Айзък Азимов
Звезди като прах (6)

ГЛАВА VI
Която носи корона!

Байрън Фаръл пристъпваше нетърпеливо в едно от преддверията на двореца. За пръв път в живота си изпитваше неприятното усещане, че е жалък провинциалист.

В неговите очи дворецът на Уайдмос, в който беше израснал, беше неимоверно красив, ала сега му се струваше недодялан и груб. Потръпваше от срам при спомена за зъбатите бойници, терасите от ковано желязо и фалшивите прозорци.

Но този дворец — той бе съвсем различен!

Дворцовият комплекс на Родиа не беше само показна прищявка на някое дребно величие от фермерско царство. Той беше като изваяно от камък и олицетворено величие на Хинриадската династия.

Сградите внушаваха едновременно сила и покой. Имаха отсечени линии, бяха масивни и се издигаха изящно във висините, покорявайки наблюдателя, без да разкриват и частица от тайните на архитектурата, която ги бе породила. От двореца лъхаше гордост, сдържаност и самоувереност.

И както на отделните сгради, така и целият дворцов комплекс се събираше в една извисена точка, сякаш тази величествена кантата завършваше с кресчендо. Един по един бяха премахнати дори архитектурните елементи, така характерни за родианския стил. Нямаше ги и фалшивите прозорци, толкова ценени като декорация другаде, ала напълно безполезна добавка за постройка с изкуствено осветление и вентилация. Тук липсата им не се усещаше.

Цялата картина бе сътворена само от линии и плоскости, една геометрична абстракция, която отвеждаше погледа нагоре в небето.

Още щом излезе от стаята, тиранийският майор го спря.

— Ще бъдете приет незабавно — уведоми го той.

Байрън кимна, а малко след това пред него застана едър мъж, облечен в алена униформа, и тракна с токове. При вида му Байрън се замисли как тези, които не се нуждаеха от външни признаци, за да подчертаят силата си, се задоволяваха и със синия цвят на униформата. Прехапа горчиво устни при спомена за блясъка на фермерския живот и си помисли с тъга, че го е изгубил безвъзвратно.

— Байрън Мелайн? — произнесе родианският стражник и той се надигна, за да го последва.

Очакваше го блестяща монорелсова кабина, прикачена с помощта на магнитни вендузи за кафеникавата метална релса. Байрън не беше виждал никога нещо подобно. Спря, преди да влезе.

Кабината бе достатъчно широка, за да събере шестима пътници. Приличаше на огромна сълза, в която се отразяваха лъчите на залязващото родианско слънце. Водещата релса, малко по-широка от въже, преминаваше през цялата дължина под кабината, без да се опира в нея. Докато я разглеждаше, отнякъде подухна ветрец и я повдигна на два-три сантиметра над релсата, сякаш съоръжението гореше от нетърпение да се понесе напред и да се откъсне от невидимия обръч на магнитната сила. После кабината бавно се отпусна надолу, но отново не докосна релсата.

— Влизайте — нареди му стражникът и Байрън изкачи двете стъпала.

След като и стражникът се качи, стъпалата се скриха в стената на кабината без никаква следа върху външната обвивка.

Оказа се, че стените са били непроницаеми само отвън. Още щом влезе, Байрън се озова в прозрачна стъклена сфера. След подадения сигнал кабината се понесе напред. Изкачваше се нагоре без видимо затруднение, а въздухът зад стените свистеше от високата скорост. За кратко Байрън получи чудесната възможност да се наслаждава на панорамата на дворцовия комплекс от птичи поглед.

Оттук сградите изглеждаха като една монолитна структура (може би идеята е била красотата на двореца да се разкрива само от въздуха?), към която се спускаха блестящи медни нишки, а на някои от тях се полюшваха подобни сфери.

Сетне тялото му полетя напред, а кабината неочаквано замря. Цялото пътуване бе отнело само две минути.

Вратата пред него беше широко отворена. Байрън прекрачи прага и тя се затвори зад гърба му. В малката гола стая нямаше никого. За първи път от доста време насам бе останал самичък, но от това не се чувстваше по-спокоен. Даваше си сметка за истинското си положение. От онази проклета нощ животът му бе станал играчка в ръцете на други.

