЕКТИВЪТ НА ХОТЕЛА ДОБРОНАМЕРЕН, ОТНАСЯ УДАР ОТ ПОЛИН

„Открит е най-вероятният претендент за шампионската титла на Джак Демпси; а в епоха, когато жените непрекъснато нахлуват във все повече мъжки професии, за нашите читатели няма да бъде изненада, че той принадлежи към пола, който е много по-смъртоносен от мъжкия. Нейното име е госпожица Полин Престън и в умението й да нанася силни удари се закле — и многократно прокле — господин Тимоти О’Нийл, известен на познатите си като «Палачинката», който изпълнява трудната длъжност детектив на хотел «Космополис».

В три часа тази сутрин господин О’Нийл бил уведомен от дежурния през нощта администратор, че гостите на хотела, настанени в съседство със стая 618, непрекъснато се обаждат по телефона и се оплакват от безредие, шум и силна врява, разнасящи се от споменатата стая. Ето защо господин О’Нийл се запътил натам с уста, пълна със сандвич със сирене (защото в този момент той бил зает с ранна закуска или късна вечеря) и сърце, изпълнено с отдаденост на задълженията му. Там той заварил госпожица Полин Престън и госпожица Боби Сейнт Клер от състава на хора на «фриволитките» да забавляват няколко техни приятели от другия пол. Всички си прекарвали чудесно и когато господин О’Нийл влязъл, компанията тъкмо изпълнявала гръмогласно прочувствената балада «Има място за мен в Рая, защото моето момченце е там».

Способният и енергичен служител веднага заявил, че за тях има място на улицата, където ги очаква полицейската камионетка. И, бидейки човек на действието, понечил да сграбчи няколко от гостите, готвейки се лично да ги изведе в студената нощ. Именно в този момент на преден план излязла госпожица Престън. Господин О’Нийл твърди, че тя го ударила с тухла, с железен калъф или с административната сграда на компанията «Сингер». С каквото и да е било, нейните усилия са били напълно достатъчни да го принудят да се оттегли и да потърси подкрепления, които, щом пристигнали, арестували цялата компания без разлика на възраст и пол.

В полицейския съд^[1] тази сутрин мис Престън заяви, че тя и нейните приятели си приказвали тихо и спокойно, и че господин О’Пийл се е държал грубо. В показанията си гостите от мъжки пол заявили, че се наричат съответно Удроу Уилсън^[2], Дейвид Лойд-Джордж^[3] и Уилям Дж. Брайън^[4]. Смята се обаче, че тези имена са фалшиви. Поука — ако търсите неприятни емоции вместо сън, отседнете в хотел «Космополис».

Бил може и да се беше гърчил вътрешно, докато слушаше тази епопея, но външно остана невъзмутим.

— Добре — заяви той. — И какво от това?

— Какво от това! — възкликна Люсил.

— Какво от това! — повтори Арчи. — Ами, драги мой приятелю, това просто означава, че цялото време, през което се опитвахме да направим твоята личност успяваща, е отишло на вятъра. Абсолютно на вятъра! Със същия успех можехме да четем и ръководство за плетене на пуловери.

— Не виждам нищо страшно — упорито продължи да настоява Бил.

Люсил се обърна извинително към съпруга си.

— Не си мисли, че и аз съм като него, Арчи, скъпи. Подобно нещо не е характерно за семейството ни. Общо взето, ние сме доста схватливи. Но когато бедният Бил беше бебе, бавачката му го изпуска няколко пъти и той все падаше на главата си.

— Предполагам, че това, което намекваш — заяви разяреният Бил — е, че случилото се ще настрои татко срещу всички момичета, които по една случайност са хористки?

— Точно така, старче, съжалявам, че трябва да го кажа. Следващият, който спомене думата «хористка» в присъствието на добрия стар шеф, рискува сериозно да си изпати. Казвам ти като мъж на мъж, бих предпочел да се върна във Франция и да ме изпратят в атака, отколкото да се подложа на това изпитание.

— Глупости! Мейбъл може да е в хора, но не е като онези момичета.

— Бедничкият стар Бил! — каза Люсил. — Ужасно съжалявам, но няма смисъл да затваряш очи пред фактите. Много добре знаеш, че от всичко на света татко най-много държи на репутацията на хотела, а тази история ще го настрои срещу хористките. Безполезно е да се опитваш да го убедиш, че твоята Мейбъл участва в хора, но не е от хора, така да се каже.

