Айзък Азимов
Звезди като прах (7)

ГЛАВА VII
Музикант на ума

Нощта се спуска навреме на всяка от обитаемите планети. Не по едно и също време, разбира се, защото периодите на завъртане варират между петнадесет и петдесет и два часа. И този факт налага пътуващите от една планета до друга непрестанно да се адаптират.

Докато на едни от планетите жителите се пригаждат към променения денонощен цикъл, на други този въпрос се решава с помощта на изкуствен климат и осветление. Има и такива (тези в покрайнините), на които никой не обръща внимание на досадни подробности като деня и нощта.

Но каквито и да са социалните привички, падането на нощта притежава неизмеримо психологическо въздействие, наследено от онези далечни времена, още преди появата на човека. Нощта винаги ще бъде период на страхове и несигурност и животът ще замира със залеза на слънцето.

Във вътрешността на централния дворец нямаше никакъв индикатор, който да показва идването на нощта, ала въпреки това Байрън го почувства благодарение на някакъв неопределен инстинкт, скрит в потайните коридори на човешкия ум. Уверен бе, че навън цари непрогледен мрак, ако се изключат блещукащите в небето звезди. Знаеше, че тъкмо сега е сезонът, когато дупката в Космоса, позната под името мъглявината Конска глава (знаеха я навсякъде в района на кралствата), е закрила половината от видимите звезди в небето.

И отново беше потиснат.

Не беше виждал Артемизия от последната среща с Управителя и това го изнервяше допълнително. Очаквал бе да го поканят на вечеря, където се надяваше да поговори с нея. Ала вместо това трябваше да се храни сам, или по-точно в компанията на двама стражници, застанали пред вратата му. Дори Джилбрет го бе изоставил, вероятно за да се наслади на вечерята си в усамотение, подобно на неговото.

Ето защо когато Джилбрет най-сетне се появи и каза, че двамата с Артемизия са разговаряли за него, Байрън го посрещна съвсем равнодушно. Тази реакция очевидно забавляваше братовчеда на Хинрик и той побърза да го съобщи на своя събеседник.

— Но първо ще ви покажа моята лаборатория — предложи и махна с ръка на стражниците да си вървят.

— Каква лаборатория? — попита Байрън, но без особен интерес.

— Майсторя разни механизми — бе уклончивият отговор.

Помещението, в което се озоваха, приличаше по-скоро на библиотека, отколкото на лаборатория. В единия ъгъл бе разположено покрито с орнаменти бюро.

Байрън се огледа бавно.

— Тук ли майсторите своите механизми? И какви са те?

— Ами например специални подслушвателни устройства, с чиято помощ хващам шпионските съобщения на тиранийците. При това без те да ме засекат. По този начин научих за вас, когато изпратиха съобщението на Аратап. Разполагам и с други забавни джунджурии. Например моя видеосонор. Обичате ли музиката?

— Зависи коя.

— Добре. Изобретих нов вид инструмент, но не зная дали това, което получавам от него, би могло да се нарече музика. — Джилбрет докосна с ръка лавицата с филми и целият рафт се отдръпна встрани. — Не че мястото е особено потайно, но тук никой не ме взема насериозно и едва ли ще претърсват лабораторията. Забавно, не мислите ли? А, забравих, че вие не си падате по забавленията.

Уредът беше доста нескопосан на вид, с онези грубовати, недодялани очертания, които издаваха, че е конструиран в домашна обстановка. Едната му страна бе покрита с блестящи копчета. Джилбрет го постави така, че тя да е отгоре.

— Не е кой знае колко красив — рече той. — Но кой го е грижа? Изключете осветлението. Не, не! Не с ключа. Просто пожелайте светлините да изгаснат. Пожелайте го силно! Искайте те да се изключат.

И светлините угаснаха, с изключение на бледото сияние на тавана, от което лицата на двамата придобиха призрачен вид. Джилбрет се засмя, когато забеляза изненадата на Байрън.

— Само една от възможностите на видеосонора. Включен е към мислите подобно на индивидуалните капсули. Разбирате ли какво имам предвид?

