Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Indiscretions of Archie, 1921 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Тодор Кенов, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 12гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat(2009)
Издание:
П. Г. Удхаус. Гафовете на Арчи
Издателска къща „Кронос“
Художник: Борил Караиванов
Редактор: Красимира Маврова
ISBN 954-8516-51-9
История
- —Добавяне
10
Правим добро на татко
Реджи ван Тюйл вяло приближи масата и се стовари на един от столовете. Той беше длъгнест младеж, винаги унил и потиснат, сякаш бремето на семейните милиони на ван Тюйлови беше по-голямо, отколкото хилавите му рамене можеха да понесат. Почти всичко, което му предлагаше животът, го изморяваше и отегчаваше.
— Слушай, Реджи, стари друже — веднага го подхвана Арчи, — точно теб ми се щеше да видя. Нуждая се от помощта на човек със зрял интелект. Кажи ми, момче, знаеш ли нещо за наддаването при търгове?
Реджи го изгледа сънливо.
— Наддаване?
— Наддаване при търгове.
Реджи се замисли.
— Е, ами наддаване като наддаване, какво толкова. — Той потисна прозявката си. — Наддаване при търгове, нали разбираш.
— Да — каза окуражително Арчи. — Все пак, обясни с думи прости на приятелчето си.
— Някакви хората предлагат разни неща за продаване, нали разбираш, а други хора — други хора — влизат и ги купуват, ако следиш мисълта ми.
— Да, но каква е процедурата? Искам да кажа, какво трябва да правя? Това ме интересува Искам да купя нещо в галерията на Бийл днес следобед. Как да постъпя, че да го нарека свое?
— Ами — все така сънливо измрънка Реджи — има няколко начина за наддаване. Можеш да викаш, или да кимаш, или да въртиш пръсти. — Усилието, което положи, за да се съсредоточи, като че ли изсмука силите му. Той се облегна изтощен на стола. — Слушай сега. Следобед нямам никаква работа. Ще дойда с теб и ще ти покажа.
Когато няколко минути по-късно влезе в художествената галерия, Арчи се зарадва, че разполага с моралната подкрепа дори на такъв дропляк като Реджи ван Тюйл. Има нещо в атмосферата на тръжните зали, което силно потиска хората, прекрачващи за първи път прага им. Издържаният в убити тонове интериор беше осветен от мъждива, църковна светлина, а паството, насядало на малки дървени табуретки, беше вперило изпълнени с нямо благоговение погледи в амвона, където някакъв господин с внушителна осанка и лъскаво пенсне проповядваше нещо с напевен глас. Зад златиста завеса в дъното на залата сновяха насам-натам загадъчни силуети. На Арчи, който очакваше, че и тук ще се работи по подобие на Нюйоркската фондова Борса, която веднъж беше имал привилегията да посети в момент, когато настроението там беше доста по-трескаво от обичайното, атмосферата се стори потискаща. Свещенослужителят продължи да припява.
— Шестнадесет-шестнадесет-шестнадесет-шестнадесет-шестнадесет — заслужава триста — шестнадесет-шестнадесет-шестнадесет-шестнадесет-шестнадесет — би трябвало да стигне до петстотин — шестнадесет-шестнадесет-седемнадесет-седемнадесет-осемнадесет-осемнадесет-деветнадесет-деветнадесет-деветнадесет. — Той спря и огледа богомолците с укорителен поглед. Те, по всичко личеше, го бяха разочаровали. Като присви устни, той посочи с ръка един ужасно неудобен стол със страшно крехки на вид крака, обилно боядисан със златиста боя. — Господа! Дами и господа! Не сте дошли тук да ми губите времето. Аз не съм дошъл тук да губя вашето. Нима сериозно ми предлагате деветнадесет долара за този стол от осемнадесети век, по всеобщо мнение най-прекрасният екземпляр, предлаган за продан в Ню Йорк от месеци насам? Давате двадесет? Благодаря ви. Двадесет-двадесет-двадесет-двадесет. Това е вашият шанс. Безценен. Останали са много малко такива. Двадесет и пет-пет-пет-пет-тридесет-тридесет. Точно това, което търсите. Единственият в Ню Йорк. Тридесет и пет-пет-пет-пет. Четиридесет-четиридесет-четиридесет-четиридесет-четиридесет. Погледнете тези крака! Дръпни го назад, Уили, на светло. Да се видят по-добре краката.
