Айзък Азимов
Пирати от астероидите (8)

8. БИГМАН СЕ НАМЕСВА

— Косвено, разбира се, чрез един от техните известни шпиони — поясни той, когато двамата по-възрастни мъже се втренчиха шокирани в него.

— Изобщо не те разбирам — каза тихо Хенри. Конуей очевидно беше онемял.

— Това беше необходимо. Трябваше така да се представя на пиратите, че да не бъда заподозрян. Ако ме бяха намерили на кораб, който мислят, че е картографски, щяха да ме застрелят като нищо. От друга страна, ако ме отриеха на кораб-клопка, на чийто секрет са се натъкнали, както изглежда по щастливо стечение на обстоятелствата, те биха приели за абсолютна истина, че съм пътник без билет. Не разбирате ли? На един картографски кораб аз съм само член на екипажа, който не е успял да избяга навреме. На една клопка със замаскирана бомба аз съм беден глупак, който не е разбрал на какъв кораб се е качил без билет.

— Въпреки това можеха да те убият. Можеха да разберат твоята измама и да решат, че си шпионин. Всъщност, те почти са разбрали.

— Вярно! Почти разбраха — призна Лъки.

— А какво ще стане с първоначалния план? — избухна Конуей. — Имахме или нямахме намерение да взривим някоя от базите им? Само като си помисля за месеците, които ни бяха нужни за построяването на „Атлас“, изразходваните за него пари…

— Какво щяхме да спечелим от взривяването на една от базите им? Говорехме за огромен хангар с пиратски кораби, но в действителност това беше самозалъгване. Една организация, основана върху астероидите би трябвало да бъде децентрализирана. Пиратите вероятно нямат повече от три-четири кораба на едно и също място. Повече не биха се събрали. Взривяването на три-четири кораба би било твърде малко в сравнение с извършеното, ако успеех да проникна в организацията им.

— Но ти не успя — отбеляза Конуей. — С всичките си глупави рискове, ти не успя.

— За нещастие пиратският капитан, който отведе „Атлас“, бе твърде подозрителен или може би твърде интелигентен за нас. Няма да се опитам да го подценявам отново, но не всичко е загубено. Знаем със сигурност, че зад тях стои Сириус. В добавка имаме моя приятел, отшелника.

— Той няма да ни помогне — каза Конуей. — Това, което ни каза за него звучи, като че ли той само се интересува как да има колкото е възможно по-малко вземане-даване с пиратите. И така, какво може да знае той?

— Може би е в състояние да ни каже повече, отколкото си мисли, че е възможно — отвърна хладно Лъки. — Например, има една информация, която може да ни даде и която ще ми позволи да продължа усилията си, работейки срещу пиратите отвътре.

— Ти няма да отидеш отново там — каза бързо Конуей.

— Нямам такова намерение — успокои го Лъки.

— Къде е Бигман? — присви очи Конуей.

— На повърхността на Серес. Не се безпокой. Всъщност — по лицето на Лъки премина сянка, — би трябвало вече да бъде тук. Закъснението му започва малко да ме безпокои.

 

 

Джон Бигман Джонс използува своя специален паспорт, за да мине покрай часовоя на вратата на Контролната кула. Той си мърмореше нещо под нос, докато подтичваше по коридорите.

Лекото зачервяване на чипоносото му лице скриваше луничките, а червеникавата коса стърчеше на кичури като оградни колове. Лъки често му казваше, че си сресва косата вертикално нагоре, за да изглежда по-висок, но той енергично възразяваше.

Последната врата към кулата се отвори, когато Бигман пресече лъча на фотоклетката. Той влезе вътре и се огледа.

На смяна бяха трима мъже. Единият, със слушалки на ушите, седеше на субетерния приемник, другият беше на сметачната машина, а третият — при екрана на радара.

— Кой от вас, тъпи мозъци, ме нарече дребосък? — попита Бигман.

Тримата се обърнаха едновременно към него с учудени и намръщени лица. Човекът със слушалките махна лявата слушалка от ухото си и попита:

— Кой, за Бога, сте вие? Как, по дяволите, попаднахте тук?

Бигман стоеше изправен, изпъчил малкия си гръден кош.

— Казвам се Джон Бигман Джонс. Приятелите ме наричат Бигман, а всички други — господин Джонс. Никой, нарекъл ме дребосък, не е останал цял. Искам да знам кой от вас е направил тази грешка.