Джонти го беше изпратил на кораба, а тиранийският комисар го бе препратил тук. И всеки един от тези ходове увеличаваше степента на отчаянието му.

За Байрън нямаше никакво съмнение, че тиранийците не са повярвали на измислиците му. Прекалено леко се бе измъкнал от тях. Нищо чудно Комисарят да се е свързал със Земния консул. Би могъл да изпрати хиперлъч до Земята или да поиска отпечатък от ретината му. Това бяха рутинни действия при проверка и никой няма да ги пропусне, макар и по недоглеждане.

Спомни си анализа на ситуацията, който бе направил Джонти. Може би още беше валиден. Тиранийците едва ли щяха да го убият само за да създадат поредния мъченик. Ала Хинрик беше тяхна марионетка и напълно бе в състояние да поиска неговата екзекуция. Тогава смъртта му ще е дело на други, а тиранийците ще бъдат само неми свидетели.

Байрън стисна ядно юмруци. Беше едър на ръст и здравеняк, но нямаше никакво оръжие. А противниците му щяха да носят бластери и невронни камшици. Без да иска, отстъпи към стената.

В този миг вляво от него се отвори малка врата и той подскочи. Мъжът, който влезе, наистина бе въоръжен и облечен в униформа, но заедно с него се появи и едно момиче. Байрън си позволи да се отпусне. При друг случай дори щеше да обърне повече внимание на девойката, защото без съмнение тя заслужаваше не само внимание, но и възхищение, ала в този миг не му беше до нея.

Влезлите се приближиха и спряха на няколко крачки от него. Байрън не откъсваше поглед от бластера на униформения.

— Аз ще разговарям първа с него, лейтенант — рече девойката на мъжа.

Когато се извърна към Байрън, челото й бе набраздено от тревожни бръчки.

— Вие ли сте човекът — поде тя, — дошъл тук с историята за някакъв план за покушение срещу Управителя?

— Увериха ме, че ще мога да се срещна с Управителя — отвърна Байрън.

— Това е невъзможно. Ако имате нещо за казване, кажете го на мен. Щом информацията ви е достоверна и полезна, с вас ще се отнесат добре.

— А мога ли да запитам коя сте вие? Откъде да знам дали имате право да говорите от името на Управителя?

Момичето се подсмихна обидено.

— Аз съм неговата дъщеря. Моля ви, отговорете на въпросите ми. Наистина ли идвате отвъд пределите на нашата система?

— Идвам от Земята… — Байрън помисли малко и добави: — … ваша чест.

Добавката очевидно й достави удоволствие.

— И къде се намира тя?

— Това е малка планета в сектор Сириус, ваша чест.

— Как се казвате?

— Байрън Мелайн, ваша чест.

Тя го огледа замислено.

— От Земята? Можете ли да управлявате космически кораб?

Байрън с мъка сдържа усмивката си. Тя го изпитваше. Вероятно знаеше не по-зле от него, че космонавигацията е една от забранените науки сред световете, управлявани от Тирани.

— Да, ваша чест — отвърна той. Би могъл да докаже истинността на думите си, стига да получеше подобна възможност. Ако оцелееше дотогава. В Земния университет космонавигацията не беше забранена и за четири години човек можеше да научи доста.

— Много добре — кимна тя. — А сега да чуя вашата история.

Байрън взе светкавично решение. Ако беше насаме с офицера не би посмял да постъпи така. Но ако девойката не го мамеше и наистина беше дъщеря на Управителя, тогава пред него се разкриваше една неочаквана, макар и малка възможност.

— Не съществува никакъв заговор за убийство, ваша чест — заяви той.

Момичето го погледна учудено. После се обърна нетърпеливо към придружителя си.

— Ще се заемете ли със случая, лейтенант? Изтръгнете от него истината.

Байрън пристъпи напред и погледна в хладното дуло на бластера.

— Почакайте, ваша чест — произнесе настоятелно той. — Изслушайте ме! Това беше единственият начин да се срещна с Управителя. Не разбирате ли? Ще предадете ли поне на Негово превъзходителство, че аз съм Байрън Фаръл и моля за правото на убежище?

Това беше последната сламка. Старите феодални обичаи бяха изгубили предишната си сила поколения преди да дойдат на власт тиранийците. Сега вече те бяха само забравени архаизми. Но не му оставаше никаква друга възможност. Никаква.

