Айзък Азимов
Звезди като прах (4)

ГЛАВА IV
Свободен?

Сандър Джонти впери хладен поглед в очите на другия.

— Изчезнало, казваш — рече той.

Рицет прокара длан по зачервеното си лице.

— Нещо е изчезнало. Не зная какво точно. Може би е документът, който издирваме. Всичко, което знаем, е, че произхожда от периода между петнадесети и двадесет и първи век — според примитивния земен календар — и че е крайно опасен.

— Има ли някаква причина да мислим, че липсващият е именно онзи документ?

— Само косвени доказателства. Бил е охраняван грижливо от земното правителство.

— Остави това. Всеки землянин се отнася почтително към който и да било документ от неговото минало. Това идва от смешната им привързаност към традициите.

— Но той е бил откраднат и въпреки това те не са направили кражбата публично достояние. Защо им е да пазят само празна кутия?

— Предполагам, че не биха желали да признаят пред света изчезването на една свята реликва. Въпреки всичко не мога да повярвам, че е попаднал в ръцете на младия Фаръл. Нали го държеше под наблюдение!

— Не го е взел той — усмихна се другият.

— Откъде знаеш?

Агентът на Джонти тържествуващо взриви своята бомба:

— Защото документът е изчезнал преди двадесет години!

— Какво?

— Никой не го е виждал от двадесет години насам.

— Значи някой ни е изпреварил с деветнадесет години и половина.

Джонти се замисли.

— Няма значение — заяви той. — Не може да има значение.

— И защо?

— Защото съм на Земята от месеци. Преди да пристигна, бях склонен да вярвам, че на тази планета може да е скрита полезна за нас информация. Но я помисли! В онези времена, когато Земята е била единствената обитаема планета в галактиката, от военна гледна точка тя е била примитивна. Единственото оръжие, което притежавала, са били недодяланите атомни бомби и дори не разполагала с подходяща защита от тях. — Той махна с ръка към синкавия хоризонт, озарен от радиоактивното лъчение. — И тъй като съм само временно тук, виждам нещата още по-ясно. Смешно е да предполагаме, че бихме могли да научим нещо ценно от общество с подобно ниво на военната технология. Открай време съществуват какви ли не легенди за забравени познания, винаги е имало хора, склонни да разпространяват култа към примитивното, които са правели най-различни смехотворни изявления за праисторическите цивилизации на Земята.

— Но Фермерът беше човек със забележителна интелигентност — възрази Рицет. — И той ни съобщи, че това е крайно опасен документ. Спомнете си думите му. Неведнъж съм мислил над тях: „Това означава смърт за Тирани и може би за нас, но живот за останалата част от галактиката.“

— Фермерът, подобно на всички простосмъртни, може да греши.

— Но, сър, ние нямаме и най-малка представа за същината на този документ. Възможно е например да става въпрос за нечии непубликувани лабораторни изследвания. Или да е нещо, което нито един землянин не би сметнал за оръжие, нещо, което не прилича на оръжие и…

— Глупости. Ти си човек с военно образование и би трябвало да си запознат по-добре с въпроса. Единствената насока, в която човечеството е бележело непрестанен напредък и успешно развитие, е военната технология. Няма такова потенциално оръжие, което да остане нереализирано в продължение на десет хиляди години. Рицет, смятам да се върнем на Лингейн.

Рицет вдигна рамене. Не изглеждаше никак убеден.

Също и Джонти. Документът беше изчезнал и този факт бе от съществено значение. Щом е бил откраднат, значи си е заслужавал труда! Кой знае в чии ръце е попаднал?

Най-неприятната възможност беше да е станал притежание на Тирани. Спомни си колко настоятелен беше Фермерът, когато ставаше дума за документа. На никого, дори на Джонти не беше разкрил цялата истина. Фермерът бе подчертал, че документът носи неминуема смърт и че е като нож с две остриета. Джонти стисна ядно устни. Този глупак с неговите идиотски намеци! А ето че сега е в ръцете на тиранийците.