— Не, ще ви помоля да ми обясните.

— Добре — кимна Джилбрет. — Погледнете на въпроса от тази страна. Електрическото поле, създавано от вашите мозъчни клетки въздейства по индукция на прибора. От математическа гледна точка концепцията е съвсем проста, но доколкото ми е известно, до този момент никой не е съумявал да побере подобен механизъм в такава малка кутия. Обикновено за целта е необходима енергията на пететажна електроцентрала. Но съществува и друга възможност. Ако например затворя тази верига, ще се получи обратният ефект — ще въздействам директно върху вашия мозък и ще можете да виждате и чувате, без да използвате сетивата си. Гледайте!

В началото нямаше нищо за гледане. Изведнъж нещо се мярна в периферията на Байръновото полезрение. Приличаше на виолетова топка, която се рееше из въздуха. Тя го последва дори когато той се обърна и остана непроменена, след като затвори очи. Появата й бе съпроводена от ясен музикален тон, който излизаше от топката и беше неразделна част от нея.

Тя растеше и се разширяваше и Байрън се досети объркан, че съществува вътре в главата му. Не се състоеше от цвят, а по-скоро от оцветен звук. Беше осезаема, ала не можеше да я докосне.

Топката се завъртя и засия, следвайки извисяването на мелодията. Сетне ненадейно избухна, засипвайки го с искрящи цветове, които го докосваха, ала без да ги усеща или да чувства болка.

Около него се рееха стотици блестящи мехурчета, придружени от тих протяжен звън. Байрън протегна ръце към тях и забеляза, че тялото му е изчезнало, сякаш бе станало невидимо. Наоколо нямаше нищо освен миниатюрните мехурчета, които изпълваха ума му, прогонвайки всичко друго от него.

Той извика беззвучно и фантазията изчезна. Пред него отново стоеше Джилбрет насред осветената стая и се смееше. Байрън почувства, че му се вие свят, и изтри с разтреперана ръка мокрото си хладно чело. След това побърза да седне.

— Какво стана? — попита той, като с мъка движеше вдървения си език.

— Не зная — отвърна Джилбрет, — защото бях извън него. Не разбирате ли? Мозъкът ви за пръв път се сблъсква с това. Той е възприемал изображението директно и няма термин, който да опише напълно подобен феномен. Опитвал се е, доколкото може, да обясни всичко с познати средства, да го постави в рамка. И същевременно да го интерпретира като видение, звук и докосване. Между другото, възприемахте ли и аромати? Понякога ми се струва, че долавям слаб мирис. Предполагам, че при кучетата възприятието ще е предимно обонятелно. Някой ден бих желал да опитам с животни. От друга страна, ако го игнорирате, ако не му се съпротивявате, то постепенно изчезва. Точно така постъпвам, когато искам да наблюдавам ефекта върху присъстващите, и не е никак трудно.

Джилбрет сложи жилестата си ръка върху прибора и нежно погали копчетата.

— Понякога си мисля, че ако някой успее да изследва докрай този феномен, ще може да композира цели симфонии в напълно нова среда и да твори неща, които не могат да бъдат постигани нито със звук, нито с образ. Аз самият не притежавам подобна дарба. Страхувам се.

— Искам да ви попитам нещо — каза Байрън.

— На ваше разположение съм.

— Защо не поставите своите научни способности в служба на прогреса, вместо да…

— Да ги използвам за никому ненужни играчки? Не зная. А може би не са съвсем ненужни. Знаете ли, че тези неща са забранени от закона?

— Кое по-точно?

— Видеосонорът. Също и шпионските устройства. Ако тиранийците научат с какво се занимавам, чака ме смъртна присъда.

— Ами, шегувате се.

— Ни най-малко. Личи си, че сте израснал в кравеферма. Вие, младите, нямате ни най-малка представа какъв беше животът на времето. — Внезапно склони глава и го погледна с присвити очи. — Как се отнасяте към господството на тиранийците? Говорете свободно. Ще ви призная честно, че аз съм техен противник. Трябва да знаете, че и баща ви беше такъв.

