Айзък Азимов
Пирати от астероидите (11)

11. ОТ НЕПОСРЕДСТВЕНА БЛИЗОСТ

На хоризонта се появиха три светлини и се насочиха към проснатия върху скалата Лъки. В мрака на астероидната нощ той не можеше да види фигурите, които придружаваха светлините.

После в ухото си чу добре познатия му дрезгав глас на пирата Динго.

— Недей да викаш приятеля си от горе — предупреди го той. — Тук имам един уред, който може да улови вашата вълна на предаване. Ако се опиташ, още сега ще те взривя, полицейски шпионино.

Той изрече ядно последните думи, които изразяваха презрението на всички закононарушители към тези, които считаха за шпиони на законозащитните служби.

Лъки запази мълчание. От момента, в който за пръв път бе почувствал треперенето на своя скафандър под камшичните удари на магнитния кабел, той знаеше, че е попаднал в клопка. Да повика Бигман преди да е узнал повече за естеството на клопката, би означавало да изложи на опасност „Светкавичния Стар“, без с това да си помогне.

Динго стоеше разкрачен над него. В светлината на един от фенерите Лъки зърна за миг лицевото прозорче на шлема му и очилата на очите. Лъки знаеше, че това са инфрачервени преобразуватели, способни да превръщат обикновеното топлинно излъчване във видима светлина. Дори без фенери и в астероидна тъмна нощ, те бяха в състояние да го наблюдават посредством енергията на неговите собствени източници на топлина.

— Какво става с теб, полицейски шпионино? Уплаши ли се? — попита Динго.

Той повдигна обемистия си крак с неговата още по-голяма метална обвивка и рязко замахна с петата си надолу към лицевото прозорче на шлема на Лъки. Последният бързо извърна глава, така че ударът да попадне върху по-якия метал на шлема, но петата на Динго спря по средата на пътя си. Той победоносно се изсмя.

— Няма да се отървеш така лесно, полицейски шпионино — каза той.

Гласът му се промени, когато заговори на един от другите пирати.

— Прескочете зъбеца на скалата и отворете въздушния шлюз.

Те за момент се поколебаха.

— Но Динго, капитанът каза, че ти си бил твърде… — обади се единият от тях.

— Заминавайте — прекъсна го Динго, — иначе може би ще започна с него и ще свърша с вас.

При тази заплаха двамата подскочиха и се отдалечиха.

— Сега предлагам да те занесем към въздушния шлюз — обърна се Динго към Лъки. Той още държеше дебелия край на магнитния кабел. С щракане на ключа прекъсна тока и мигновено го демагнетизира. После отстъпи настрана и рязко го дръпна към себе си. Лъки се повлече по скалистата повърхност на астероида, подскачайки и частично размотавайки се от кабела. Динго докосна отново ключа и останалите навивки внезапно прилепнаха към тялото на Лъки и го задържаха. В следващия момент пиратът махна с камшика нагоре и Лъки се издигна след него, като първият маневрираше сръчно, за да запази собственото си равновесие. И така, Лъки се рееше в пространството зад Динго, сякаш беше завързан на конец детски балон.

След пет минути отново забелязаха светлините на другите двама. Те ги бяха насочили към едно тъмно петно, чиито постоянни граници бяха достатъчно доказателство, че то представлява отворен въздушен шлюз.

— Внимавайте! — извика Динго. — Имам пакет за предаване.

Той отново, демагнетизира кабела и го пусна надолу, като при това движение самият той се издигна на шест инча във въздуха. Лъки се въртеше бързо, освобождавайки се напълно от кабела.

Динго подскочи и го улови. С ловкостта на човек, свикнал отдавна с безтегловността, той предотврати опитите на Лъки да се освободи от хватката му и го хвърли във въздушния шлюз. Своето собствено падане назад пресече посредством бърза двойна струя от ракетния пистолет на скафандъра си, успявайки да се изправи навреме, за да види как Лъки безпрепятствено влиза в шлюза.

Това, което последва, бе ясно видимо в светлината на пиратските фенери. Уловен от псевдогравитационното поле, съществуващо във вътрешността на въздушния шлюз. Лъки бе внезапно хвърлен надолу. Той се удари в скалния под с шум и със сила, която му изкара въздуха. Гръмогласният смях на Динго изпълни шлема му.