Уили, който се явяваше нещо като дякон, премести стола, както му беше наредено. Реджи ван Тюйл, който отчаяно се прозяваше, за първи път прояви проблясък на интерес.
— Уили — отбеляза той, като гледаше този младеж повече със съжаление, отколкото с укор — прилича на Джо-Джо, момчето с кучешко лице, не мислиш ли?
Арчи кимна в потвърждение. Същата критична мисъл беше споходила и него.
— Четиридесет и пет-пет-пет-пет-пет-пет — продължи напевно да повтаря свещенослужителят. — Веднъж четиридесет и пет. Втори път четиридесет и пет. Трети и последен път, четиридесет и пет. Продаден за четиридесет и пет. Господинът на петия ред.
Арчи любопитно огледа реда наляво и надясно. Искаше да види човека, проявил достатъчно глупост да даде четиридесет и пет долара за такава вехтория, която дори за сядане не става. В този момент усети, че Уили с кучешкото лице се навежда към него.
— Вашето име, моля? — тайнствено изшептя той.
— Ъ-ъ-ъ, какво? — заекна Арчи. — О, името ми е Мофам. — Очите на множеството го накараха да се почувства малко нервен. — Ъ, радвам се да се запознаем и тъй нататък.
— Десет долара депозит, моля — най-накрая сподели истинските си намерения Уили.
— Нищичко не разбирам, старче. Каква е тази велика мисъл, която се върти в главата ти?
— Десет долара депозит за стола.
— Какъв стол?
— Вие предложихте четиридесет и пет долара за стола.
— Аз?
— Вие кимнахте — каза укорително Уили. — Ако — продължи той обвинението си — не сте искали да наддавате, защо кимнахте?
Арчи се сконфузи. Той можеше, разбира се, да обясни, че просто беше кимнал в знак на съгласие със забележката, че Уили прилича на Джо-Джо, момчето с кучешко лице, но нещо сякаш му казваше, че човек, който твърдо се придържа към тръжната процедура, би счел извиненията за лишени от такт. Той се поколеба за миг, после подаде десетдоларова банкнота, цената за чувствата на Уили. Веднага след това Уили се оттегли като заситен тигър, отдалечаващ се от трупа на жертвата си.
— Слушай, старче — оплака се възмутен Арчи на Реджи, — това минава всякаква граница, знаеш. И най-дебелият портфейл няма да издържи на такова изръсване.
Реджи се замисли над този проблем. Лицето му изглеждаше изтерзано от умствения напън.
— Не кимай повече — посъветва го той. — Превръща се в навик, ако не внимаваш. Когато искаш да наддаваш, завърти пръсти. Точно така. Завърти ги!
Реджи въздъхна сънливо. Беше започнала да го бори дрямка. В залата беше задушно, не позволяваха да се пуши и той вече беше започнал да съжалява, че е дошъл. Службата продължи. Появяваха се и изчезваха отблъскващи в различна степен предмети, възхвалявани от свещенослужителя, ала посрещани студено от паството. Отношенията между първия и последните все повече охладняваха. Паството изглежда подозираше, че възхвалите на служителя от амвона не са съвсем безкористни, а служителят от своя страна изглежда подозираше, че паството изпитва лекомислено желание да му губи времето. Той беше започнал да разсъждава на всеослушание защо изобщо са дошли. Веднъж когато предложи за два долара особено противна статуетка на гола жена с нездрав, зеленикав цвят на кожата и не се намериха желаещи да наддават за нея, паството стоически изслуша обяснението му, че тя е единствена по рода си на целия континент и той направо ги обвини, че са дошли в тръжната зала само да поседят и да отморят краката си.