— Аз също — кимна Байрън.

— Защо?

— Те са нашественици, хора от друг свят. Какво право имат да управляват Нефелос или Родиа?

— Винаги ли сте мислел така?

Байрън не отговори.

Джилбрет подсмръкна.

— С други думи, решихте че са нашественици и чужденци едва след като екзекутираха баща ви, което беше тяхно право. О, чакайте, не бързайте. Помислете разумно. Повярвайте ми, аз съм на ваша страна. Но помислете! Вашият баща беше Фермер. Какви права имат неговите пастири? Ако някой от тях открадне добитък за себе си или за да го продаде, какво ще бъде наказанието? Ако е замислял да убие баща ви по каквато и да било причина, какво го чака? Екзекуция, без съмнение. И какво право има баща ви да наказва други човешки същества? Той е техният тираниец. Във вашите очи и в моите баща ви е патриот. Но в очите на тиранийците той е изменник и затова го премахнаха. Можете ли да отречете правото на самозащита? На времето и нашият род — на Хинриадите — пролял немалко кръв. Четете историята, млади човече. Властта винаги се е опирала на кръвопролитието и това е естеството на нещата. Затова най-добре намерете друга причина, за да мразите тиранийците. Не мислете, че проблемите могат да се решат, като заместите едни управници с други, че подобна замяна ще донесе и свободата.

Байрън блъсна с юмрук по разтворената си длан.

— Нямам нищо против вашата материалистична философия. Звучи успокояващо за единак като вас. Но какво щяхте да говорите, ако бяха екзекутирали вашия баща?

— Нима не знаехте? Моят баща беше Управител преди Хинрик и бе убит. Не веднага, а постепенно. Първо сломиха духа му, както постъпват сега с Хинрик. Не искаха аз да стана Управител, когато умря баща ми, защото бях непредсказуем в действията си. Хинрик беше строен, представителен и най-вече — мекушав. Но очевидно недостатъчно мекушав. Тормозеха го непрестанно, смачкаха го и го превърнаха в послушна марионетка, която не смее да направи и една крачка без тяхно разрешение. Вече се срещнахте с него. Характерът му се променя с дни. Непрестанно живее в страх, който е станал болестно състояние. Но не по тази причина — поради всички тези причини — бих искал да се боря срещу господството на Тирани.

— Така ли? — учуди се Байрън. — Нима сте открили някоя нова причина?

— По-скоро възможно най-старата. Тиранийците потъпкват правото на двадесет милиарда жители на галактиката да допринасят за прогреса на човешката раса. Бил сте в училище. Познавате принципите на икономическия цикъл. След заселването на някоя нова планета — Джилбрет започна да брои на пръсти — първо стои въпросът със самоизхранването на населението. В началния стадий този свят е аграрен, развива земеделие или скотовъдство. Ако има минни залежи, започва износ на полезни изкопаеми, срещу които се внасят хранителни продукти, машини или луксозни стоки. Това е втората стъпка. По-късно, с нарастване на населението, се увеличава и външното инвестиране, което дава възможност за развитие на индустриална цивилизация, а това е третата стъпка. С течение на времето планетата се механизира, внася храни, изнася машини и започва на свой ред да инвестира в развитието на по-изостанали светове и така нататък. Четвъртата стъпка.

И винаги механизираните светове са най-гъсто заселени, най-могъщи във военно отношение — защото войната е една от функциите на машините — и като правило са заобиколени от пояс зависими от тях аграрни светове.