Външната врата се затвори, а вътрешната се отвори. Лъки стъпи на краката си, наистина благодарен за нормалната гравитация.

— Влизай вътре, полицейски шпионино! — извика Динго. В ръката си държеше бластер.

При влизането си във вътрешността на астероида Лъки направи пауза. Очите му се местеха бързо насам-натам, докато по краищата на лицевото му прозорче се събираше скреж. Това, което видя, не беше мекоосветената библиотека на отшелника Хенсън, а чудовищно дълъг хол, чийто покрив се поддържаше от серия колони. Той не можеше да му види другия край. Отвори към други помещения прорязваха на равни интервали стените на коридорите. Нагоре-надолу бързаха хора, а във въздуха се носеше миризмата на озон и машинно масло. В далечината Лъки можеше да чуе характерното „дръм-дръм“ на гигантски хиператомни двигатели.

Очевидно това съвсем не беше отшелническа килия, а голям завод във вътрешността на един астероид.

Лъки замислено хапеше долната си устна и паднал духом се питаше, дали цялата тази информация ще трябва сега да умре с него.

— Хайде, полицейски шпионино. Влизай вътре — заповяда му Динго.

Той сочеше на Лъки едно складово помещение с добре натъпкани полици и отделения, но без други човешки същества, освен тях двамата.

— Слушай, Динго — обади се нервно единият от пиратите — защо му показваме всичко това? Не мисля…

— Тогава не говори — каза Динго и се засмя. — Не се безпокой, няма да каже на никой какво е видял. Гарантирам ви го. Между другото, имам да уредя една малка сметка с него. Свалете му скафандъра!

Динго бе свалил своя, докато говореше. Фигурата му бе чудовищно масивна. Едната му ръка бавно потриваше косматото опако на другата. Той се наслаждаваше на този миг.

— Капитан Антън никога не ти е нареждал да ме убиеш — каза твърдо Лъки, — Опитваш се да разчистваш лични сметки, а това ще ти донесе само неприятности. Аз съм ценен човек за капитана и той го знае.

Динго седна с усмивка на един сандък с дребни метални предмети.

— Да не мислиш, че ти вярваме. Нито за минута не успя да ни заблудиш. Какво мислиш, че правехме, когато те оставихме на скалата с отшелника? Наблюдавахме те. Капитан Антън не е глупак. Той ме изпрати обратно и каза: „Следи тази скала и ми докладвай“. Видях как корабчето на отшелника напуска астероида. Можех да те убия още тогава, но заповедта беше да те следя. Престоях на Серес ден и половина и забелязах как корабчето на отшелника отново се отправи в космоса. Почаках още малко. После забелязах друг кораб, който излетя, за да се срещне с първия. Човекът слезе от корабчето и се качи на другия кораб, а когато отлетя, аз те последвах.

Лъки не можа да сдържи усмивката си.

— Искаш да кажеш, че се опита да ме последваш.

Лицето на Динго стана на червени петна. Той се изплю.

— Добре. Ти беше по-бърз. Хора като теб са добри в бягането. Какво от това? Не бе необходимо да те следвам. Само дойдох тук и зачаках. Знаех закъде си се отправил. И те хванах, нали?

— Добре де — отвърна Лъки, — но какво спечели? На скалата на отшелника бях невъоръжен. Нямах никакво оръжие, докато отшелникът имаше бластер. Трябваше да върша, каквото каза той. А той искаше да се върне на Серес и ме принуди да тръгна с него, така че, ако хората от астероидите го бяха спрели, можеше да твърди, че е бил отвлечен. Ти сам призна, че съм напуснал Серес по възможно най-бързия начин и съм се опитал да се върна обратно тук.

— В хубав и лъскав правителствен кораб, нали?

— Откраднах го. Е, и? Това означава, че сте получили още един кораб за флотата си. И то добър.

Динго хвърли поглед на другите пирати.

— Дали все пак не ни хвърля космически прах в очите?

— Отново те предупреждавам — продължи Лъки. — Капитанът ще ти държи сметка за всичко, което ми причините.