— Дяволски добре казано! — одобрително заяви Арчи. — Ти си абсолютно права. Момиче от хора на брега край реката, така нека кажем, за него остава докрай простовато, разбираш, нали!

— А сега — продължи Люсил, — като ви доказах, че глупавият план, който бяхте измислили с моя бедничък добронамерен съпруг не струва пукната пара, ще ви кажа няколко окуражителни слова. Първоначалната ти идея — да намериш на твоята Мейбъл роля в някаква комедия — си остава най-добра. Освен това, можеш наистина да я осъществиш. Нямаше така направо да ви съобщя лошата новина, ако не бях в състояние да ви предложа някаква утеха след това. Преди малко срещнах Реджи ван Тюйл да се скита така, сякаш грижите на целия свят са се струпали върху плещите му, и той ми каза, че финансира някаква нова пиеса, репетициите за която започват веднага. Реджи е стар твой приятел. Просто трябва да отидеш при него и да го помолиш да използва влиянието си, за да получи твоята Мейбъл малка роля. Сигурно ще има някаква прислужница или нещо подобно само с една-две реплики, която няма да е кой-знае колко важна.

— Страхотен план! — възкликна Арчи. — Изключително разумен и плодотворен!

Челото на Бил остана все така свъсено.

— Всичко това е чудесно — побърза да отвори очите на своите съратници той. — Но нали знаете колко бъбрив е Реджи. Той е услужливо момче, но езикът му е цепнат в средата и двата му края плещят едновременно в две различни посоки. Не искам цял Ню Йорк да узнае за годежа ми и някой друг да съобщи новината на татко преди аз да съм готов.

— Не се тревожи — каза Люсил. — С него може да говори Арчи. Няма нужда изобщо да споменава името ти. Може просто да каже, че иска ролята за негова позната. Ще го направиш, нали, ангелче?

— На часа, повелителко на душата ми.

— Чудесно, тогава. Бил, по-добре дай на Арчи онази снимка на Мейбъл, за да я покаже на Реджи.

— Снимка? — посочи Бил. — Коя по-точно? Аз имам двадесет и четири.

 

 

Арчи завари Реджи ван Тюйл да гледа замислено към Пето Авеню през прозореца на своя клуб. Реджи беше доста меланхоличен млад мъж който страдаше от елефантиазис на банковата сметка и всички възможни оплаквания, които произтичат от тази болест. Нежен и сантиментален по природа, неговата болезнена чувствителност беше тежко наранена от контакта с жестоката действителност, която го заобикаляше; а това, с което Арчи първо спечели неговото благоразположение, беше фактът, че последният, въпреки хроничното си безпаричие, не беше направил никакъв опит да вземе от него пари на заем. Реджи щеше да му даде, ако беше поискал, но с радост установи, че Арчи изпитва удоволствие от неговата компания без каквито и да било задни цели. Той беше привързан към Арчи, а и към Люсил, а техният щастлив брак беше постоянен източник на светли надежди. Защото Реджи беше човек сантиментален. Той искаше да живее в свят на свързани в идеален брачен съюз двойки, а сам той идеално свързан с някое очарователно и любящо момиче. Смразяващите факти обаче показваха друго — той беше ерген, а повечето двойки, които познаваше, бяха ветерани с по няколко развода зад гърба си. Ето защо в кръга от познати на Реджи семейният живот на Арчи и Люсил сияеше като благороден подвиг на небосклона на циничния свят. Този брак го вдъхновяваше и в моменти на отчаяние му възвръщаше загубената вяра в човешката природа.

Затова, когато Арчи, след като го поздрави и се тръшна на стола до него, неочаквано извади от вътрешния си джоб снимка на изключително привлекателно момиче и го помоли да й даде малка роля в пиесата, която финансираше, Реджи беше потресен и разочарован. Този следобед той беше в много по-сантиментално от обичайното настроение. Всъщност, в момента, когато Арчи се появи, беше изпълнен с мечтателен копнеж по меки ръчички, прегърнали го здраво през врата, ситнеж на малки крачета и прочие неща от този род. Той изгледа укорително Арчи.

— Арчи! — гласът му развълнувано потрепери. — Заслужава ли си? Заслужава ли си, старче? Помисли за бедната малка женичка у дома!

Арчи изпадна в недоумение.

— Ъ, старче? Коя бедна малка женичка?