Но какво се е случило с нас? Намирали сме се на третото стъпало, имали сме развита индустрия. А сега? Прогресът ни е спрян, преустановен, дори обърнат назад. Защото пречел на тиранийския контрол върху нашите индустриални потребности. Подобно отношение от тяхна страна е най-малкото късогледо, защото с течение на времето икономиката ни ще престане да дава плодове, а населението ще започне да гладува. Но междувременно те обират каймака. Освен това ако продължим да се развиваме индустриално, ще можем да създаваме и оръжия. Това е допълнителна причина, за да спуснат бариерата пред индустриализацията и да забранят научните ни изследвания. Нищо чудно хората да свикнат с тези условия на живот и да се задоволят с тях. Ето например вие се учудихте, когато ви казах, че мога да бъда екзекутиран заради изобретяването на видеосонора. Разбира се, някой ден ние ще се отървем от игото на Тирани. Това е неизбежно. Те не могат да управляват вечно. Никой не би могъл. С времето нашите господари ще затлъстеят и ще станат мързеливи. Ще се смесят с нас и ще изгубят родовите си традиции. Ще се корумпират. Но дотогава ще изминат векове, защото историята не бърза. И когато отмине този период, ние все още ще сме земеделски свят, без промишлено или научно наследство, докато нашите съседи — тези, които не са били под властта на Тирани, ще са силни и урбанизирани. И така кралствата ще си останат полуколониален регион завинаги. Никога няма да настигнат другите, нашият народ ще бъде само зрител в грандиозното представление на човешкия напредък.

— Това, което казвате, звучи познато — рече Байрън.

— Естествено, ако сте завършили образованието си на Земята. Тя заема особено положение в социалното ни развитие.

— Наистина ли?

— Помислете! Обитаемата част на галактиката непрекъснато се разширява от откриването на междузвездните пътешествия насам. В непрестанен растеж е и нашето общество и следователно можем да го определим като все още незряло. Няма съмнение, че човечеството е достигнало зрелост само на едно място и в един определен момент от времето и това е било на Земята, точно преди катастрофата. Само там е имало общество, което, макар и временно, е нямало възможност да се разраства териториално и следователно се е изправило пред проблеми като пренаселеност, изчерпване на енергийните ресурси и така нататък — проблеми, които все още не тревожат нито един, дори най-далечен пристан на човечеството в галактиката.

С други думи, земляните са били принудени да изучават задълбочено социалните науки. Жалко, че сме изгубили голяма част от тези познания. Сещам се за нещо интересно. Когато Хинрик беше съвсем млад, той беше голям привърженик на примитивизма. Разполагаше с цяла библиотека със земни издания, която нямаше равна на себе си в познатата галактика. Но след като стана Управител, сбирката му се разпиля, както и всичко останало. Все пак успях да наследя една част от нея. Малкото литературни произведения, с които се сдобих, буквално ме омагьосаха. Те притежават неповторим вътрешнопознавателен привкус, толкова различен от традициите на нашата екстравертна галактическа цивилизация. Наистина много забавно.

— Успокоихте ме — рече Байрън. — От толкова време говорите със сериозен тон, че вече се питах дали не сте изгубили чувството си за хумор.

Джилбрет сви рамене.

— Обичам да се забавлявам. От месеци не ми се беше случвало. Знаете ли какво значи да играеш роля? Да се прикриваш зад чуждо лице денонощно? Дори когато си сред приятели? Дори когато останеш насаме? Да си дилетант? Да се забавляваш непрестанно и никой да не зачита мнението ти? Да си толкова празноглав и непостоянен, че накрая всички да почнат да те смятат за негоден? И всичко това само за да запазиш живота си, макар дори да не си заслужава да живееш. И все пак поне веднъж ще им покажа кой съм.

Той се огледа и продължи с развълнуван, почти умолителен глас:

— Вие можете да управлявате космически кораб. А аз не мога. Не е ли странно? Възхищавате се от моите научни познания, ала аз не бих могъл да вдигна във въздуха дори някоя едноместна капсула. Но вие го можете и следователно трябва да напуснете Родиа.

— Защо? — попита Байрън и се намръщи.

