Айзък Азимов
Океаните на Венера (2)

1. ПРЕЗ ОБЛАЦИТЕ НА ВЕНЕРА

Лъки Стар и Джон Бигман Джонс се отблъснаха от свободната от гравитация Космическа станция №2 към планетния коустер^[1], който ги чакаше с отворен въздушен шлюз. Движенията им бяха грациозни вследствие на дългата практика в условията на безтегловност, независимо че телата им изглеждаха дебели и гротескни в космическите скафандри.

Бигман изви гърба си като дъга, докато се движеше и проточи шия, за да погледне още веднъж Венера.

— Космос! Би ли погледнал тази скала? — прозвуча силно гласът му през радиото на скафандъра в ушите на Лъки.

Всеки инч от тялото на Бигман с ръст пет фута и два инча беше под въздействието на вълнуващата гледка. Той беше роден и израснал на Марс и никога през живота си не беше виждал Венера от толкова близо. Беше свикнал да гледа само червено-кафеникави планети и скалисти астероиди. Беше дори посещавал синьо-зелената Земя. Но тук сега имаше нещо, което бе изключително сиво и бяло.

Венера изпълваше повече от половината небе. Тя се намираше само на две хиляди мили от космическата станция, на която бяха те. Друга космическа станция имаше на противоположната страна на планетата. Тези две станции изпълняваха ролята на приемателни депа за обвързаните с Венера космически кораби и се движеха около нея с тричасов период на завъртане, следвайки се една друга като две малки кученца, гонещи вечно своите опашки.

Все пак от тези космически станции, макар и така близо до Венера, не можеше да се види нищо от повърхността на планетата. Не се виждаха никакви континенти, океани, пустини или планини и никакви зелени долини. Белота, само ослепителна белота, осеяна с преместващи се сиви линии.

Белотата представляваше турболентен облачен слой, който висеше вечно върху цялата Венера, а сивите линии маркираха границите, където облачните маси се срещаха и сблъскваха. От тези граници надолу се движеше пара, а под сивите линии върху невидимата повърхност на Венера валеше дъжд.

— Няма полза да наблюдаваме Венера, Бигман — каза Лъки Стар. — Ще виждаш за известно време голяма част от нея, като приближим. На Слънцето трябва да кажеш сбогом.

Бигман изсумтя. За привикналите му към условията на Марс очи дори гледаното от Земята Слънце му се струваше раздуто и прекалено ярко. Слънцето, гледано от орбитата на Венера, представляваше подпухнало чудовище, то беше 2 1/4 пъти по-ярко от познатото на Бигман Слънце на Марс. Лично той беше Доволен, че облаците на Венера щяха да го скрият. Беше доволен също, че космическата станция винаги нагласяваше своите крила по такъв начин, че да блокират слънчевата светлина.

— Е, смахнат марсианецо, качваш ли се? — попита Лъки.

Бигман беше спрял на входа на отворения шлюз, опирайки се с ръка на ръба му. Той все още гледаше към Венера. Видимата й половина бе почти изцяло огряна от Слънцето, но в източния й край настъпваше нощната сянка, премествайки се бързо с движението на станцията по орбитата си.

Лъки, който все още се движеше, хвана на свой ред ръба на шлюза и постави другата си ръка на задника на Бигман. В условията на безтегловност малкото тяло на Бигман се премяташе навътре, докато фигурата на Лъки се люлееше отвън.

Лъки сви мускула на ръката си и с леко плавно движение се понесе навътре. Нямаше причина да му е леко на сърцето в този момент, но бе принуден да се усмихне като видя Бигман разперен като орел във въздуха да се задържа неподвижен с опрян на вътрешния шлюз връх на пръста на облечената в специална ръкавица ръка. Външният шлюз се затвори след Лъки.

— Слушай, важна клечко — каза Бигман. — Някой ден ще те зарежа и ти ще можеш да си вземеш друг…

Въздухът изпълни със съскане малкото помещение и вътрешният шлюз се отвори. Двама мъже преплаваха бързо през него, избягвайки клатушкащите се крака на Бигман.

— Срещате ли някакви трудности, джентълмени? — попита вторият мъж, който беше по-висок и с по-светла коса, но имаше също толкова големи мустаци.

