Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Indiscretions of Archie, 1921 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Тодор Кенов, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 12гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat(2009)
Издание:
П. Г. Удхаус. Гафовете на Арчи
Издателска къща „Кронос“
Художник: Борил Караиванов
Редактор: Красимира Маврова
ISBN 954-8516-51-9
История
- —Добавяне
11
Салваторе избира неподходящ момент
На следващата сутрин Арчи взе обратно семейните скъпоценности от техния временен дом и се отправи към „Космополис“. Каква беше изненадата му, когато прекрачвайки фоайето заби нос в яката гръд на своя тъст. Още по-озадачаващо обаче беше необичайно жизнерадостното настроение на господин Брустър. Арчи едва повярва на очите си, когато тъстът му махна сърдечно с ръка, а още по-трудно — на ушите си, когато миг по-късно господин Брустър, като се обърна към него с „мойто момче“, го попита как е и отбеляза, че денят е топъл.
Несъмнено си струваше човек да се възползва от тази слънчева пролука в иначе облачното разположение на духа на господин Брустър и първата мисъл на Арчи побягна към онеправдания Салваторе, чийто печален разказ беше изслушал съчувствено предния ден. Ясно беше, че точно сега е моментът този паж на пълните чинии и празния джоб да излее болката си, преди някой неочакван обрат на събитията да помрачи човеколюбивото настроение на господин Даниъл Брустър. Като измънка едно бързо „Здрасти“ по посока на тъста си, Арчи влетя в ресторанта. Салваторе, в очакване на часа за предстоящия обяд, който все още не беше настъпил, стоеше облегнат на отсрещната стена с умислен вид.
— Момко! — извика Арчи.
— Сер?
— Случи се нещо крайно необичайно. Добрият стар Брустър се изтърси неочаквано и сега е във фоайето. И което е още по-странно, сякаш са му поникнали крила.
— Сер?
— Навирил е гребена, нали разбираш. Настроението е от благо по-благо. Доволен е от нещо. Ако сега се явиш пред него с тази твоя история, няма начин да не успееш. Ще те разцелува, ще ти връчи портфейла си и ще ти даде иглата си за вратовръзка. Тичай при оберкелнера и го помоли да те освободи за десетина минути.
Салваторе изчезна да търси споменатия шеф, а Арчи се върна във фоайето да се порадва на необичайното настроение на тъста си.
— Виж ти, виж ти, виж ти, ама че работа! — каза той. — Мислех, че си в Брукпорт.
— Пристигнах тази сутрин, за да се срещна с един мой приятел — отвърна сърдечно господин Брустър. — Професор Бинстед.
— Не мисля, че го познавам.
— Много интересен човек — каза господин Брустър, все така необичайно дружелюбно. — Има познания в доста области — наука, френология[1], антики. Помолих го да участва от мое име в един търг вчера. Става дума за малка порцеланова фигура…
Сякаш гръм удари Арчи.
— Порцеланова фигура… — едва успя да произнесе той, като заекваше.
— Да. Също като онази, която сигурно си забелязал горе, върху полицата на камината. Отдавна се опитвам да събера двете. Никога нямаше да разбера за тази, ако не беше онзи мой камериер, Паркър. Много мило от негова страна, че ми съобщи за нея, като се има пред вид, че го уволних. А ето го Бинстед. — Той се запъти да поздрави дребен мъж на средна възраст с очила с рогови рамки, който бързо вървеше през фоайето. — Е, Бинстед, значи се сдоби с нея.
— Да.
— Предполагам, че цената не е била прекомерно висока?
— Две хиляди и триста.
— Две хиляди и триста! — Земята сякаш се завъртя под краката на господин Брустър. — Две хиляди и триста!
— Ти ми даде карт бланш!
— Да, но две хиляди и триста!
— Можех да я получа за няколко долара, но за нещастие малко закъснях и когато пристигнах, някакъв млад глупак беше вдигнал цената й на хиляда. После се залепи за мен и най-накрая успях да се отърва от него на две хиляди и триста. Хей, ами че това е същият човек! Приятел ли ти е?
Арчи се покашля.
— По-скоро роднина, отколкото приятел, така да се каже. Зет, нали разбирате!
Сърдечността на господин Брустър скоропостижно си замина от този суетен свят.