И какво ще стане, ако подобна тайна е станала достояние на някого като Аратап? Аратап! Сега, след като Фермерът бе излязъл от играта, той беше единственият непредсказуем участник, както и най-опасният противник от Тирани.

Саймък Аратап беше дребен на ръст, кривокрак и с присвити очи. Имаше набито телосложение, типично за обитателите на Тирани, ала въпреки че срещу него стоеше доста едър и мускулест представител на поробените светове, той не бе изгубил и капчица от самоувереността си. Аратап беше вдъхновен последовател (второ поколение) на онези смелчаги, които бяха изоставили своя ветровит, безжизнен свят и се бяха пръснали из безкрая, за да завладеят и поставят под своя опека богатите и населени планети от района на мъглявината.

Баща му беше командвал флотилия от малки, подвижни и маневрени кораби, които нанасяли бързи атаки, а сетне изчезвали, за да се появят на друго място и отново да нанесат мълниеносен удар срещу слабо подвижните, тромави военни кораби на противника.

И докато в тази отминала война световете от мъглявината се бяха придържали към старите догми за водене на сражения, силите на Тирани използваха съвсем нова тактика. Почти винаги масивните, блестящи кораби откриваха насреща си космическа пустош вместо дебнещ ги противник и бързо губеха запасите си от енергия. От своя страна Тирани предпочиташе да заложи на бързината и взаимодействието вместо на бойната мощ и така разкъсваните от вътрешни противоречия кралства падаха едно след друго (при това всяко почти се радваше на нещастието на своя съсед, прикривайки се зад плътната стоманена завеса на своя флот, докато не дойдеше и неговият ред).

Но тази война бе приключила преди повече от петдесет години. Сега районът на мъглявината беше в краката на Тирани и оставаше само да бъде окупиран и обложен с данъци.

Моите предци са завладявали светове, мислеше си с горчивина Аратап, а аз трябва да се занимавам с отделни противници.

Той отново погледна към младежа, седнал насреща му. Едър, широкоплещест, със замислено вглъбено лице и почти смешно къса прическа. В известен смисъл Аратап изпитваше дори съжаление към него. Младежът очевидно беше изплашен.

Ала Байрън не беше склонен да окачестви владеещите го чувства като „уплаха“. Попитаха ли го, щеше да определи състоянието си като напрегнато. През целия си живот бе приучван да вижда в жителите на Тирани свои господари. Дори собственият му баща, силен и непокорен мъж, човек на почит и уважение сред хората си, някак се губеше и смаляваше пред тиранийците.

На Уайдмос те обикновено идваха на почетни посещения, а и да получат годишния налог, който наричаха данък. Фермерът на Уайдмос беше човекът, отговорен за събирането и предаването на този данък, наложен със сила на планетата Нефелос, а тиранийците имаха власт да проверяват всички счетоводни документи.

Иска или не, Фермерът трябваше да ги придружава по време на посещенията. Настаняваха ги на най-почетното място на масата и винаги сервираха първо на тях. Когато заговореха, другите разговори утихваха.

Още като малък Байрън неведнъж се бе питал защо трябва да се отнасят с подобно уважение към тези дребни и грозновати хорица, но с течение на времето научи, че за баща му те са онова, каквото е той за своите подчинени. Той дори свикна, когато разговаряше с тях, да се обръща с почтителното „ваше превъзходителство“.

Толкова дълбоко в него бе заложено това почтително отношение, че и сега, седнал срещу един от господарите, почти трепереше от напрежение.

Корабът, на който бе гледал като на затвор, наистина се превърна в такъв в деня, когато се приземиха на Родиа. Двама мрачни офицери позвъниха на вратата, после влязоха и застанаха от двете му страни. След тях се появи капитанът и произнесе със сух глас:

— Байрън Фаръл, като капитан на този кораб ви поставям под арест, докато бъдете разпитан от Комисаря на Великия крал.

Оказа се, че Комисарят е тъкмо дребничкият тираниец, който седеше сега пред него със замислено и равнодушно изражение. А Великия крал беше всъщност Ханът на Тирани, който все още живееше в легендарния каменен дворец на родната планета на тиранийците.