— Моето име е Лем Хиск — отвърна човекът със слушалките, — а вие можете да ме наричате както ви харесва, когато вършите това някъде другаде. Махайте се оттук или ще сляза и ще ви изритам навън.

— Хей, Лем — извика мъжът на сметачната машина, — това е ексцентричният, който преди малко се разхождаше по космодрома. Няма смисъл да си губим времето с него. Кажи на часовите да го изхвърлят.

— Глупости — отвърна Лем Хиск. — За това момче не са ни нужни часовите.

Той свали напълно слушалките и постави субетерния приемник на АВТОМАТИЧЕН СИГНАЛ.

— Е, синко, ти влезе тук и ни зададе един хубав въпрос. Аз ще ти дам един хубав отговор. Аз те нарекох дребосък, но чакай, не се ядосвай. Имам основание. Виждаш ли, ти си истински висок младеж. Просто върлина. Моите приятели се смяха, като чуха да те наричам дребосък. — Той бръкна в джоба на панталоните си и измъкна оттам пластмасова кутия. Усмивката му беше иронична.

— Ела тук! — извика Бигман. — Ела тук и подкрепи чувството си за хумор с няколко юмручни удара.

— Какъв темперамент, какъв темперамент — зацъка с език Хиск. — Ето, момче, вземи си цигара. „Кингсайз“^[1] е. Почти със същия размер като теб. Създаваш известно объркване. Все пак, помисли за това. Няма да можем да разберем дали ти пушиш цигарата или тя тебе.

Другите двама от Кулата избухнаха в луд смях. Бигман почервеня от ярост. Думите идваха трудно на езика му.

— Няма ли да се биете?

— Предпочитам да пуша. Съжалявам, че не се присъединяваш към мен. — При тези думи Хиск се облегна назад, извади една цигара и я поднесе към лицето си, сякаш да се възхити от нейната белота. — В края на краищата, никой не може да ме накара да се бия с деца.

Той се ухили, поднесе цигарата към устните си и откри, че те се затварят върху нищо.

Палецът, показалецът и средният пръст още бяха в същото положение, раздалечени на около три осми от инча един от друг, но между тях нямаше цигара.

— Внимавай, Лем! — извика човекът до екрана. — Той има иглен пистолет.

— Никакъв иглен пистолет — озъби се Бигман. — Само един бъзер.

Имаше съществена разлика. Зарядите на бъзера, макар и наподобяващи игла, бяха крехки и неизбухливи. Използуваха се за тренировка и малки игри. При одраскване на кожата зарядът на бъзера не можеше да я нарани сериозно, но беше бърз като дявол.

Усмивката на Хиск напълно изчезна.

— Внимавай с това, глупако! — извика той. — С него можеш да ослепиш човек.

Юмрукът на Бигман остана свит на нивото на очите му. Тънката муцуна на бъзера се показа между — средния и безименния му пръсти.

— Няма да те ослепя — рече той. — Но мога така да го настроя, че да не можеш да седнеш цял месец. А както виждаш, прицелът ми не е лош. А ти — извика той на човека до сметачната машина, — ако приближиш само с един инч алармения звънец, ще получиш една игличка от бъзера през ръката си.

— Какво искаш? — попита Хиск.

— Ела тук и се бий.

— Срещу бъзера ли?

— Ще го хвърля настрана. С юмруци. Честен бой. Твоите приятели могат да ни контролират.

— Не мога да ударя човек, който е по-малък от мен.

— Тогава не би трябвало и да го обиждаш. — Бигман приближи бъзера. — Не съм по-малък от теб. Отвън може да изглеждам така, но отвътре съм също толкова голям. Може би дори по-голям. Ще броя до три. — При тези думи той присви очи и се прицели.

— Велика Галактико! — изруга Хиск. — Идвам. Приятели, бъдете ми свидетели, че съм принуден. Ще се постарая да не нараня много този идиот.

Той скочи от мястото си до приемника. Зае го човекът от изчислителната машина.

Хиск беше висок пет фута и десет инча, с осем инча по-висок от Бигман. Слабата му фигура приличаше повече на момчешка, отколкото на мъжка. А мускулите на Бигман бяха като стоманени пружини под съвършен контрол. С безизразно лице той изчака приближаването на другия.

Хиск не си направи труда да заеме позиция за бокс. Той просто протегна дясната си ръка, сякаш имаше намерение да вдигне Бигман за яката и да го изхвърли през все още отворената врата.