— Ако твоето нещо — каквото и да е то, не се появи скоро, Арчи — каза Реджи, като с усилие се мъчеше да отпъди пелените на съня — мисля да си вървя. С какво, всъщност, си дошъл да се сдобиеш?
— Доста трудно ми е да ти го опиша. Една такава странна дреболия, направена от порцелан или друг подобен трошлив материал. Аз я наричам Понго. Обаче този тук не е Понго, разбираш ли — това е неговото братче. Предполагам, че то е също толкова гнусно. Доста сложно е, знам, но — хей! — Той развълнувано посочи с ръка. — Слава Богу! Започваме. Ето го! Виж! Уили го носи в момента.
Уили, който беше изчезнал зад златистата завеса, се беше върнал и наместваше върху поставка малка порцеланова фигура. Тя представляваше войн с ризница, насочил вдигнатото си копие към противника. Арчи беше обзет от трепетно вълнение. Паркър не беше сгрешил. Даже капките вода не си приличат толкова. Нямаше съмнение, че това е фигурката-двойник на небезизвестния Понго. Те бяха напълно еднакви. Дори от мястото, където седеше, Арчи можеше да различи по лицето на порцелановия бранник върху поставката същото изражение на непоносимо доволство, което беше охладило симпатиите му към оригиналния Понго.
Свещенослужителят, неразколебан от предишните неочаквани откази, изгледа фигурката с поглед, изпълнен с възторжена наслада, която паството изобщо не споделяше, тъй като за тях малкият брат на Понго беше просто поредната непривлекателна вещ.
— Това — произнесе той с трепет в гласа — е нещо много специално. Порцеланова фигура, датираща от времето на династията Мин. Уникална. Нито на единия, нито на другия бряг на Атлантика може да намерите нещо подобно. Ако продавах това в „Кристис“ в Лондон, където хората — заяви хапливо той — са научени да ценят красивото, рядкото и изящното, би трябвало да обявя начална цена от хиляда долара. Опитът от този следобед ми показа, че това вероятно ще бъде твърде много за присъстващите в тази зала. — Пен-снето му проблесна войнствено, докато погледът му се плъзгаше по безстрастното множество. — Ще ми предложи ли някой един долар за тази уникална фигурка?
— Скачай веднага, старче — каза Реджи ван Тюйл. — Върти пръстите си, драги момко, върти ги. Един долар е разумна цена.
Арчи завъртя пръсти.
— Предлагат ми долар — горчиво заяви свещенослужителят. — Ето един господин, който не се бои да рискува. — Той изостави лекия сарказъм и подходът му стана твърд и решителен. — Хайде, хайде, господа, не сме дошли тук да си губим времето. Ще ми предложи ли някой сто долара за това великолепно произведение на… — Той млъкна внезапно и сякаш за момент изгуби самообладание. Погледът му беше вперен в някакъв човек, който седеше на реда пред Арчи.
— Благодаря — задавено произнесе той. — Предлагат ми сто долара! Сто-сто-сто…
Арчи започна да се тревожи. Този неочакван, огромен скок, този съвсем непредвиден бум в търсенето на Понговци, ако човек можеше да го опише така, беше повече от смущаващ. Той не можеше да види кой е съперникът му, но беше ясно, че поне един от присъстващите нямаше намерение да позволи братът на Понго да се изплъзне от ръцете му без борба. Арчи погледна безпомощно към Реджи за съвет, но Реджи вече определено беше престанал да се съпротивлява Изтощен до краен предел той се беше облегнал на стола със затворени очи и дишаше равномерно през носа. Оставен да се оправя сам, Арчи не можа да измисли нищо по-добро, освен да завърти отново пръсти. Щом направи това, в напевния глас на свещенослужителя се появи нотка на подчертана радост.