— Сега пък каква глупост си измъдрил? — попита той. — Крачка не мога да направя, без да се замотаеш в краката ми. Защо, дявол да те вземе, си наддавал?
— Ние помислихме, че планът си го бива Обсъдихме въпроса и стигнахме до заключение, че е чудесен. Нали разбираш, искахме да купим тази странна дреболия и да те изненадаме.
— Кои вие?
— Люсил и аз.
— Но откъде сте разбрали за нея?
— Паркър, камериерът, ми писа за това.
— Паркър! Той не ти ли каза, че ме е уведомил, че фигурата ще се продава на търг?
— Съвсем не! — Арчи внезапно беше обзет от съмнение. Въпреки че беше малко наивен за възрастта си, дори на него му стана ясна крайната непочтеност на ролята, която беше изиграл Паркър. — Слушай, знаеш ли какво, струва ми се, че това приятелче, Паркър, е водило всички ни за носа, а? Искам да кажа, тъкмо добрият стар Парк е казал на сина ти — Бил, нали така, да иде и да наддава за това нещо.
— Бил! Там ли беше Бил?
— Разбира се, лично! Наддавахме един срещу друг като полудели, докато не успяхме да се съберем и да се запознаем. А после тази птица… този господин, искам да кажа, цъфна там и започна да наддава срещу нас.
Професор Бинстед се засмя тихо с безгрижния смях на човек, разбрал, че всички около него са загазили и единствено той се е измъкнал сух от водата.
— Твърде изобретателен е този твой Паркър, Брустър. Методът му изглежда прост, но майсторски. За мен няма съмнение, че той, или някой негов съучастник се е сдобил с фигурата и я е предложил на аукционера, а после си е осигурил добра цена, като ни е накарал да наддаваме един срещу друг. Доста изобретателно!
Господин Брустър се бореше храбро с желанието си да разчлени, удуши или да накълца на дребни парчета бившия си служител, ако го докопа по някакъв начин. Най-сетне сякаш успя да го превъзмогне и да се застави да погледне нещата откъм добрата им страна.
— Е, както и да е — каза той. — Сега имам и двете фигури — точно както исках. В тази кутия ли си я сложил?
— Да. Не исках да я поверя на някоя куриерска служба. Хайде да се качим в стаята ти и да видим как ще изглеждат двете една до друга.
Те поеха през фоайето към асансьора. Градоносният облак над челото на господин Брустър все още не се беше разсеял, когато се отправиха към неговия апартамент. Катс повечето бедни хора, които със собствени усилия са спечелили богатство, той не гореше от желание да се разделя с парите си без достатъчно основателна причина и беше ясно, че мисълта за тези две хиляди и триста долара продължаваше да поддържа висока киселинността на стомашните му сокове.
Господин Брустър отключи вратата и прекоси стаята. После изведнъж закова на място. Огледа се веднъж, после се огледа втори път. Накрая се хвърли към звънеца и го натисна, след което остана прав, издаващ странни клокочещи звучи като готвещ се да изригне вулкан.
— Какво става, старче? Нещо не е наред ли? — поинтересува се Арчи.
— Не е наред! Не е наред! Тя е изчезнала!
— Изчезнала!
— Фигурата!
Сервитьорът на етажа, който се беше появил безшумно в отговор на позвъняването, застана до вратата.
— Симънс! — рязко се обърна към него господин Брустър. — Влизал ли е някой в този апартамент откакто заминах?
— Не, сър.
— Никой?
— Никой освен вашият камериер, сър — Паркър. Каза, че дошъл да вземе някои неща. Предположих, че вие сте го изпратили, сър, със съответните указания.
— Махай се!
Професор Бинстед беше отворил кутията и беше поставил Понго на масата. В стаята се възцари угнетяваща тишина. Арчи взе фигурката и я закрепи на дланта си. Колко е малка, философски заключи той, а какъв шум вдигна около себе си.
Господин Брустър постоя известно време мълчаливо, разтърсван от могъщите тевтонични сили на безсилния гняв.
— Така значи — каза най-сетне той с треперещ от самосъжаление глас — толкова главоболия…
— И разходи — тихо вметна професор Бинстед.
