Айзък Азимов
Океаните на Венера (16)

15. ВРАГЪТ?

Но още докато чувствуваше как стомахът му се свива при перспективата за предстоящото унищожение, Бигман чу равния глас на Лъки да говори убедително по предавателя:

— Подводницата „Хилда“ пристига с товар петрол… Подводницата „Хилда“ пристига с товар петрол… Подводницата „Хилда“ …

От другата страна се чу един развълнуван глас.

— Говори Клемънт Хебър при управлението на шлюза. Какво не е в ред? Повтарям. Какво не е в ред? Клемънт Хебър…

— Те изтеглят оръдието обратно. Лъки! — извика Бигман.

Лъки въздъхна дълбоко, но само по този начин показа някакъв признак на напрегнатост.

— Подводницата „Хилда“ съобщава за влизане в Афродита — каза Лъки. — Моля, посочете шлюз. Повтарям. Моля, посочете шлюз.

— Можете да влезете в шлюз номер петнадесет. Следвайте насочващия сигнал. Изглежда, че тук има някакво объркване.

— Лу, поеми управлението — каза Лъки на Евънс като се изправи — и въведи по възможно най-бързия начин подводницата в шлюза.

Лъки направи знак на Бигман да го последва в другото помещение.

— Какво… какво… — запелтечи Бигман като повреден детски тапешник. Лъки въздъхна и каза:

— Помислих си, че В-жабите ще се опитат да ни задържат навън, но аз оправих нещата чрез номера с петрола. Не предполагах обаче, че ще се стигне дотам да насочват оръдие срещу нас. Това направи положението много тежко. Изобщо не бях сигурен, че номерът с петрола ще подействува.

— Но как го направи?

— Отново въглеводород. Петролът е въглеводород. Думите ми прозвучаха по общата радиоуредба, а на В-жабите, които държаха под умствен контрол охраната на купола, бе отвлечено вниманието.

— Как В-жабите разбраха какво представлява петрола?

— Обрисувах го в моето съзнание, Бигман, и то с най-големите подробности, на които бе способно въображението ми. Знаеш, че могат да четат в съзнанието, когато подсилиш мисловните картини с говор. Но всичко това няма значение. — Гласът му падна до шепот. — Щом те са готови да ни взривят, щом са готови на нещо така жестоко насилствено като това, значи са отчаяни… А ние също. Трябва веднага да сложим край на тази работа и да постъпим възможно най-правилно. Една грешка на този етап може да се окаже фатална.

Лъки извади от джобчето на ризата си една писалка и започна бързо да пише върху къс фолио.

— Това ще направиш, когато кажа думата — рече Лъки и показа написаното на Бигман. Бигман ококори очи.

— Но, Лъки…

— Шт! Не споменавай с думи нищо от написаното.

— Но сигурен ли си, че си прав? — попита Бигман.

— Надявам се. — На лицето на Лъки бе изписано безпокойство. — Земята вече знае за В-жабите, така че те никога няма да спечелят срещу човечеството, но все още могат да нанесат някои поражения тук на Венера. Трябва някак да ги предотвратим. Сега ясно ли ти е какво трябва да направиш?

— Да.

— В такъв случай… — Лъки зави фолиото на руло и го смачка със силните си пръсти. Топчицата, която се получи, той върна в джобчето на ризата си.

— Ние сме в шлюза, Лъки — каза Лу Евънс. — След пет минути ще бъдем в града.

— Добре. Свържи се с Морис по радиото — каза Лъки.

 

 

Те отново бяха в Щаба на Съвета в Афродита. В същата стая, мислеше Бигман, в която за пръв път беше срещнал Лу Евънс и за пръв път бе видял В-жаба. Той потръпна при мисълта за тези мисловни пипала, проникнали за пръв път в съзнанието му без да знае.

Единственото нещо, по което стаята се отличаваше сега, беше че липсваха аквариум и блюдата с грахови зърна и грес. Високите маси при фалшивия прозорец бяха празни.

Веднага щом влязоха, Морис мълчаливо им обърна внимание на това. Пълничките му бузи бяха увиснали, а около очите си имаше кръгове от преумора. Ръкостискането на пухкавата му ръка беше неуверено.

Бигман внимателно постави на една от масите това, което носеше.

— Вазелин — поясни той.

Лу Евънс седна. Същото стори и Лъки.

Морис остана прав.

— Освободих се от В-жабите в тази сграда — каза той. — Това е всичко, което можах да направя. Не мога да помоля хората да направят същото със своите любимци без причина. А аз очевидно не можех да им я кажа.

— Това ще е достатъчно — каза Лъки. — По време на тази дискусия, все пак, аз искам да задържащ погледа си върху въглеводорода. Дръж неговото съществуване твърдо в съзнанието си.

— Мислиш ли, че това ще помогне? — попита Морис.

— Така мисля.

Морис спря да се разхожда непосредствено пред Лъки.

— Стар, не вярвам на тази история — прогърмя внезапно гласът му. — В-жабите са от много години в града. Почти от самото му построяване.

— Ти трябва да си спомниш… — започна Лъки.