— Не, няма — озъби се Динго, — защото знае кой си, а това и аз го зная, господин Дейвид Лъки Стар. Хайде, мръдни към средата на помещението.

Динго стана.

— Махнете тези сандъци от пътеката — нареди той на двамата си другари. — Издърпайте ги настрана.

Те погледнаха облещеното му и налято с кръв лице и направиха, каквото им каза. Закръгленото набито тяло на Динго бе леко наведено напред, главата хлътнала между издадените рамене, а дебелите му криви крака бяха стъпили здраво върху пода. Белегът на горната му устна беше ослепително бял.

— Има лесни начини да те довърша — каза той, — но има и хубави начини. Не обичам шпионите и особено такъв, който ме е измамил при борба с ракетни пистолети. Така че, преди да те довърша, ще те начупя на малки парчета.

— Не си ли достатъчно мъжествен, за да се грижиш сам за себе си, Динго? Или двамата твои приятели ще ти помогнат? — каза Лъки, който изглеждаше висок и строен в сравнение с Динго.

— Не се нуждая от помощ, мило момче — отвърна със злобен смях той, — но ако се опиташ да бягаш, ще те спрат, а ако пак се опиташ, ще те нагостят с невронни камшици, които наистина ще те спрат. Използвайте ги, ако се наложи — провикна се той към пиратите.

Лъки почака Динго да започне пръв. Той знаеше, че най-фаталната тактика щеше да бъде въвличането му в близък бой. Оставеше ли пирата да обгърне гърдите му с огромните си ръце, резултатът почти сигурно щеше да бъде счупени ребра и кости.

Изтегленият назад десен юмрук на Динго се придвижи напред. Лъки остана на мястото си толкова дълго, колкото посмя, след което отстъпи бързо вдясно, сграбчи протегнатата лява ръка на противника, изтегли я назад и използувайки залитането му напред, го препъна с крак.

Динго се просна тежко на пода, но незабавно стана. На едната си буза имаше драскотина, а в очите му играеха безумни пламъчета. Той сипеше закани по адрес на Лъки, който чевръсто бе отскочил към един от сандъците до стената.

Лъки хвана краищата на сандъка, подскочи и изхвърли краката си напред. Ударът попадна в гърдите на Динго и за момент го спря. Лъки бързо се отдръпна и отново се озова свободен в центъра на помещението.

— Хей, Динго — извика един от пиратите, — нека сложим край на тази глупава игра.

— Ще го убия! Ще го убия! — викаше запъхтян Динго, но вече беше по-внимателен. Малките му очи почти потънаха в тлъстината и хрущялите около очните ябълки. Той се промъкваше напред, наблюдавайки Лъки и изчакваше момента, в който ще може да атакува.

— Какво има, Динго? Страх ли те е от мен? Голям си дърдорко, а се уплаши твърде бързо.

Динго, както Лъки очакваше, изрева нечленоразделно и се стрелна тежко и устремно към него. За Лъки не представляваше трудност да избегне атаката. Бързо и рязко нанесе саблен удар по врата на Динго.

Лъки беше виждал много хора да изпадат в безсъзнание от този удар и не един да умира. Но Динго само залитна. Той се съвзе и се обърна, зъбейки се.

Пиратът тръгна с твърда стъпка срещу танцуващия Лъки. Той замахна с юмрук и резкият му удар попадна в одрасканата буза на Динго. Шурна кръв. Динго не бе направил нищо, за да блокира удара, нито мигна, когато го получи.

Лъки се изви като змия и нанесе на пирата още два резки удара. Динго отново не им обърна внимание. Той вървеше напред, все напред.

Внезапно и неочаквано Динго падна подобно на човек, който се е препънал. Но докато падаше, протегна ръце и с едната от тях улови десния глезен на Лъки,като го повали.

— Вече те докопах — изсъска Динго.

Той се пресегна да улови Лъки през кръста и в един момент, вкопчени здраво един в друг, двамата вече се търкаляха по пода.

Лъки почувства как обръчът се стяга и болката прониква навътре като разгарящ се огън. В ухото си усещаше дъха на тежко дишащия Динго.