— Можете да ни помогнете като ни дадете стая и ни оставите да си свалим скафандрите — каза надменно Бигман, който бе стъпил на пода и сваляше скафандъра си, докато говореше. Лъки беше вече смъкнал своя.

Мъжете минаха през вътрешния шлюз и той също се затвори след тях. Скафандрите с изстудена от космическия студ външна повърхност се покриха целите със скреж, когато влагата от топлия въздух в коустера се пресече върху тях. Бигман ги метна върху облицованите с керамични плочки полици, където ледът можеше да се топи.

— Да видим сега — каза тъмнокосия мъж. — Вие двамата сте Уилям Уилямс и Джон Джонс. Така ли е?

— Аз съм Уилямс — каза Лъки.

Да използува този псевдоним при нормални условия беше станало за Лъки втора природа. За членовете на Научния съвет беше обичайно винаги да избягват публичността. Това особено се препоръчваше сега при тази объркана и несигурна обстановка на Венера.

— Надявам се, че документите ни са в ред, а багажът ни е на борда — продължи Лъки.

— Всичко е наред — каза тъмнокосият. — Аз съм пилотът, Джордж Ривъл, а това е моят помощник Тор Джонсън. Потегляме след няколко минути. Кажете ни, ако се нуждаете от нещо.

На двамата пътници бе показана тяхната малка каюта, а Лъки тихо въздъхна. Той никога не се чувстваше твърде удобно в Космоса освен в своя крайцер „Светкавичния Стар“, който сега почиваше в хангара на космическата станция.

— Между другото, нека ви предупредя, че щом напуснем орбитата на космическата станция, няма да бъдем повече в състояние на безтегловност — каза Тор Джонсън с плътен глас. — Ако хванете космическа болест…

— Космическа болест! — извика Бигман. — Планетен селяндур, още от бебе понасям промяна на гравитацията по-добре, отколкото вие сега! — Той опря пръст на стената, направи едно бавно салтомортале, докосна отново стената и завърши със стъпала на половин инч от пода. — Опитайте това някой ден, когато се чувствате истински мъж.

— Я виж — усмихна се помощник-пилотът, — какъв дребосък, а толкова пъргав!

— Дребосък! — пламна веднага Бигман. — Защо мило приятелче… — извика Бигман, но ръката на Лъки беше вече на рамото му и той преглътна останалата част от изречението — Ще се видим на Венера — промърмори заплашително той.

Тор, продължавайки да се усмихва, последва своя командир към командната кабина в челото на кораба.

— Слушай, Лъки, какво ще кажеш за тези мустаци — попита Бигман, чийто гняв бе преминал веднага. — Никога не съм виждал толкова големи.

— Те са само един венериански обичай, Бигман — отвърна Лъки. — Мисля, че практически всички на Венера си пускат такива мустаци.

— Така ли? — попита учудено Бигман, поглаждайки с пръсти мястото над горната си устна. — Чудя се, как ли ще изглеждам с тях.

— С толкова големи ли? — усмихна се Лъки. — Ще скрият цялото ти лице.

Той избегна юмручния удар, който Бигман се опита да му нанесе, точно когато подът затрепери леко под краката им и „Венюс Марвъл“ напусна космическата станция. Коустерът обърна своя нос към стесняващата се спирална траектория, която щеше да го свали „долу“ на Венера.

Лъки почувствува облекчение, когато корабът започна да набира скорост. Кафявите му очи бяха замислени, а умното му лице с фини черти бе спокойно. Той беше висок и изглеждаше слаб, но зад измамната слабост се криеха стоманени мускули.

Животът беше дал много добро и много лошо на Лъки. От малък бе останал сирак. Беше загубил родителите си при едно пиратско нападение в околностите на самата Венера, към която се приближаваше сега. Той бе отгледан от двамата най-скъпи приятели на баща му: Хектор Конуей, сега шеф на Научния съвет и Огъстъс Хенри, секторен директор в същата организация.

Лъки беше възпитаван и обучаван с мисълта, че един ден сам трябва да стане член на същия този Научен съвет, чиито сила и функции го правеха най-важната, макар и все още малко позната институция в Галактиката.

Само преди една година, след завършване на академията, Лъки бе станал негов пълноправен член и се бе посветил на прогреса на човечеството и унищожаване враговете на цивилизацията. Той беше и вероятно още много години щеше да остане най-младия член на Съвета.