— Предлагат ми две стотачки. Много по-добре. Завърти поставката, Уили, и им дай възможност да го огледат. Бавно! Бавно! Не въртиш колело на рулетка. Двеста. Две стотачки-две стотачки-две стотачки-две стотачки-две стотачки. — Той внезапно изпадна в лирично настроение. — Две-две-две. Имало дама на име Рене, която пътувала с влак в два и две. Казал носачът: „Не се тревожи, не бързай, поспри. Има още минута-две до влака в два и две!“ Две-две-две-две-две!
Тревогата на Арчи нарасна. Той сякаш въртеше пръсти пред този речовит мъж през море от неразбиране. Едва ли има нещо по-трудно за точно тълкуване от въртенето на пръсти, а представата на Арчи за езика на въртене на пръсти и представата на свещенослужителя драстично се разминаваха. Свещенослужителят очевидно смяташе, че когато Арчи завърти пръсти, неговото намерение е да вдигне цената със сто долара, докато Арчи всъщност искаше да покаже, че просто вдига предишната обявена цена с един долар. Той чувстваше, че ако му бъде предоставена думата, би могъл да обясни това на свещенослужителя, но последният не му даде никаква възможност за това. Той беше стиснал своята публика за гушата, така да се каже, и не възнамеряваше да й позволи да си поеме дъх.
— Двеста — двеста — две… — триста, благодаря, сър — триста-триста-триста-четиристотин-петстотин-петстотин-шестстотин-шестстотин-седемстотин-седемстотин-седемстотин.
Арчи се отпусна премалял на стола. Беше изпитвал подобно чувство само два пъти в живота си — веднъж когато беше взел първия си урок по управление на мотоциклет и беше натиснал педала на газта вместо този на спирачката, и втори път, неотдавна, когато за първи път реши да слезе с експресен асансьор. Усещането беше аналогично — сякаш беше натъпкан в някаква машина, която беше оставила по-голямата част от вътрешностите му на известно разстояние от тялото му. Сред този водовъртеж от емоции изплува един несъмнен факт — каквато и цена да предлага противникът, той беше длъжен да спечели наградата. Люсил го беше изпратила в Ню Йорк с изричната заръка да направи това. Беше жертвала бижутата си за благородната кауза, целяща размекване на татенцето. Тя разчиташе на него. Това начинание се беше превърнало за Арчи в свещена мисия. Дълбоко в себе си той се чувстваше като едновремешен рицар, попаднал по следите на Светия Граал.
Арчи отново завъртя пръсти. Пръстенът и гривната му бяха донесли почти хиляда и двеста долара.
— Предлагат ми осемстотин. Осемстотин. Осем-осем-осем-осем…
Някъде от задната част на залата прозвуча глас. Спокоен, хладен, хаплив, решителен глас.
— Девет!
Арчи се надигна от мястото си и се обърна. Тази подла атака откъм гърба попари бойния му дух. В този момент един млад мъж, който стоеше точно пред него, също се надигна и се огледа. Беше широкоплещест младеж с решителен вид, който смътно напомни на Арчи на някого, когото беше виждал преди. Но Арчи беше твърде зает с издирването на новопоявилия се конкурент отзад, за да му обърне повече внимание. Най-сетне го откри благодарение на факта, че очите на всички, които се намираха в тази част на залата, бяха вперени в него. Той беше дребен мъж на средна възраст с очила с рогови рамки. Можеше да бъде професор или нещо подобно. С каквото и проклето занимание да си запълваше времето, той очевидно беше човек, с когото трябваше да се съобразяват. Имаше вид на богаташ, а държанието му беше държание на човек, който е готов да се пребори за своето, дори ако това му отнемеше цялото лято.
— Предлагат ми деветстотин. Девет-девет-девет-девет… Арчи дръзко изгледа мъжа с очилата.
— Хиляда! — извика той.