— Помисли за доверието й в теб, за нейната вяра…

— Изобщо не те разбирам, старче.

— Какво би казала Люсил, ако знаеше за това?

— О, тя знае. Тя знае всичко.

— Господи! — възкликна Реджи. Неговите светли надежди агонизираха. Едно от нещата, в които дълбоко вярваше, беше, че брачният съюз на Люсил и Арчи коренно се различава от онези разпуснати съвместни съжителства, които бяха нещо обичайно в неговия свят. Той не беше изпитвал подобно мъчително чувство, че устоите на вселената са напукани и се клатят, и че в живота няма доброта и светлина от онази сутрин, преди осемнадесет месеца, когато един немарлив камериер го беше изпратил на Пето Авеню само с една гета.

— Люсил даде началния тласък — обясни Арчи. Той се канеше да спомене връзката на шурея си с този въпрос, но се спря навреме, като си спомни, че Бил изрично се беше противопоставил тайната му да бъде разкрита пред Реджи. — Нека да ти обясня, старче. Аз не познавам тази жена, но тя е дружка на Люсил — той успокои съвестта си с мисълта, че, ако Мейбъл все още не беше, щеше да стане след няколко дни — и Люсил иска да й направи услуга. Тя е била принудена да се качи на сцената в Англия, за да издържа старата си майчица и да плаща за обучението на братчето си и прочие неща от сорта, а сега, разбираш ли, идва в Америка и Люсил иска да й помогнеш и да я вкараш в твоето шоу, така че в общи линии да продължи да издържа семейството си зад Голямата вода. Как ти се струва, става ли?

— О, разбирам! — въодушевено се съгласи Реджи, доволен, че подозренията му са се оказали безпочвени. — Ами, с удоволствие, старче, с най-голямо удоволствие!

— Някаква малка роля ще свърши работа. Няма ли някоя прислужница в твоята изтънчена пиеска, която се мотае по сцената и казва: «Да, мадам», «Не, мадам»? Е, точно това й трябва. Чудесно! Знаех си, че мога да разчитам на теб, старче. Ще кажа на Люсил да я прати у вас, когато пристигне. Мисля, че трябва да доцамбурка в един от следващите няколко дни. Е, трябва да вървя. Чао-чао!

— Ариведерчи! — сбогува се Реджи.

 

 

Беше изминала близо седмица от този разговор, когато Люсил влезе в апартамента им в «Космополис» и завари Арчи да лежи на кушетката и да пуши освежителна лула тютюн след изпълнения с дела ден. На Арчи се стори, че съпругата му не е в обичайното за нея свежо настроение. Той я целуна и след като пое слънчобрана й, безуспешно се опита да го закрепи на брадичката си. Когато го вдигна след полета му към пода и го постави на масата, забеляза, че Люсил го гледа унило. Сивите й очи бяха помръкнали.

— Здравей, моето момиче — каза Арчи. — Нещо май обръща на вода горещата ти кръв?

Люсил въздъхна уморено.

— Арчи, скъпи, знаеш ли някои наистина пиперливи ругатни?

— Така-а-а — проточи Арчи, — чакай да помисля. Всъщност, във Франция успях да обогатя речника си с няколко дузини доста сочни и цветисти израза. През цялата ми военна служба аз излъчвах нещо — някакъв необясним магнетизъм, нещо неустоимо — което подтикваше полковниците и другите дървеняци от околните рангове към невероятна изобретателност. Някак си ги вдъхновявах, разбираш ли. Спомням си един тузар, който ме руга цели десет минути без да се повтори. А дори и след това виртуозно изпълнение той очевидно мислеше, че не е успял да каже дори стотна от онова, което е искал. Всъщност, той направо ми заяви, че само думи не са достатъчни, за да ми отдаде дължимото. Но защо са ти на теб тез тежки думи?

— Защото искам да дам воля на чувствата си.

— Нещо не е наред ли?

— Нищо не е наред! Току-що пих чай с Бил и Мейбъл.

— О! — възкликна Арчи. — И какво е решението на съдебните заседатели?

— Виновна! — отговори Люсил. — А присъдата, ако ме питат, трябва да бъде доживотна каторга отвъд океана.

Тя раздразнено свали ръкавиците си.