Все пак Лъки бе спечелил вече първите си битки. В пустините на Марс и сред слабо осветените скали на Астероидния пояс той се беше срещал със закононарушителите и бе триумфирал над тях.

Но войната с престъпността и злото не е краткосрочен конфликт. Сега Венера бе център на неприятностите. Те бяха смущаващи отчасти поради мъглявите подробности относно тях.

Председателят на Научния съвет Хектор Конуей хапеше долната си устна.

— Не съм сигурен дали това е сириусианска конспирация срещу Слънчевата конфедерация или е само дребен бандитизъм. Местните хора там са склонни да гледат сериозно на тази работа.

— Изпращал ли си някой от нашите експерти? — попита Лъки, който се беше върнал наскоро от Астероидите и го слушаше внимателно.

— Да, Евънс — отвърна Конуей.

— Лу Евънс ли? — попита отново Лъки и очите му светнаха от удоволствие. — Той бе един от моите другари по стая в Академията. Добър е.

— Наистина ли? Венерианската служба на Съвета е поискала отстраняването му, както и разследване по обвинение в корупция!

— Какво? — скочи ужасен Лъки. — Чичо Хектор, това е невъзможно!

— Искаш ли да отидеш там и сам да видиш?

— Ще отида! Велики звезди и малки астероиди! Аз и Бигман ще излетим веднага щом „Светкавичния Стар“ бъде готов за полет.

И сега Лъки гледаше замислено през люка в последния етап от полета си. Нощната сянка бе покрила Венера и от един час се виждаше само чернота. Всички звезди бяха закрити от огромното тяло на Венера.

После те отново излязоха на Слънце, но само за да се смени чернотата със сивота. Бяха твърде близо, за да видят планетата като цяло и дори облаците. Всъщност, те се намираха в самия облачен слой.

— Космос, колко щеше да ми е неприятно, ако трябваше да пилотирам кораб през тази мръсотия! — възкликна Бигман, който току-що бе избърсал устата си след приключването на един сандвич с пиле.

Крилата на кораба бяха в разгънато положение, за да се възползуват от атмосферата и в резултат на това имаше определена разлика в качеството на движение на кораба. Чувствуваше се напорът на ветровете и спускането и издигането на теченията.

Пътуващите в Космоса кораби не са пригодени за коварството на плътната атмосфера. Поради тази причина планети като Земята и Венера, обгърнати от дебели въздушни слоеве, се нуждаят от космически станции. До тези космически станции отиват корабите от дълбокия Космос. От станциите коустери с крила, които се разгъват и прибират, възсядат сложните въздушни течения към повърхността на планетата.

Бигман, който можеше да пилотира кораб от Плутон до Меркурий със завързани очи, би се изгубил при първия сблъсък с атмосфера. Дори Лъки, който при своето интензивно обучение в Академията беше пилотирал коустер, сега не би желал да върши тази работа сред обгръщащите го отвсякъде облаци.

— Допреди кацането на първите изследователи на Венера всичко, което човечеството бе виждало от нея, бе външната повърхност на тези облаци — каза Лъки. — Тогава имаше странни схващания за планетата.

Бигман не каза нищо. Той проверяваше дали в целофановия контейнер не се е скрил още някой сандвич с пиле.

— Никой не можеше да каже с каква скорост Венера се върти около оста си или дали изобщо се върти — продължи Лъки. — Никой не знаеше състава на атмосферата й. Знаеше се, че съдържа въглероден двуокис, но до края на 1900-те астрономите считаха, че на Венера няма вода. Когато на нея почнаха да кацат кораби, човечеството откри, че това не е така.

Той отново млъкна. Съзнанието му се върна още веднъж към шифрованата космограма, която бе получил в полунощ на разстояние десет милиона мили от Земята. Беше от Лу Евънс, неговия стар другар, комуто бе съобщил по субетера, че е на път за Венера.

— Стой настрана! — бе краткият рязък, но ясен отговор.

Само толкова? Това не бе в стила на Евънс. За Лъки подобно съобщение означаваше неприятност, голяма неприятност, а не само „Стой настрана!“. Вместо това, той бе повишил производството на енергия от микрореактора с едно деление и бе увеличил до максимум ускорението.

— Става ти забавно, Лъки — говореше Бигман, — като си помислиш, че някога, преди много години, всички хора са били струпани на Земята. Не са могли да я напуснат, колкото и да са се опитвали. Не са знаели нищо за Марс, Луната и други космически обекти. Това ме потриса.