Байрън се огледа крадешком. Не бяха го завързали, но наблизо стояха четирима пазачи, облечени в сините униформи на Междупланетната полиция. И четиримата носеха оръжие. Пети униформен, с пагони на майор, седеше на бюрото до Комисаря.

Комисарят най-сетне се обърна към него:

— Както може би знаете… — гласът му беше писклив и тънък — … вашият баща, доскорошният Фермер на Уайдмос, беше екзекутиран по обвинение в измяна.

Воднистите му очи се впериха в Байрън. На пръв поглед изглеждаха почти състрадателни.

Байрън запази самообладание. Но вътрешно кипеше от гняв, че не е в състояние да предприеме нищо. Щеше да се почувства неизмеримо по-добре, ако можеше да извика или да се нахвърли върху тях, но това нямаше да върне баща му от гроба. Изведнъж разбра какво целяха с тази пряка атака. Искаха да сринат защитата му и да го накарат да се предаде. Е, ако беше така, очакваше ги провал.

— Името ми е Байрън Мелайн — заяви той — и идвам от Земята. Ако се съмнявате в моята самоличност, можете да се свържете със Земния консул.

— Така е, но в момента все още сме на нивото на предварителния разпит. Казвате, че се наричате Байрън Мелайн и идвате от Земята. И въпреки това — Аратап посочи документите пред него — тук има писма, написани от Уайдмос и адресирани до сина му. Разполагаме също със студентска лична карта и зрелостно свидетелство на името на Байрън Фаръл. Открихме тези документи във вашия багаж.

Байрън почувства, че го завладява отчаяние, но се постара да го прикрие.

— Моят багаж е бил претърсен незаконно, ето защо отричам тези така наречени доказателства.

— Не се намираме в съда, мистър Фаръл, или Мелайн. Как ще обясните съществуването им?

— Щом сте ги открили в моя багаж, значи някой друг ги е поставил там.

Комисарят пропусна това твърдение покрай ушите си и Байрън остана изненадан. Оправданията му звучаха глупаво и едва ли можеха да убедят когото и да било. И въпреки това Комисарят не им обърна внимание, а почука с пръст по индивидуалната капсула.

— А това препоръчително писмо до Управителя на Родиа? И то ли не ви принадлежи?

— Не, то е мое. — Тук Байрън стъпваше в познати води. В препоръчителното писмо не се споменаваше истинското му име. Той продължи: — Съществува заговор за покушение срещу живота на Управителя…

Той млъкна почти веднага. Сега, когато най-сетне бе настъпил мигът да произнесе тази грижливо замислена реч, всичко му се стори неубедително. Нищо чудно, че Комисарят се подсмихваше цинично.

Не, Аратап не се подсмихваше. Той въздъхна и с ловки, обиграни движения свали контактните си лещи, а сетне ги постави внимателно в чашата със солен разтвор на бюрото пред себе си. Очите му изглеждаха още по-воднисти.

— И вие знаете за него? — попита той. — Научили сте го на Земята, на петстотин светлинни години оттук? Интересно, защото нашата полиция на Родиа не е чула нищо подобно.

— Защото полицията е тук. А планът е бил разработен на Земята.

— Разбирам. И вие сте техен агент? Или искате да предупредите Хинрик за опасността?

— Второто, разбира се.

— Наистина ли? И защо сте намислил да го предупредите?

— Заради наградата, която се надявам да получа.

Аратап се усмихна.

— Е, това поне прозвуча вярно и предаде известна достоверност на предишните ви твърдения. И какви са подробностите около този заговор, за който говорите?

— Ще ги разкажа само на Управителя.

Моментно колебание, сетне Комисарят вдигна рамене.

— Добре. Тирани не се интересува от местните политически проблеми. Ще ви организираме среща с Управителя и с това ще допринесем за неговата безопасност. Моите хора ще ви задържат, докато си получите обратно багажа, а сетне ще ви освободим. Отведете го.