Бигман се гмурна под ръката му. Неговите ляв и десен удар намериха в бърза серия слънчевия сплит на големия мъж и в същия момент той се измъкна с танцова стъпка от обсега му.

Хиск позеленя и седна на пода, като притискаше стомаха си и пъшкаше.

— Стани, голямо момче — подкани го Бигман. — Чакам те.

Другите двама в Кулата замръзнаха неподвижно от внезапния обрат на събитията.

Хиск бавно стана на крака. Лицето му гореше от гняв, но този път се приближи по-бавно. Бигман се отдръпна.

Хиск нанесе удар! Но не достигна Бигман с два инча. Хиск замахна рязко с десния си юмрук, но се размина на един инч с брадата на Бигман.

Бигман подскачаше наоколо като коркова тапа върху развълнувана вода. Отвреме-навреме вдигаше ръце, за да отрази някой удар.

Хиск, викайки несвързано, се нахвърли сляпо върху своя съперник, приличащ на комар. Бигман отстъпи настрана и с отворена длан плясна рязко гладко обръснатата буза на другия. Шамарът прозвуча като метеор, който среща първите плътни слоеве на атмосферата на някоя планета. Четирите му пръста оставиха червени ивици върху лицето на Хиск.

За момент Хиск остана замаян. Като нападаща змия Бигман го атакува отново, нанасяйки ъперкути в челюстта му. Хиск се строполи на пода.

Внезапно до съзнанието на Бигман достигна непрекъснатият звън на алармения звънец. Без да се колебае нито миг, той направи кръгом и излезе през вратата. Провря се между сепнатата двойка часови и топуркайки изчезна по коридора.

 

 

— А защо чакаме Бигман? — попита Конуей.

— Ето как виждам положението — отвърна Лъки. — В момента за нас най-важното е да получим повече информация за пиратите. Имам предвид вътрешна информация. Опитах се да я добия, но нещата не тръгнаха съвсем така, както се надявах. Сега съм белязан. Те ме познават. Но не познават Бигман. Той няма официални връзки със Съвета. Идеята ми е, че ако успеем да скалъпим едно криминално обвинение срещу него за по-голяма правдоподобност той може да избяга с кораба на отшелника.

— О, Господи! — изпъшка Конуей.

— Ще ме изслушаш ли? Той ще се върне на астероида на отшелника. Ако пиратите са там, добре! Ако ли пък не са, ще остави кораба на открито и ще ги чака вътре в него. Вътре е много удобно място за чакане.

— А когато дойдат, ще го убият — намеси се Хенри.

— Те няма да го убият. Затова ще отиде с кораба на отшелника. Те ще поискат да узнаят къде е отишъл Хенсън, да не говорим за мен; откъде идва Бигман и как е взел кораба. Ще държат да узнаят това, а то ще му даде време да говори.

— И да обясни как е отличил астероида на Хенсън от всички останали скали? Ще трябва да изтърси някаква измишльотина.

— Изобщо няма нужда да обяснява. Корабът на отшелника е бил на Серес, което е така. Уредих да го оставят без пазачи, за да може да го вземе. Пространствено-времевите координати на астероида ще намери в бордовия дневник. За него това ще бъда само един астероид, не твърде отдалечен от Серес и не по-лош от другите, до който ще трябва да долети по права линия, за да изчака, докато утихне врявата на Серес.

— Рисковано е — измърмори Конуей.

— Бигман знае. И веднага ще ти кажа, че сме принудени да поемаме рискове. Земята така много е подценила пиратското зло, че…

Той млъкна, когато сигналната светлина на устройството за свръзка започна да святка и угасва на къси интервали.

Конуей прекъсна сигнала с нетърпелив жест и се изправи.

— Този сигнал е на дължината на вълната на Съвета и, в името на Серес, е едно от спешните повиквания.

Малкият екран над устройството за свръзка показваше една характерна, бързо променяща се картина на светлина и мрак.

Конуей взе едно метално парченце от многото подобни в джоба си и го пъхна в един тесен процеп на устройството за свръзка. Парченцето беше кристалит дешифратор, активната част на който се състоеше от малки волфрамови кристали, поставени в алуминиев калъп. Те филтрираха субетерния сигнал по специфичен начин. Конуей бавно нагласи дешифратора като го местеше навътре-навън, докато не пасна точно с подобен по естество дешифратор, но противоположен по функция, в другия край на сигнала.

Моментът на точното пасване бе съпроводен с внезапно рязко фокусиране на екрана.