— Че съм под тяхно влияние ли? — попита почервенял Морис. — Не е вярно, отричам.

— Няма нищо срамно в това, доктор Морис — каза отривисто Лъки. — Евънс беше под техен контрол дни наред, а Бигман и аз също не можахме да го избегнем. Възможно е да не си усетил, че в мозъка ти е било чоплено.

— Не съществува никакво доказателство за това, но няма значение — каза гневно Морис. — Да предположим, че си прав. Въпросът е какво можем да направим? Как да ги победим? Няма полза да изпращаме хора срещу тях. Ако докараме флотата да бомбардира Венера от Космоса, те могат да отворят принудително куполните шлюзове и за отмъщение да потопят всички градове на планетата. Във всеки случай, ние никога няма да можем да убием всички В-жаби на Венера. Те разполагат с осемстотин милиона кубически мили океан, за да се скрият и могат да се размножават бързо, ако поискат. Признавам, че свързването ти със Земята беше крайно необходимо, но все още остават нерешени голям брой проблеми.

— Прав си — съгласи се Лъки, — но работата е, че аз не казах на Земята всичко. Не можех, докато не бях се уверил, че знам истината. Аз …

Светна сигналът на вътрешния визофон.

— Какво има? — попита Морис.

— Лиман Търнър е тук за уговорената среща, сър — беше отговорът.

— Една секунда — каза венерианинът и попита Лъки с нисък глас: — Сигурен ли си, че ни е нужен? — Нали ти уговори тази среща относно укрепването на транзайтовите прегради в града?

— Да, но…

— И Търнър е жертва. Доказателството за това може да бъде изяснено тук. Той е единственият високопоставен служител освен нас, който със сигурност също изглежда засегнат. Мисля, че е необходимо да говорим с него.

— Изпратете го горе — нареди Морис по вътрешния визифон.

Изпитото лице на Търнър и кривият му нос представляваха маска на питащия, когато влезе. Тишината в стаята и начинът, по който другите се взираха в него, можеше да изпълни с лошо предчувствие и далеч по-малко чувствителен човек.

— Нещо лошо ли е станало, джентълмени? — попита той, след като постави куфарчето-компютър на пода.

Бавно и предпазливо Лъки му очерта проблема в общи линии.

— Искате да кажете, моето съзнание… — едва се промъкнаха думите през тънките му устни.

— Как иначе мъжът при шлюза би могъл да узнае точния начин, по който да не допусне неканени гости? Той е бил несръчен и необучен и все пак се е барикадирал с електронно съвършенство.

— Никога не съм мислил за това — измънка почти неразбираемо Търнър. — Как може да съм го пропуснал?

— Те са искали да го пропуснете — каза Лъки.

— Това ме кара да се срамувам.

— Не само вие се срамувате, Търнър. Аз, доктор Морис, членът на Съвета Евънс…

— Тогава какво ще правим?

— Точно за каквото молеше доктор Морис, когато пристигнахте — каза Лъки. — За него ще са необходими мислите на всички ни. Една от причините, поради които предложих да присъствувате на това събиране е, че може да ни бъде нужен вашият компютър.

— Океани на Венера, надявам се, че е така — каза трескаво Търнър — Ако бих могъл да направя нещо, за да компенсирам… — Той млъкна и постави ръка на челото си, сякаш се страхуваше, че има чужда глава на раменете. — Сами ли сме сега?

— Ще бъдем сами, докато се съсредоточаваме върху този вазелин — намеси се Евънс.

— Не разбирам. Защо това трябва да помогне?

— Ще помогне. В момента няма значение как — каза Лъки. — Искам да продължа с това, което говорех при вашето пристигане.

Бигман подскочи заднешком и седна на масата, на която някога стоеше аквариумът и докато слушаше се взираше в стъкленицата на другата маса.

— Сигурни ли сме, че В-жабите са истинската заплаха? — попита Лъки.

— Но тази теория е ваша — отвърна изненадан Морис.

— О, съгласен съм, че са средство за пряко контролиране на човешкото съзнание, но те ли са истинският враг? Те противопоставят своите съзнания на съзнанията на земляните и доказват, че са страхотни опоненти, въпреки че отделните В-жаби съвсем не приличат на разумни същества.

— Как така?

— В-жабата, която имахте в тази стая, не беше достатъчно разумна, за да стои настрана от нашите съзнания. Тя предаде своята изненада от факта, че ние сме без мустаци. Тя нареди на Бигман да й даде грахово зърно потопено в грес. Беше ли това разумно? Тя веднага се издаде.

— Може би не всички В-жаби са разумни същества — предположи Морис, свивайки рамена.

— Работата е по-дълбока. Ние бяхме безпомощни в тяхната умствена хватка върху океанската повърхност. Все пак, понеже се досетих за някои неща, аз им подхвърлих една стъкленица с вазелин и това даде резултат. Той ги разпръсна. Обърнете внимание че бе поставена на карта цялата им кампания. Те трябваше да ни попречат да разкажем на Земята за тях, но развалиха всичко заради една стъкленица с вазелин. Те отново почти ни надвиха, когато се опитвахме да се върнем в Афродита. Оръдието вече се насочваше към нас, когато само споменаването на петрол провали плановете им.