— Какви глупаци са мъжете! Не ти, съкровище! Струва ми се, че ти си единственият мъж на света, който не е. Ти се ожени за свястно момиче, нали? Ти не тръгна да гониш жени с яркочервена коса и да се пулиш насреща им с очи, които сякаш ще изхвръкнат от орбитите, като някой булдог, който чака да му подхвърлят кокал.

— О, почакай? Да не би старият Бил да изглежда така?

— По-зле!

Арчи реши да зададе процедурен въпрос.

— Един момент, скъпа. Говориш за яркочервена коса. Сигурен съм, че старият Бил в изключително веселите монолози, които изливаше отгоре ми всеки път, когато не успявах да забележа навреме приближаването му, винаги споменаваше, че косата й е с цвят на благороден кестен.

— Сега цветът й не е нито благороден, нито кестен! Яркочервена е. Боже мой, поне това би трябвало да знам. Цял следобед я гледах. Направо ме заслепяваше. Ако се наложи пак да се срещна с нея, възнамерявам да отида на очен лекар и да си взема чифт от онези очила с тъмни стъкла, които хората носят в Палм Бийч. — Люсил млъкна и за момент се замисли за тази трагична ситуация. — Не искам да кажа нищо лошо за нея, разбира се.

— Не, не, разбира се, че не.

— Но от всички ужасни, второкласни момичета, които някога съм срещала, тя е най-отвратителното! Има яркочервена коса и когато говори, имитира оксфордско произношение. Звучи толкова отвратително префърцунено, че е страшно да я слушаш. Тя е един хитър, гаден, подмолен, гримиран, лицемерен вампир! Елементарно създание! Истински ужас! Злобно и заядливо същество!

— Права си, наистина не чух нищо лошо за нея — одобрително заяви Арчи. — Започва да ми се струва — продължи той, — че добрият стар отец ще преживее още един шок. Не му е лек животът!

— Ако Бил се осмели да представи това момиче на татко, направо рискува живота си.

— Но нали това беше идеята… хитрината… номерът, а? Или мислиш, че е възможно да се разколебае?

— Да се разколебае! Трябваше да го видиш как я гледа. Като малко момче, което е притиснало нос във витрината на сладкарница.

— Това е вече прекалено! — въздъхна обезкуражен Арчи. Люсил ритна крака на масата.

— А като си помисля — изсумтя тя, — че когато бях малко момиченце, се възхищавах на Бил като стожер на мъдростта. Прегръщах коленете му, впервах очи в него и се чудех как е възможно човек да бъде толкова прекрасен.

Тя отново ритна крака на масата, който за нейно съжаление не беше нечий друг.

— Ако знаех какво ще се случи по-късно — продължи тя разпалено, — щях да го ухапя по глезена… няколко пъти.

 

 

През следващите дни Бил не се появи и Арчи остана малко встрани от развоя на неговия любовен роман. Люсил говореше по въпроса единствено когато той повдигаше темата и му даде ясно да разбере, че не изпитва удоволствие да обсъжда бъдещата си снаха. Когато Арчи се опита деликатно да подготви господин Брустър-старши за това, което щеше да го сполети, и го попита дали харесва червена коса, той го нарече глупак и му каза да се маха и да не пречи на заетите хора. Единственият човек, който би могъл да го държи в течение на събитията, беше самият Бил, ала опитът беше направил Арчи предпазлив по отношение на срещите с Бил. Ролята на довереник на младеж в началните етапи на любовта не е синекурна длъжност и на Арчи му се доспиваше дори при мисълта, че ще трябва да говори със шурея си. Той усърдно избягваше своя преливащ от любов и желание да я обсъжда с някого родственик. Ето защо сърцето му се сви от горчиво предчувствие, когато един ден, както си седеше в ресторанта на «Космополис» и се готвеше да си поръча обяд, погледна през рамо и забеляза Бил насочил кърма към неговата маса, очевидно решен да се присъедини към компанията.

За негова изненада обаче Бил не се впусна веднага в обичайния за него монолог. Всъщност, той изобщо не проговори. Просто дъвчеше пържолата си и на Арчи се стори, че избягва да срещне погледа му. Едва когато приключиха с обяда и запалиха пури, Бил изплю камъчето.

— Арчи! — каза той.

— Здрасти, старче! — отговори Арчи. — Тук ли си още? Помислих, че си умрял или нещо подобно. Приличаш ми на нашите стари познайници Томас Немия и Семи Мълчаливеца. Можеш да победиш и двамата в една вечер.

— Имам си причина да мълча.