Нахлуването на огромни финансови ресурси в спокойния ход на следобедната процедура беше изтръгнало паството от неговата летаргия. Разнесе се развълнуван шепот. Присъстващите започнаха да проточват вратове и да шават. Що се отнася до свещенослужителя, малко е да се каже, че доброто му настроение се беше възвърнало. Вярата му в неговите ближни се беше извисила от низините до небесата. Той бълбукаше като весело котле на огъня. Въпреки пламенните му хвалебствия, той щеше да бъде съвсем доволен да се избави от малкия брат на Понго за двадесет долара. Мисълта, че наддаването вече беше стигнало до хиляда долара, а неговата комисионна беше двадесет процента, го накара да засияе като току-що калайдисан бакър.
— Наддаването стигна до хиляда долара! — изчурулика той. — Разбира се, господа, не желая да ви припирам. Всички тук сте ценители и никой от вас не би допуснал със скръстени ръце да гледа как една безценна фигура от династия Мин се продава на символична цена. Може би не всички могат добре да видят фигурата там, където е поставена. Уили, занеси я при тях и им я покажи. Ще направим малка пауза, докато разглеждате внимателно тази чудесна фигурка. Хайде, Уили! Размърдай се!
Арчи, който седеше като замаян, усети, че Реджи ван Тюйл беше изкарал първия си сън и говореше нещо на младия мъж пред тях.
— Виж ти, хиляди привети! — каза Реджи. — Не знаех, че си се върнал. Помниш ме, нали? Реджи ван Тюйл. Познавам сестра ти много добре. Арчи, старче, запознай се с моя приятел Бил Брустър. Ама че работа, дявол да го вземе — той се ухили сънливо. — Бях забравил. Разбира се. Той е твой…
— Здравейте — каза младият мъж — Като отворихме дума за сестра ми — обърна се той към Реджи, — да си срещал случайно съпруга й? Предполагам, знаеш, че се е омъжила за някакъв дръвник?
— За мен — побърза да разсее информационното затъмнение Арчи.
— Хайде бе!
— Сестра ти се ожени за мен. Казвам се Арчи Мофам.
Младият мъж сякаш се смути малко.
— Съжалявам — каза той.
— Няма нищо — прости му веднага Арчи.
— Просто се подведох по това, което баща ми пише за теб в писмата си — обясни извинително той.
Арчи кимна.
— Страхувам се, че твоят добър стар родител не ме оценява достатъчно. Но се надявам, че всичко ще се оправи. Ако успея да се докопам до тази странна порцеланова дреболия, ще му се издигна в очите. Искам да кажа, че той има една такава и ако успее да събере фул, както се казва, доколкото разбирам, ще му поникнат крила, ще навири гребена и ще закукурига щастливо.
Младият мъж го изгледа втренчено.
— Ти ли си този, който наддава срещу мен?
— Ъ-ъ-ъ, какво? Ти ли наддаваше срещу мен?
— Исках да купя това нещо за баща ми. Имам си специална причина да не желая да си разваляме точно сега отношенията. И ти ли искаш да се сдобиеш с джунджурийката за него?
— Точно така! Като изненада. Идеята беше на Люсил. Неговият камериер, един момък на име Паркър, ни подхвърли, че това нещо ще бъде предложено на търг.
— Паркър! Боже Господи! Точно Паркър ме уведоми за това. Срещнах го на Бродуей и той ми каза за него.
— Странно, изобщо не споменава за това в писмото си до мен. Бре, дяволите да го вземат, можехме да се сдобием с тази дреболия за по-малко от два долара, ако бяхме наддавали заедно.
— Е, по-добре сега да започнем да наддаваме заедно и да смажем онази неприятна личност там отзад. Не мога да дам повече от хиляда и сто. Това е всичко, с което разполагам.
— И аз не мога да дам повече от хиляда и сто.
— Има само едно нещо. Искам да ми позволиш аз да поднеса фигурката на татко. Имам си специална причина да искам да му приложа малко четки.
— Нямам нищо против! — великодушно заяви Арчи. — За мен е все едно. Аз просто исках да му вдигна настроението, както се казва, ако разбираш какво имам пред вид.
— Страшно мило от твоя страна — почти се просълзи шуреят Бил.