Дясната ръка на Лъки беше свободна, но лявата бе притисната около гърдите му от сковаващата като менгеме хватка на пирата. С последни сили Лъки вдигна десния си юмрук и, придвижвайки го на не повече от четири инча, нанесе удар в мястото, в което брадата на Динго се съединяваше с шията му. Ударът бе нанесен със сила, която предизвика пронизваща болка в ръката на Лъки.

Хватката на пирата се охлаби за момент, а Лъки, извъртайки се, се измъкна от смъртоносната му прегръдка и се изправи.

Динго стана по-бавно. Очите му бяха безжизнени и прясна струйка кръв се стичаше от ъгълчето на устата му.

— Камшикът! Камшикът! — фъфлеше пресипнало той.

Динго неочаквано се обърна към един от пиратите, който стоеше там като вцепенен зрител, взе оръжието от ръката му и го просна на пода.

Лъки се опита да се гмурне, но невронният камшик беше вдигнат и изсвистя. Той засегна дясната му страна и възбуди нервите в областта, която удари, до силна болка. Тялото на Лъки се вдърви и отново падна. За момент сетивата му регистрираха само объркване. Почти изпаднал в безсъзнание, Лъки очакваше да последва смъртта. В този миг той чу неясно гласа на единия от пиратите.

— Слушай, Динго, капитанът каза, че трябвало да изглежда като нещастен случай. Той е човек на Научния съвет и…

Това бе всичко, което успя да чуе.

Когато Лъки отново дойде в съзнание, той почувства едно измъчващо го изгаряне като с нажежени игли по цялата си дясна страна и откри, че отново се намира в скафандъра. Тъкмо се готвеха да му поставят шлема. Динго, с подути устни и натъртени бузи и челюст, го наблюдаваше злобно.

От вратата се чу глас. Един мъж се втурна вътре и заговори бързо.

— …за пост 247 — го чу да казва Лъки. — Получава се така, че не мога да съблюдавам всички предписания. Дори не мога да задържа нашата орбита достатъчно постоянна, за да поддържам корекцията на координатите на…

Гласът се поколеба. Лъки обърна глава и забеляза един дребен мъж с очила и сива коса. Стоеше точно в рамката на вратата и гледаше със смес от учудване и невярване безредието наоколо.

— Махай се! — изрева Динго.

— Но трябва да получа едно предписание…

— По-късно!

Дребният мъж напусна и шлемът бе нагласен върху главата на Лъки.

Отново го изведоха през въздушния шлюз на повърхността, която сега бе слабо осветена от далечното Слънце. Върху относително равна скална плоскост чакаше един катапулт. Действието му не бе тайна за Лъки. Автоматичен скрипец теглеше назад голям метален лост, който се навеждаше все по-бавно, докато първоначалният му наклон премина в съвършена хоризонтала при върха. Леки ремъци бяха прикрепени към огънатия лост и след това стегнати около гърдите на Лъки.

— Лежи неподвижно — каза Динго. Гласът му звучеше слабо и дрезгаво в ухото на Лъки и той установи, че има нещо нередно в шлемовия му приемник. — Само прахосваш кислорода си. За да ти доставим радост, ще изпратим кораби да взривят твоя приятел преди да набере скорост, ако реши да побегне.

Миг след това Лъки почувства рязкото вибриране на освободения лост, който с ужасна сила отскочи в първоначалното си положение. Придържащите го стяги плавно се разделиха и той бе изхвърлен със скорост една миля в минута или дори с по-голяма, без никакво гравитационно поле да забави движението му. Лъки зърна за миг астероида с наблюдаващите го пирати. Той се смаляваше бързо пред погледа му. Лъки провери скафандъра си. Вече знаеше, че шлемовият му приемник бе умишлено повреден. Копчето за чувствителност висеше откачено. Това означаваше, че гласът му може да проникне в космоса на разстояние не повече от няколко мили. Бяха му оставили ракетния пистолет към скафандъра. Опита го, но нищо не се случи. Резервоарът с газ беше източен. Лъки беше съвсем безпомощен. Между себе си и бавната неприятна смърт имаше само един резервоар с кислород.