— И каква е тя?

Бил беше изпаднал в нещо подобно на унес. Той седеше мрачно навъсен и светът сякаш беше престанал да съществува за него.

След като почака достатъчно дълго, както му се стори, за отговор на въпроса си, Арчи се пресегна и леко докосна ръката на своя шурей със запаления край на пурата си. Бил изкрещя и излезе мигновено от обзелото го вцепенение.

— И каква е тя? — повтори Арчи.

— Каква е коя? — попита Бил.

— Виж какво, младежо! — възропта Арчи. — Животът е кратък и времето лети. Хайде да престанем да си разменяме любезности. Ти намекна, че нещо ти тежи — нещо тревожи старата ти кратуна — и аз чакам да узная какво е то.

След като повъртя известно време в ръцете си лъжичката за кафе, Бил реши да задоволи любопитството на Арчи.

— Изпаднал съм в страхотна дупка.

— Какъв е проблемът?

— Става дума за онова проклето момиче!

Арчи примигна.

— Какво!

— Онова проклето момиче!

Арчи не можа да повярва на ушите си. Той се беше приготвил — всъщност, беше стегнал бойните си редици, за да преглътне без да бърчи нос множеството различни имена, с които Бил щеше да нарича своята любима. Но «онова проклето момиче» не фигурираше сред очаквания порой от лигава сладникавост.

— Спътнико в зрелите ми години — обърна се строго той към шурея си, — давай да се разберем. Възможно ли е, когато казваш «онова проклето момиче», да имаш пред вид…?

— Разбира се!

— Но Уилям, старче…

— О, знам, знам, знам! — раздразнено каза Бил. — Изненадан си, че ме чуваш да говоря така за нея?

— Мъничко, да. Може би мъничко. Когато за последен път те чух, момко, трябва да си спомняш, ти говореше за дамата като за твоя любима, и поне веднъж ако не греша, я нарече твоето тъмнокосо агънце.

Бил изрева пронизително.

— Недей! — Тялото му се разтресе от силна конвулсия. — Не ми напомняй за това!

— Е, в такъв случай е налице рязък спад в интереса към тъмнокосите агънца — отбеляза Арчи.

— Как — попита яростно Бил — едно момиче може да бъде тъмнокосо агънце, когато косата му е яркочервена?

— Дяволски трудно! — призна Арчи.

— Предполагам, Люсил ти е казала за това?

— Тя действително намекна. Много леко всъщност. Намекът й беше лек като перушинка, така да се каже.

И последните останки от сдържаността на Бил изчезнаха.“

— Арчи, здравата съм я загазил. Не знам защо стана така, но веднага щом я видях… нещата в Англия изглеждаха много по-различни… искам да кажа… — той отпи няколко големи глътки вода с лед. — Предполагам, защото я видях до Люсил. Старата Лу е невероятно стилна. Тя направо я засенчи. Сякаш видях изкуствени перли редом с истински. И тази червена коса! Тя направо беше капак на всичко! — Бил се замисли мрачно. — Истинско престъпление е жените да си боядисват косата. Особено в такова криминално червено. Защо, по дяволите, жените го правят?

— Не обвинявай мен, старче. Аз не съм виновен.

Бил изглеждаше плах и изтерзан.

— Чувствам се такъв подлец. Седя си тук и си мисля, че бих дал всичко, което имам, за да се отърва от това проклето създание, а момичето, изглежда, през цялото време все повече се привързва към мен.

— Откъде знаеш? — Арчи огледа неодобрително своя шурей. — Може би нейните чувства също са се променили. Твърде възможно е тя да не харесва цвета на твоята коса. Аз самият не го харесвам. Е, ако я боядисаш червена…

— О, млъкни! Разбира се, че един мъж знае кога дадено момиче е привързано към него.

— Тука си напълно прав, момко. Когато станеш на моята възраст…

— Аз съм на твоята възраст.

— Правилно! Забравих това. Добре де, нека да погледнем на въпроса от друг ъгъл. Да предположим, синко, че госпожица Как-й-беше-там-името, така де, това което идва след госпожица…

— Спри! — изведнъж каза Бил. — Реджи идва!

— Ъ?

— Идва Реджи ван Тюйл. Не искам да слуша как си говорим за онова проклето създание.

Арчи погледна през рамо и забеляза, че това, което каза Бил, е истина. Реджи лавираше скокливо между масите.