Точно в този момент те пробиха облачната бариера н дори мрачните мисли на Лъки изчезнаха при открилата се пред очите им гледка.

Промяната стана внезапно. Както бяха заобиколени от нещо като вечна млечна пелена, изведнъж около тях остана само прозрачен въздух. Всичко отдолу се къпеше в ярка перлена светлина. Над тях бе останала долната сива повърхност на облаците.

— Хей, Лъки, виж! — извика Бигман.

Венера се простираше под тях на много мили във всяка посока, а повърхността й представляваше плътен килим от синьо-зелена растителност. Върху нея нямаше долини или възвишения. Цялата бе абсолютно равна, сякаш бе подравнена от гигантска атомна резачка.

Не можеше да се види нищо нормално за една земна сцена. Никакви пътища или сгради, никакви градове или потоци. Докъдето стигне погледът се простираше само синьо-зелена неизменност.

— Причината е въглеродният двуокис — поясни Лъки. — С тази част от въздуха се хранят растенията. В атмосферата на Земята има само три стотни процента от него, обаче тук той е почти десет процента.

— А защо е така светло въпреки тези облаци? — попита Бигман, който бе живял години наред във фермите на Марс и знаеше за въглеродния двуокис.

— Забравяш, Бигман — отвърна с усмивка Лъки. — Тук Слънцето е повече от два пъти по-ярко, отколкото на Земята. — После той погледна през люка и усмивката му изчезна. — Странно — промърмори Лъки и се отвърна от прозорчето. — Бигман, ела с мен в пилотската кабина.

С две крачки той излезе от каютата, а след още две беше вече при пилотската кабина. Вратата не беше заключена. Лъки я отвори. Двамата пилоти Джордж Ривъл и Тор Джонсън бяха на местата си с вперени в командното табло очи. При влизането им нито един от двамата не се обърна.

— Мъже… — каза Лъки. Никакъв отговор.

Той докосна рамото на Джонсън и то трепна нервно, отхвърляйки ръката му.

Младият член на Съвета сграбчи Джонсън за двете рамена и извика:

— Заеми се с другия, Бигман!

Дребният му приятел вече вършеше същата работа без да задава въпроси, атакувайки с яростта на боксьор от най-леката категория.

Лъки отхвърли Джонсън от себе си. Последният се олюля назад, после възстанови равновесието си и атакува. Лъки избегна мощния му удар и му нанесе десен прав по челюстта. Джонсън падна и не мръдна. Почти в същия момент, с бързо и сръчно извиване на ръката, Бигман хвърли Ривъл на пода и му изкара въздуха.

Бигман измъкна двамата пилоти извън пилотската кабина и затвори вратата зад тях. После се върна и завари Лъки трескаво да манипулира с лостовете за управление.

— Какво стана? — едва сега попита Бигман.

— Ние не намалявахме ъгъла на наклона — отвърна мрачно Лъки. — Наблюдавах повърхността, а тя се приближаваше твърде бързо. Все още продължава да се приближава със същата скорост.

Той отчаяно търсеше специалния лост за елероните, чиито лопатки регулираха ъгъла на полета. Синята повърхност на Венера беше вече много по-близо. Тя бързаше към тях.

Очите на Лъки следяха манометъра, който измерваше налягането на въздуха над тях. Колкото ставаше по-високо, толкова по-близо бяха до повърхността. Сега то се покачваше по-бавно. Юмрукът на Лъки се затваряше все по-плътно върху двойния лост, стискайки вилките една към друга. Така трябваше. Той не смееше да приложи пълната сила твърде бързо, защото елероните можеха да бъдат напълно откъснати от връхлитащия върху кораба силен вятър.

Все пак, преди да достигнат повърхността, трябваше да компенсират само петстотин фута.

С издути ноздри и опънати вратни жили Лъки управляваше тези елерони срещу вятъра.

— Заемаме хоризонтално положение — каза задъхан от вълнение Бигман. — Заемаме…

Обаче нямаше достатъчно място. Синьо-зелената повърхност се приближаваше все повече, докато изпълни целия хоризонт. После с твърде големи скорост и ъгъл на наклона „Венюс Марвел“ с Лъки Стар и Бигман Джонс на борда си се блъсна в повърхността на планетата Венера.