Валери Иванов
Странно

Странно.

Как странно животът се гърчи сред моите стаи душевни

и с кикот съдбата се кълчи пред нощите с тебе безхлебни…

Отивам си, мила, не бой се —

почти сме си казали всичко…

А щом ме изгубиш — преброй се —

до себе си имаше „Нищо“!

 

Странно.

Как в треска сърцето тупти и как тягостно пантите скърцат.

Отлитнаха птици сами към топлия юг, някак бързо…

Разбирай — това е сълза,

в която искри обичта ми,

с която си тръгвам едва,

в която се стича денят ни.

 

Странно.

Как нервно стеле се по мен с демонично кънтене небеса.

Аз вече съм камък студен или просто — твоя жалка метреса!

И не моля за къшей подслон в този дъжд — истерично дълбок…

Като пурпурен облачен стон,

ще потъна

в необята наоколо.