— Е, той поне изглежда доволен от живота — завистливо изрече Бил. — Радвам се, че има поне един щастлив човек на тоя свят.

Бил беше прав. Обичайният начин на придвижване на Реджи ван Тюйл в ресторант беше да влачи безжизнено крака сякаш има окачени пранги. Сега обаче той направо припкаше. Освен това, нормалният израз на лицето на Реджи беше сънливо униние. Сега той се усмихваше весело и жизнеутвърждаващо и препускаше към тяхната маса, с вдигната глава, вперил очи пред себе си, с изпъчени гърди, сякаш беше чел съветите в „Личността, която побеждава“.

Очевидно нещо се беше случило с Реджи. Но какво? Нямаше никакво основание да си мисли, че някой му е оставил в наследство пари, защото той на практика беше сложил ръка на всички налични пари още преди десет години.

— Хип-хип привет, спортисте — поздрави той, когато новодошлият, от който струеше добронамереност и сърдечност, доприпка до масата и надвисна над нея като пладнешко слънце. — Ние приключихме. Но заповядай, а ние ще те наблюдаваме, докато се храниш. Страшно интересно е да се наблюдава как старият Реджи набива бифтеци. Защо му трябва на човек да ходи в зоологическата градина?

Реджи поклати глава.

— Съжалявам, старче. Не мога. Тръгнал съм към „Риц“. Отбих се, защото си помислих, че може да си тук. Исках ти пръв да чуеш новината.

— Новината?

— Аз съм най-щастливият човек на земята!

— Личи ти, дявол да те вземе! — изръмжа потъналия в непрогледно униние Бил, раздразнен от квичащия под напора на най-положителни емоции Реджи.

— Сгодих се и ще се женя!

— Честито, старче! — Арчи сърдечно разтърси ръката му. — По дяволите, знаеш ли, като семеен човек със значителен стаж, много се радвам като видя някой от вас, младите, се задомява.

— Не знам как да ти благодаря, Арчи, старче — пламенно заяви Реджи.

— Да ми благодариш ли?

— Ако не беше ти, никога нямаше да я срещна. Нали си спомняш момичето, което ми изпрати? Искаше да й дам малка роля…

Той спря озадачен. Арчи беше издал звук, който беше нещо средно между пъшкане и клокочене, но се загуби в странния шум, който се разнесе от другата страна на масата. Бил Брустър се беше навел напред с очи, висящи във въздуха и вежди, качени върху скалпа му.

— Да не си се сгодил за Мейбъл Уинчестър?

— Защо, за Бога! — възкликна Реджи. — Познаваш ли я?

Арчи се овладя.

— Бегло — каза той. — Всъщност, старият Бил я познава бегло. Не много добре, нали разбираш, но… как да кажа?

— Бегло — помогна му Бил.

— Това е думата. Бегло.

— Чудесно! — каза Реджи ван Тюйл. — Защо не дойдеш с мен в „Риц“ да те запозная с нея?

Бил се запъна. Арчи отново му се притече на помощ.

— Бил не може да дойде сега. Има среща.

— Среща? — зяпна Бил.

— Среща — потвърди Арчи. — Уговорка, нали разбираш. А… всъщност среща.

— Но… ъ… пожелай й щастие от мое име — сърдечно каза Бил.

— Много благодаря, старче — отвърна признателният Реджи.

— И непременно кажи, че съм във възторг.

— Разбира се.

— Няма да забравиш, нали? Във възторг.

— Във възторг.

— Точно така. Във възторг.

Реджи погледна часовника си.

— Охо! Трябва да бягам!

Бил и Арчи гледаха след него, докато той изхвръкна от ресторанта.

— Бедничкият стар Реджи! — подхвърли със съжаление Бил.

— Не го окайвай — смъмри го Арчи. — Искам да кажа, вкусове разни, нали знаеш. Това, което за един е добро, за друг е лошо — и обратно.

— Има нещо такова.

— Определено! Е — каза Арчи, след като се замисли, — това, както по всичко личи, ще се окаже най-лудешкият, най-веселият ден през цялата прекрасна Нова Година, а, не е ли така?

Бил пое дълбоко дъх.

— Можеш да се закълнеш в жалкото си съществуване, че е точно така! — каза той. — Ще ми се да направя нещо, за да го отпразнувам.

— Правилно! — потвърди Арчи. — Абсолютно правилно! Можеш да започнеш, като платиш обяда ми!