— Само за да откупя нещо, което е било откраднато от мен! И заради това, че се вреш където не трябва — изкрещя той, като се обърна към Арчи — трябваше да платя две хиляди и триста долара за него! Не знам защо толкова окайват Йов[2]. Йов никога не е имал около себе си нещо подобно на теб!
— Е — възрази Арчи, — имал е един-два струпея!
— Струпеи! Седнал да ми говори за струпеи!
— Страшно съжалявам! — промърмори Арчи. — Направих го с най-добри намерения. Исках да сторя добро. И прочие неща от този род!
Единствената мисъл, която занимаваше ума на професор Бинстед, засенчвайки всички останали страни на аферата, беше за изобретателността на отсъстващия Паркър.
— Хитър план! — каза той. — Много хитър план! Този човек Паркър има първокласен мозък. Ще ми се да опипам издутините му.
— А на мен ми се ще да му направя няколко! — заяви покрусеният господин Брустър. Той пое дълбоко дъх. — Е, добре — каза с примирение той — като имам пред вид как съм се наредил — с камериер мошеник и малоумен зет, предполагам че трябва да съм благодарен, задето все пак разполагам със собственото си имущество, въпреки че трябваше да заплатя две хиляди и триста долара за привилегията да си остане мое.
Той се обърна гневно към Арчи, който стоеше замислен. Току-що се беше сетил за нещастния Бил. Щеше да измине твърде дълго време, преди господин Брустър да изпадне в подходящо настроение, за да изслуша с разбиране историята за любовта на двамата млади.
— Дай ми тази фигура!
Арчи продължаваше да върти разсеяно Понго в ръката си. В момента се чудеше как да съобщи тази тъжна случка на Люсил. Бедното момиче щеше да бъде разочаровано.
— Дай ми тази фигура! — ревна господин Брустър.
Арчи стреснато подскочи. В един миг Понго сякаш увисна неподвижно във въздуха подобно на ковчега на Мохамед между небето и земята, но после земното привличане си каза думата. Понго падна с рязко изтракване и посипа пода със ситни парченца античен порцелан. Точно в този момент на вратата се почука и в стаята влезе мургава личност с потаен вид, която кръвясалият поглед на господин Брустър оприличи на някой от босовете на Черната Ръка[3]. Нещастният Салваторе, който би могъл да влезе по всяко друго време, беше избрал точно този момент да изложи своя случай.
— Вън! — изрева господин Брустър. — Не съм звънил за сервитьор.
Арчи, чийто ум беше зашеметен от катастрофалния развой на събитията, се съвзе достатъчно, за да влезе в ролята на домакин. Салваторе беше тук по негово настояване, и въпреки че му се искаше да бе избрал по-благоприятен момент за деловия разговор, той се чувстваше задължен да направи всичко възможно, за да му помогне в този труден час.
— О, почакай, само половин секунда — каза той. — Не си разбрал правилно. Всъщност това момче, както изглежда, е доста изтормозено и угнетено, потиснато и тъй нататък и аз предложих да дойде при теб и да ти каже няколко добре-подбрани думи. Разбира се, ако предпочиташ… някой друг път…
Но на господин Брустър не беше дадена възможност да отложи разговора. Преди да успее да си поеме дъх, Салваторе беше започнал да говори. Той беше сладкодумен, вещ оратор и измина известно време, преди господин Брустър да успее да вземе думата. Когато го направи, той заговори без заобикалки. Въпреки че не беше лингвист, беше успял да схване достатъчно голяма част от изложението, за да разбере, че сервитьорът е недоволен от условията в неговия хотел, а както вече посочихме, господин Брустър не понасяше хора, които критикуват „Космополис“.
— Уволнен си! — отсече без колебание господин Брустър.
— Е, недей така! — запротестира Арчи.
Салваторе промърмори нещо, което прозвуча като откъс от Данте.
— Уволнен! — повтори господин Брустър решително. — И страшно ми се иска — добави той, като изгледа злостно своя зет — да можех и теб да уволня!
— Е — жизнерадостно каза професор Бинстед, като наруши мрачното мълчание, последвало бурните събития, — ако ми дадеш чек, Брустър, мисля да си тръгвам. Две хиляди и триста долара. Нека бъде платим на приносителя. Така ще мога да отскоча зад ъгъла и да го осребря преди обяд. Това ще бъде чудесно!