Лъки се надигна.

— Бигман! — извика той. — По дяволите, къде си?

Дребното лице на Бигман им се усмихваше дяволито.

— В космоса съм с кораба на отшелника и се намирам на сто хиляди мили от Серес.

— Това да не ти е поредният номер? — прошепна яростно Конуей на Лъки. — Нали уж каза, че бил на повърхността на Серес?

— Така мислех. — И после: — Какво се е случило, Бигман?

— Ти каза, че трябва да действуваме бързо, така че сам уредих нещата. Един от умниците в Кулата ми създаде работа. И така, аз го понатупах малко и излетях. — Той се усмихна. — Провери в караулното помещение, дали не търсят едно момче като мен с оплакване срещу него за нападения с телесна повреда.

— Това не бе най-умното, което можеше да направиш — каза строго Лъки. — Трудно ще убедиш хората от астероидите, че ти си нападателят. Не искам да те обидя, но изглеждаш малко малък за тази работа.

— Ще поваля няколко от тях — отвърна дръзко Бигман — и те ще ми повярват. Но не за това те повиках.

— Е, за какво тогава?

— Как да стигна до астероида на тези момчета?

— Не погледна ли в дневника? — намръщи се Лъки.

— Велика Галактико! Погледнах навсякъде. Даже под дюшеците. Никъде няма записани каквито и да е координати.

Тревогата на Лъки нарасна.

— Това е странно. Всъщност, дори по-лошо от странно. Слушай, Бигман — Лъки говореше бързо и сбито. — Изравни скоростта си с тази на Серес. Дай ми координатите си спрямо Серес в момента и ги задръж така на всяка цена, докато ти се обадя. Твърде близо си до Серес, за да те безпокоят каквито и да било пирати. Но ако се отдалечиш повече, може да попаднеш в ръцете им. Чуваш ли ме?

— Временен неуспех. Разбрах те. А сега ме остави да си пресметна координатите.

Лъки ги записа и прекъсна връзката.

— Господи, кога ще се науча да не правя предположения — измърмори той.

— Не беше ли по-добре да кажеш на Бигман да се върне? — попита Хенри. — Това в най-добрия случай е безразсъдство, а докато не научиш координатите, по-добре се откажи от цялата тази работа.

— Да се откажа? — запита учудено Лъки. — Да се откажа от един астероид, който знам, че е база на пиратите? Знаеш ли някоя друга база? Дори една единствена? Ние трябва да намерим астероида. Той е единствената ни отправна точка за разплитането на този възел.

— Това е отправната му точка, Гъс — намеси се Конуей. — Астероидът е една от базите им.

Лъки бързо набра един номер от вътрешната телефонна връзка и зачака.

— Ало! Ало! — прозвуча сепнато, но сънливо гласът на Хенсън.

— Лъки Стар е на телефона, господин Хенсън — рече живо Лъки. — Извинявайте, че ви безпокоя, но бих желал да слезнете колкото може по-бързо тук, в стаята на Конуей.

— Разбира се, но не зная пътя до нея — отвърна след малка пауза гласът на отшелника.

— Часовоят на вратата ще ви доведе. Аз ще се свържа с него. Ще можете ли да дойдете до две минути?

— До две минути и половина, непременно — отвърна с шеговит тон той. Сега гласът му прозвуча по-бодро.

— Това ме удовлетворява!

Хенсън удържа на думата си. Лъки го чакаше. Той направи пауза за момент, държейки вратата отворена.

— Имало ли е някакъв инцидент на базата по-рано тази вечер? — попита той часовоя. — Някакво нападение?

— Да, сър — отвърна часовоят, който изглеждаше изненадан. — Въпреки това нараненият отказа да направи оплакване. Твърдеше, че борбата била честна.

Лъки затвори вратата.

— Очакваха това — каза той. — На никой нормален човек няма да му е приятно да се качи в караулното помещение и да признае, че момче с ръста на Бигман го е набило. Независимо от това, аз ще се обадя по-късно на ръководството и ще им кажа да запишат обвинението на хартия. Защото записът… Господин Хенсън.

— Да, господин Стар?

— Имам един въпрос, чийто отговор не искам да се разнася из системата за вътрешна връзка. Кажете ми какви са координатите на вашия домашен астероид. Постоянните и временните, разбира се.

Хенсън го погледна втренчено и светлосините му очи се разшириха.

— Е, трудно ще ми повярвате, но знаете ли, аз наистина не мога да ви ги кажа.