Айзък Азимов
Звезди като прах (3)

ГЛАВА III
За случайността и ръчния часовник

Първият час от полета на космическия кораб, през който той се отърсва от оковите на планетната гравитация, обикновено е най-скучен. Бъркотията около тръгването почти по нищо не се отличава от онази, която е съпровождала избутването на първия издълбан дънер в някоя праисторическа река.

Настаняват ви на определеното за вас място, поемат багажа ви, а наоколо всичко е чуждо и ви заобикаля безцелна суетня. Прощални приветствия, сетне глъчката утихва, въздушният шлюз се захлопва с метален грохот, придружен от тихото свистене на последния излизащ навън въздух, докато бравата се завърта автоматично подобно на гигантска бургия и херметизира кораба.

Следва напрегната тишина, а във всяка каюта блясва предупредителен надпис: „Поставете противоускорителните скафандри… Поставете противоускорителните скафандри… Поставете противоускорителните скафандри…“

По коридора щъкат стюарди, тропат на вратите, сетне ги отварят.

— Моля за извинение. Поставете скафандрите.

Схватката с тежкия студен скафандър е досадна и неприятна, но единствено хидравличната му система е в състояние да погълне натоварването по време на излитане.

После идва ред на далечния тътен на атомните двигатели, включени на ниска мощност, за маневриране в атмосферата, последван почти незабавно от напомпването на противоударната маслена течност в двойните стени на скафандъра. Първо се отпускаш назад, сетне, с намаляване на ускорението, бавно се накланяш напред. Ако преодолееш гаденето в този период, вероятно ще бъдеш пощаден от космическата болест през цялото пътуване.

През първите три часа от полета панорамната зала бе затворена за пътниците и когато земната атмосфера остана зад тях, пред широките двойни врати се беше подредила опашка. Тук имаше не само планетяни (с други думи, хора, посещаващи за пръв път космическото пространство), но и значителен брой пътници с далеч по-богат опит.

В края на краищата гледката на Земята от Космоса е една от главните туристически атракции.

Панорамната зала приличаше на огромен мехур върху „кожата“ на космическия кораб, но стените й бяха дебели повече от половин метър и макар и прозрачни, се отличаваха с необичайна издръжливост. Подвижният покрив от стоманено-иридиева сплав, предназначен да предпазва залата от високите температури при преминаване през атмосферата и сблъсъка с микроскопични твърди частици, беше изтеглен назад. Светлините бяха изгасени, вътре цареше сумрак. Всички лица се обърнаха към грейналата повърхност на Земята.

Тя висеше в пространството под тях и приличаше на колосален блестящ балон, оцветен в синьо, оранжево и бяло. Обърнатата към тях полусфера беше озарена от светлината на Слънцето, под облаците се различаваха очертанията на континентите, пустините бяха оранжеви, обкръжени с тънички зелени линии. Моретата бяха сини и контрастираха ярко с черната космическа пустош. А небето около тях бе изпъстрено с безброй звезди.

Всички чакаха търпеливо.

Не бяха дошли тук, за да видят огряната от слънчевите лъчи полусфера. Корабът продължи ускорението си косо спрямо земната повърхност и под тях се показа снежната белота на полярната шапка. Пресякоха зоната на затъмнение и се понесоха над нощната повърхност, обхванала целия евразийско-африкански континент, преобърнат наопаки. Неговата болна, безжизнена почва криеше своя смъртоносен товар под бисероподобно покритие. Радиоактивните райони от повърхността приличаха на огромно море от небесносиньо сияние, очертаващо местата, където бяха попадали атомните бомби в онези далечни времена, преди да бъдат изобретени силовите полета, за да не може нито един свят да повтори самоубийствения ход на земната история.

Никой не откъсна очи, докато след много часове Земята не се превърна в малък полукръг сред безкрайния мрак.

Сред зрителите беше и Байрън Фаръл. Седеше сам на първия ред, опрял ръце на перилата, вперил разсеян поглед пред себе си. Не бе очаквал, че по този начин ще се раздели със Земята. Нито корабът, нито обстоятелствата по заминаването, нито дори посоката съвпадаха с първоначалните му намерения.