Джилбрет продължи да обяснява припряно:

— Както вече ви казах, двамата с Артемизия разговаряхме за вас и обсъдихме тази възможност. Оттук ще тръгнете към нейната стая, където тя вече ви очаква. Нарисувал съм ви скица, за да не се налага да разпитвате по коридора. — Той пъхна тъничък метален лист в ръката на Байрън. — Ако някой ви спре, ще кажете, че сте повикан от Управителя, и ще продължите. Дръжте се уверено и ще се справите…

— Почакайте! — извика Байрън. Нямаше никакво намерение да го върши отново. Джонти го беше изпратил на Родиа очевидно с цел да попадне в ръцете на тиранийците. На свой ред тиранийският комисар го беше препратил в двореца като част от потаен план, а тук Байрън беше изложен на прищевките на някаква жалка марионетка. Но стига вече! В името на Космоса и Времето, оттук насетне сам ще взема решения за всичко! Твърдо го беше решил.

— Сър, дошъл съм тук по своя работа. И не възнамерявам да си тръгвам.

— Какво? Не бъдете идиот. — За миг под маската се показа старият Джилбрет. — Да не мислите, че ще постигнете нещо тук? Нима смятате, че ще се измъкнете жив от двореца след изгрев-слънце? Хинрик сам ще повика тиранийците и до двадесет и четири часа ще бъдете хвърлен в затвора. Не го е направил досега само защото твърде бавно взема решения. Не забравяйте, той е мой пръв братовчед и аз го познавам както никой друг.

— Но какво ви интересува вас всичко това? — запита Байрън. — Защо сте толкова загрижен за мен?

Нямаше никакво желание отново да става играчка на чужди хрумвания. Никога повече нямаше да е марионетка.

Джилбрет впери поглед в него.

— Защото искам да ме вземете със себе си. Не мога повече да живея под властта на Тирани. Единственото, което ме възпираше, бе че нито аз, нито Артемизия не можем да управляваме космически кораб. Инак отдавна да сме потеглили. Става дума и за нашата безопасност.

За пръв път Байрън почувства, че е склонен да го изслуша.

— Дъщерята на Управителя? Какво общо има тя?

— Тя е по-отчаяна и от мен. Защото съдбата, която я очаква, е незавидна. Какво бъдеще според вас може да има една млада, красива и неомъжена жена? Естествено, час по-скоро да бъде задомена. И кой може да е щастливият жених? Ами, разбира се, някой мазен стар тиранийски чиновник, който вече е погребал три жени и би желал да пробуди пламъка на отминалата младост в прегръдките на четвърта.

— Управителят никога няма да допусне подобна несправедливост!

— Управителят е готов на всичко. А и никой не иска разрешение от него.

Байрън си спомни последния път, когато бе видял Артемизия. Косата й бе сресана назад и се спускаше до раменете. Кожата й беше бяла и чиста, устните й розови, а очите — маслиненочерни. Висока, стройна, засмяна! Сигурно така изглеждаха стотици хиляди девойки в галактиката. Странно защо мислеше тъкмо за нея.

— Има ли готов кораб? — запита той.

Лицето на Джилбрет се сбърчи в широка усмивка. Ала преди да промълви и една дума, някой заблъска по вратата. Това не беше мелодичният звън на фотоклетката, нито вежливо почукване с пръсти. Ударите бяха от метален предмет, оглушителен грохот от оръжието на властта.

Повториха се отново и Джилбрет рече:

— Най-добре да отворите вратата.

Байрън послуша съвета му и в стаята нахлуха двама униформени. Първият отдаде небрежно чест на Джилбрет, след което се обърна към Байрън:

— Байрън Фаръл, арестувам ви по заповед на временно пребиваващия Комисар на Тирани и Управителя на Родиа.

— В какво ме обвинявате? — запита Байрън.

— В измяна към властта.

За миг по лицето на Джилбрет се изписа невъзвратима загуба. После той отмести поглед встрани.

— Този път Хинрик действа по-бързо, отколкото предполагах. Не е ли забавно?

Това беше предишният Джилбрет, усмихнат и безразличен, с учудено вдигнати вежди, сякаш разиграващите се пред него събития не будеха нищо друго освен съжаление.

— Моля, последвайте ме — нареди войникът и Байрън забеляза, че стиска в ръката си невронен камшик.