— Хайде, младежо, стига с тия метани. Радвам се, че мога да ти помогна.
Уили се беше завърнал от обиколката си сред ценителите и родният брат на Понго отново се озова на поставката. Свещенослужителят се покашля и възобнови проповедта си.
— След като всички огледахте тази великолепна фигура, ще… бяха ми предложили хиляда… хиляда-хиляда-хиляда-хиляда… хиляда и сто. Благодаря ви, сър. Предлагат ми хиляда и сто.
Свещенослужителят вече беше неудържим. Човек можеше да види как пресмята наум паричките, които щеше да гушне.
— Ти наддавай — каза братът Бил.
— Дадено! — съгласи се Арчи.
Той махна предизвикателно с ръка.
— Хиляда и триста — каза мъжът отзад.
— Хиляда и четиристотин, дявол да го вземе!
— Хиляда и петстотин!
— Хиляда и шестстотин!
— Хиляда и седемстотин!
— Хиляда и осемстотин!
— Хиляда и деветстотин!
— Две хиляди!
Видът на водещия службата издаваше неудържимото му желание да викне и да запее. Цялото му същество излъчваше доброжелателност и сърдечност.
— Предлагат ми две хиляди. Ще даде ли някой повече от две хиляди? Хайде, господа, не ми се иска да подаря тази великолепна фигурка без пари. Две хиляди и сто. Две хиляди и сто-сто-сто-сто. Е, това вече започва да прилича на онова, с което съм свикнал. Когато работех за Сотби в Лондон, такова наддаване беше нещо обичайно. Две хиляди и двеста-двеста-двеста-двеста-двеста. На никого не правеше впечатление. Триста-триста-триста. Две хиляди и триста-триста-триста-триста. Предлагат ми две хиляди и триста долара.
Той погледна с очакване Арчи, така както човек поглежда любимото си куче, подканвайки го да изпълни заучения номер. Но Арчи беше стигнал до края на възможностите си. Ръката, която толкова често и смело се беше въртяла, лежеше безжизнена до крачола на панталона му. Арчи беше изчерпан.
— Две хиляди и триста — каза свещенослужителят подкупващо.
Арчи не помръдна. Последва напрегната пауза. Свещенослужителят въздъхна леко, като човек, който се пробужда след красив сън.
— Две хиляди и триста — каза той. — Един път две и триста. Втори път две и триста. Трети и последен път, две и триста. Продадена за две хиляди и триста. Поздравявам ви с чудесната покупка, сър!
Реджи ван Тюйл отново беше задрямал. Арчи потупа своя шурей по рамото.
— Можем да тръгваме, а?
Те си пробиха път през тълпата и се отправиха към улицата. Стигнаха до Пето Авеню без да проговорят.
— Дяволски неприятно — обобщи най-сетне ситуацията Арчи.
— Отвратително! — додаде Бил.
— Чудя се кой беше този човек.
— Сигурно някой колекционер.
— Е, какво да се прави!
Братът Бил хвана Арчи под ръка и се разприказва.
— Не исках да го споменавам пред ван Тюйл — каза той, — защото Реджи е невероятен дърдорко и цял Ню Йорк щеше научи още преди да е станало време за обяд. Но ти си човек от семейството и можеш да пазиш тайна.
— Абсолютно! Ням съм като гроб и тъй нататък.
— Причината, заради която исках това проклето нещо е, че току-що се сгодих за едно момиче в Англия и си помислих, че ако мога да се подмажа на баща ми с тази порцеланова фигурка и в същото време да му съобщя новината, това ще ми помогне. Тя е най-прекрасното момиче!
— Бас ловя, че е така — сърдечно заяви Арчи.
— Проблемът е, че тя участва в хора на един от тамошните водевили, а татко лесно кипва. Така че си помислих… о, добре де, вече няма смисъл да се тюхкам. Хайде да идем на някое тихо местенце и ще ти разкажа всичко за нея.
— Гласувам с две ръце за предложението! — въодушевено се съгласи Арчи.