Тя се извърна и вдигна изненадано вежди.

— Да не искате да кажете, че сте с благороднически произход? Само преди миг името ви беше Мелайн.

Неочаквано се намеси нов глас:

— Всъщност е променил само второто си име. Вие наистина сте Байрън Фаръл, добри ми господине. Няма никакво съмнение. Приликата е направо изумителна.

На вратата стоеше дребен усмихнат човек. Очите му бяха раздалечени и излъчваха интелигентност. Той огледа Байрън от главата до петите и продължи:

— Не го ли позна и ти, Артемизия?

Девойката изтича до него, спря и рече задъхано:

— Чичо Джил, какво правиш тук?

— Грижа се за моите интереси, Артемизия. Нима забрави, че ако наистина съществува план за покушение, аз съм най-вероятният наследник от рода на Хинриадите. — Джилбрет фон Хинриад намигна насмешливо, а сетне добави: — Между другото, можеш да освободиш лейтенанта. Не съществува никаква опасност.

Тя игнорира предложението му и отвърна:

— Пак ли си се навъртал край комуникатора?

— Разбира се! Нима мога да се лиша от удоволствието да ги подслушвам постоянно?

— Не и ако те хванат.

— Рискът е част от играта, скъпа моя. Най-забавната част. В края на краищата тиранийците не се поколебаха да монтират подслушвателни уредби навсякъде из двореца. Нищо не можем да предприемем, без те да го знаят. Е, монетата си има и обратна страна. Няма ли да ме представиш?

— Не, няма — отряза тя. — Това не е твоя работа.

— Тогава ще си позволя аз да се представя. Чух случайно името на твоя събеседник и това привлече вниманието ми към вашия разговор. — Той заобиколи Артемизия, приближи се към Байрън, разгледа го усмихнато и рече: — Вие сте Байрън Фаръл.

— И аз така твърдя — отвърна Байрън. Все още не смееше да откъсне поглед от лейтенанта, който беше насочил бластера към него.

— Но пропуснахте да уточните, че сте син на Фермера на Уайдмос.

— Тъкмо щях да го направя и вие ни прекъснахте. Доколкото разбирам, вече сте наясно с всичко. Както предполагам, разбирате, че трябваше да се измъкна от ръцете на тиранийците, без да им издавам истинското си име. — Байрън зачака реакцията им. Казал бе каквото имаше да казва. Ако не го арестуват веднага, значи все още имаше малка надежда.

— Ясно — кимна Артемизия. — Този въпрос наистина е от компетенцията на Управителя. Сигурен ли сте, че не съществува никакъв заговор?

— Никакъв, ваша чест.

— Добре. Чичо Джил, ще останеш ли с мистър Фаръл? Лейтенант, последвайте ме, ако обичате.

Байрън почувства внезапна отпадналост. Не би имал нищо против да поседне замалко, но никой не го канеше, а Джилбрет продължаваше да го изучава с почти клиничен интерес.

— Синът на Фермера! Изумително!

Байрън сведе поглед. Беше изтощен от безсмислени разговори и възклицания.

— Да — кимна неочаквано той. — Синът на Фермера. Наследствен благородник. Това достатъчно ли е, за да получа убежище, или трябва да добавя още?

Джилбрет не показа с нещо да е обиден. Само усмивката му стана по-широка, докато отвръщаше:

— Бихте могли да задоволите любопитството ми. Наистина ли търсите убежище? Тук?

— Предпочитам да обсъдя този въпрос с Управителя, сър.

— О, млади човече, не говорете така. Скоро сам ще се убедите, че Управителят не може да ви бъде от полза. Как мислите, защо първо трябваше да се срещате с дъщеря му? Забавно, не мислите ли?

— Всичко ли намирате за забавно?

— Защо не? Какво по-хубаво от подобно отношение към живота? Наблюдавайте внимателно Вселената, млади човече. И ако не изпитате забавление от обкръжаващия ви свят, по-добре си сложете край на живота, защото всеки друг мироглед е безсмислен. Между другото, пропуснах да ви се представя. Аз съм братовчед на Управителя.

— Моите поздравления! — рече хладно Байрън.

Джилбрет вдигна рамене.