Последното нареждане бе отправено към въоръжените пазачи, които излязоха с Байрън. Аратап постави обратно контактните си лещи и в същия миг изгуби безпомощния вид, който придобиваше, когато ги сваляше.

След това се обърна към майора и рече:

— Смятам да държим под око младия Фаръл.

Офицерът кимна отсечено.

— Слушам! За миг си помислих, че сте му повярвали. Да си призная, историята му е доста неубедителна.

— Така е. Мисли си, че ще се измъкне лесно. Никак не е трудно да манипулираш тези млади глупаци, които се учат на шпионски интриги от филмите. Няма съмнение, че това е синът на бившия Фермер.

При тези думи майорът го погледна колебливо.

— Уверен ли сте? Доказателствата, с които разполагаме срещу него, са крайно недостатъчни.

— Нима смяташ, че някой се опитва да ни води за носа? И с каква цел?

— Може би младежът е само примамка, целяща да отвлече вниманието ни от истинския Байрън Фаръл?

— Не. Прекалено театрално е. А и разполагаме с фотокуб.

— Какво? На момчето?

— На сина на фермера. Ще го видиш ли?

— Иска ли питане?

Аратап изтърколи на бюрото мъничък стъклен куб, черен и непрозрачен.

— Възнамерявах — заяви той — да го използвам в разговора, ако беше възникнал подходящ момент. Доста фина изработка. Не знам, майоре, дали си виждал нещо подобно. Правят ги съвсем отскоро във вътрешните светове. На външен вид изглежда като най-обикновен фотокуб, но преобърнеш ли го наопаки, задейства се миниатюрен молекулярен процесор, който го прави съвсем прозрачен. Идеята е великолепна.

Той преобърна куба. За миг стените му проблеснаха, сетне се проясниха, сякаш внезапен повей бе разсеял покриващата ги черна мъгла. Аратап го разглеждаше равнодушно, скръстил ръце.

Изведнъж изображението в куба се проясни и двамата видяха усмихнато младежко лице, едновременно живо и застинало за вечността.

— Този предмет — обясни Аратап — открихме сред вещите на бившия Фермер. Какво ще кажеш?

— Без съмнение това е същият младеж.

— Така е — кимна тираниецът, като разглеждаше замислено фотокуба. — Знаеш ли, чудя се не може ли да се направят шест изображения, като се използва същият метод, всяко едно върху отделна стена на куба? Шест последователни фотографии, които да се преливат една в друга, когато завърташ куба, така че неподвижното изображение да стане подвижно и да ни разкрие нови черти. Майоре, та това е цяло ново изкуство! — В гласа му се долавяше ентусиазъм.

Майорът отвърна с презрителен поглед, което накара Аратап да забрави за артистичните си разсъждения и да добави:

— Значи няма да изпускате от очи Фаръл?

— Несъмнено.

— Наблюдавайте и Хинрик.

— И Хинрик?

— Разбира се. Нали затова освободихме момчето. Трябва да науча някои неща. Например защо Фаръл иска да се срещне с Хинрик? Каква е връзката между тях? Покойният му баща никога не играеше без сигурен коз. Уверен съм, че е бил свързан с някоя тайна организация. Но и досега нямаме никакви доказателства за съществуването й.

— Едва ли Хинрик е въвлечен в нея. Не е надарен нито с интелигентност, нито със смелост.

— Така е. Но може би тъкмо защото е идиот, би могъл да послужи на нечии замисли. Ако наистина е така, той е слабото звено във веригата. Не можем да си позволим да пропуснем подобна възможност.

Той махна с ръка, майорът отдаде чест, обърна се и излезе със строева стъпка.

Аратап въздъхна, завъртя замислено куба в ръка и проследи надигащата се нагоре по стените чернилка, подобна на мастилен прилив.

Животът по време на баща му е бил доста по-прост. Да прегазиш някоя планета е означавало да се окъпеш във величие, в сравнение с което тези предпазливи маневрирания около един-единствен човек изглеждаха по-скоро жалки.

Но и необходими.