Търнър се размърда на мястото си.

— Вече разбирам какво искате да кажете чрез петрола, Стар — рече той. — Всички знаят, че В-жабите са луди за всякакви видове грес и че я желаят твърде силно.

— Твърде силно я желаят същества, които са достатъчно разумни, за да се борят със земляните ли? Бихте ли изоставили жизнено важна победа, Търнър, заради една пържола или парче шоколадова торта?

— Разбира се, че не. Но това не доказва, че една В-жаба не би постъпила така.

— Съгласен съм, че не го доказва. Съзнанието на В-жабата е чуждо за нас и не можем да предполагаме, че каквото оказва влияние на нас трябва да влияе й на тях. Все пак работата с отвличането на вниманието им с помощта на въглеводород е подозрителна. Това ме кара да сравнявам В-жабите по-скоро с кучетата, отколкото с хората.

— По какъв начин? — попита Морис.

— Ами помислете — каза Лъки. — Едно куче може да бъде обучено да прави голям брой неща, изглеждащи на пръв поглед разумни. Едно същество, което никога преди не е виждало или чувало за куче, наблюдавайки куче-водач на слепия си господар, би се запитало кой от двамата е по-разумно същество. Но ако съществото мине покрай тях, носейки кокал с месо и забележи, че вниманието на кучето моментално се отклонява, то би се досетило за истината.

— Опитвате се да кажете, че В-жабите са само оръжие в ръцете на човека ли? — попита Търнър, а светлосините му очи заплашваха да изхвръкнат от орбитите си.

— Не ви ли се струва възможно, Търнър? Както само преди малко каза доктор Морис, В-жабите са в града от много години, но само от няколко месеца насам причиняват неприятности. И тогава неприятностите са започнали банално с човек, който раздавал пари на улицата. Като че ли някои хора са се научили как да използуват естествената способност за телепатия на В-жабите като средство за натрапване на своите мисли и заповеди на други човешки създания. Сякаш отначало те е трябвало да тренират, да научат за природата и границите на своите инструменти, да развият тяхното управление, докато не дойде времето да вършат големи неща. В края на краищата, тяхната цел не е била маята, а нещо повече. Може би контрол върху Слънчевата конфедерация или дори върху цялата Галактика.

— Не мога да повярвам в това — каза Морис.

— Тогава ще ви дам още едно доказателство. Когато бяхме в океана, един глас на мисълта (вероятно на една В-жаба) започна да ни говори. Гласът се опитваше да ни накара насила да му дадем някаква информация и след това да се самоубием.

— Е?

— Гласът минаваше през една В-жаба, а не беше нейният собствен. Той беше на човешко същество.

Лу Евънс подскочи от изненада и се втренчи с невярващи очи в Лъки.

— Дори Лу не може да повярва, но това е така — каза с усмивка Лъки. — Гласът използуваше странни понятия като „машини от лъскав метал“ вместо кораби. Ние трябваше да си помислим, че на В-жабите са непознати такива понятия, а гласът имаше за задача да ни накара да си въобразим, че чуваме нещо познато, но изказано по заобиколен начин. В този момент, обаче, гласът се самозабрави. Спомням си какво го чух да казва. Спомням си го дума по дума: „Животът ще свърши за вашите хора, както угасва един огън. Той ще бъде духнат и животът няма да гори повече“.

— Е? — попита отново флегматично Морис.

— Още ли не можете да разберете? Как В-жабите биха могли да използуват понятия като „угасва един огън“ или като „животът няма да гори повече“? Ако гласът се преструва, че е на В-жаба, която не разбира понятия като „кораб“, как така е наясно какво е „огън“?

Сега всички разбраха, а Лъки гневно продължи нататък.

— Атмосферата на Венера е съставена от азот и въглероден двуокис. В нея няма кислород. Ние всички знаем това. В атмосферата на Венера нищо не може да гори. Не може да съществува никакъв пламък. В продължение на един милион години вероятно никоя В-жаба не е имала възможност да види огън и нито една от тях не знае какво представлява той. Дори да допуснем, че някои от тях са виждали огън и пламък в градските куполи, те не биха могли да разберат неговото естество по-добре, отколкото това на корабите. Според мен мислите, които получавахме, не бяха дела на В-жаба, а на човек, използуващ я само като канал между неговото съзнание и нашите съзнания.

— Но как би могло да се направи това? — попита Търнър.

— Не зная — отвърна Лъки, — а бих желал да знам. За намирането на такъв начин със сигурност е бил необходим превъзходен ум. Човекът трябва да е бил много добре запознат с работата на една нервна система и за свързаните с нея електрически явления. — Лъки погледна хладно Морис. — Това може да направи например човек, който е специалист по биофизика.

Очите на всички се обърнаха към венерианския член на Съвета, чието лице беше така обезкръвено, че сивите му мустаци едва се забелязваха на фона на бледната кожа.