— Прав сте. Не е особено впечатляващо. И по всичко изглежда съм обречен да живея в забрава, след като не съществува никакъв план за покушение.

— Освен ако сам не оглавите подобен заговор.

— Мили ми господине, та вие притежавате чувство за хумор! Отсега трябва да свикнете с мисълта, че тук никой не ме взема насериозно. Забележката ми не беше нищо повече от проява на цинизъм. Едва ли предполагате, че в наши дни Управителят разполага с власт. Естествено, длъжен съм да ви уведомя, че Хинрик не винаги е бил в подобно окаяно състояние. Природата не го е надарила с кой знае какъв ум, но с годините той става все по-непоносим. А, забравих! Та вие все още не сте го виждали. Е, скоро ще се срещнете! Чувам, че идва насам. Когато разговаря с вас, помнете, че той е господарят на най-голямото кралство в района на мъглявината. Сцената ще бъде забавна.

Хинрик носеше бремето на достойнството с лекотата на продължителния си опит. Той поздрави Байрън с измъчен церемониален поклон, в който имаше и немалка доза снизходителност.

— Какво ви води насам, сър? — произнесе с известна досада.

Артемизия бе застанала до баща си и Байрън забеляза не без изненада, че тя бе доста красива.

— Ваше величество — поде той, — дошъл съм при вас, за да помоля за защита на бащиното ми име. Вероятно знаете, че той е бил екзекутиран несправедливо.

Хинрик отведе поглед встрани.

— Познавах бегло баща ви. Идвал е в Родиа веднъж или два пъти. — Той млъкна и когато заговори отново, гласът му трепереше. — Вие много приличате на него. Много. Но той беше осъден, знаете го. Или поне предполагам, че е станало така. Законът го изисква. Не съм запознат с подробностите.

— Точно така, ваше величество. И аз бих искал да науча тези подробности. Уверен съм, че баща ми не е предател.

Хинрик побърза да го прекъсне:

— Като негов син опитите ви да запазите неопетнено името му са обясними. Но да ви призная, в момента се затруднявам да обсъждам този въпрос. Защо не се срещнете с Аратап?

— Но аз не го познавам, ваше величество.

— Аратап! Комисарят! Комисарят от Тирани!

— Ах, да. Срещнах се с него и той ме изпрати при вас. Разбирате, предполагам, че не можех да допусна един тираниец…

Ала Хинрик не го чуваше. Той вдигна разтреперана ръка към устните си и изрече с приглушен глас:

— Аратап ви е изпратил тук, казвате?

— Сметнах, че трябва да го уведомя…

— Не ми повтаряйте онова, което сте му казали. Вече го зная. Нищо не мога да направя за вас… мистър Фаръл. Въпросът не е само от моята компетенция. Върховният консул… Арта, престани да ме дърпаш. Как да се занимавам с този въпрос, като непрестанно ми отвличаш вниманието? Изискванията на закона, нали разбирате? Много важно е да ги спазваме. Особено важно.

Той се обърна, като продължаваше да мърмори.

Артемизия се поколеба за миг, сетне докосна Байрън по рамото.

— Само за момент. Вярно ли е, че наистина можете да управлявате космически кораб?

— Съвършено вярно — кимна Байрън. Усмихна й се и след кратко колебание тя му отвърна с усмивка.

— Джилбрет — рече тя. — Искам да разговарям с теб по-късно.

Девойката си тръгна. Байрън я проследи с поглед, а Джилбрет го дръпна за ръкава.

— Предполагам, че сте гладен, жаден и не бихте имали нищо против да се измиете? — каза той. — Досадните подробности на живота, нали разбирате?

— Да, благодаря ви — отвърна Байрън. Напрежението внезапно го беше напуснало. За един кратък миг беше толкова спокоен, че дори се почувства щастлив. Тя беше красива. Много красива.

Но Хинрик не беше никак спокоен. Когато се завърна в покоите си, мислите му се понесоха в трескав бяг. Колкото и да се опитваше, не можеше да се измъкне от единственото и най-неприятно заключение. Всичко това беше клопка! Младежът е бил изпратен от Аратап, за да го примами в нея.

Той зарови лице в шепите се, отдаден на отчаяние, сетне неочаквано му дойде наум какво трябва да направи.