Той потърка небръснатата си брада с опакото на ръката си и съжали, че не разполагаше с достатъчно време тази сутрин, за да се избръсне. Най-добре ще е да се върне в каютата, за да оправи този пропуск. Не гореше от желание да си тръгне. Тук поне имаше хора. А в каютата щеше да остане съвсем сам.

Само това ли го задържаше тук?

Ненавиждаше новото усещане, с което живееше съвсем отскоро — че е преследван, че е останал без нито един приятел.

Сякаш всички, на които държеше в този живот, бяха изчезнали в онзи миг, преди близо двадесет и четири часа, когато един тревожен звън го беше пробудил в нощта.

Неприятно му беше да си спомня и срещата с Есбак в студентската столова. Старецът беше съвсем объркан, гласът му звучеше пискливо и уплашено:

— Мистър Фаръл, къде ли не ви търсих! Това е ужасно неприятен инцидент. Нищо не мога да разбера. Имате ли някакво обяснение?

— Не — отвърна Байрън. — Нямам. Кога мога да се върна в стаята, за да си събера багажа?

— Още на сутринта, уверен съм. Току-що изследвахме стаята ви. Няма и следа от радиоактивност над нормалното фоново ниво. Имали сте късмет да се отървете толкова леко. Само минути и бомбата можеше да ви погуби.

— Да, така е, но сега бих желал да си почина.

— Можете да използвате моята стая, а сутринта ще ви настаним някъде другаде, за да прекарате оставащите ви няколко дни. Между другото, мистър Фаръл, има още един проблем.

Есбак се стараеше да бъде крайно внимателен. Байрън почти чувстваше как яйчената черупка поддава под тъничките му финикийски крачета.

— Какъв е този проблем? — запита разтревожено той.

— Познавате ли някой, който би си позволил подобна зла шега с вас?

— Да се шегува с мен така? Уверен съм — не.

— Какво възнамерявате да правите в такъв случай? Разбирате, предполагам, че училищните власти не биха желали да се раздухва излишен шум около този инцидент.

И как само повтаряше тази дума „инцидент“!

— Разбирам ви — отвърна сухо Байрън. — Не се тревожете. Не искам да забърквам полицията в разследването. Възнамерявам съвсем скоро да напусна Земята и не бих желал да променям плановете си. Няма да предявявам никакви обвинения. Все пак се отървах жив.

На лицето на Есбак се изписа облекчение. Сякаш точно това беше очаквал от него. Случилото се беше само един инцидент, който трябваше час по-скоро да бъде забравен.

Прибра се в стаята си в седем сутринта. Вътре цареше пълна тишина, шепотът беше изчезнал. Нямаше я вече бомбата, също и брояча. Вероятно ги беше отнесъл Есбак, за да ги запокити в езерото. Естествено да се унищожават веществени доказателства е противозаконно, но това е грижа на училищните власти. Байрън натъпка вещите си в куфарите и се обади на регистратурата да го прехвърлят в друга стая. Осветлението беше поправено, както и визифонът. Единственото, което напомняше за среднощния инцидент, беше изкривената метална врата с разтопена брава.

Веднага му дадоха нова стая. Ала Байрън предпочете да използва коридорния телефон, за да се свърже с въздушните таксита. Съмняваше се, че някой го е проследил. Нека училищните власти се чудят къде е изчезнал.

С Джонти се видяха в космопорта. Срещата им беше почти мигновена. Джонти не каза нищо, дори се престори че не го познава, но след като се разминаха, в ръката на Байрън се озова мъничка черна сфера, която всъщност беше индивидуална капсула с билет и пропуск за Родиа.

Фаръл не изгуби много време да разучава капсулата. Не беше запечатана. Упътванията прочете по-късно, в каютата. Информацията беше предадена в простичка, сбита форма.

Вперил поглед в отдалечаващата се сянка на Земята, Байрън се замисли за Сандър Джонти. Познанството им беше съвсем повърхностно до мига, когато нахлу с гръм и трясък в живота му — първо за да го спаси, а сетне да го изпрати на изпълнено с незнайни опасности пътешествие. Знаеше го по име, кимаха си, когато се срещаха, и това бе всичко. Никога не беше го харесвал, дразнеше го хладният му аристократизъм, натруфеното облекло и надутите маниери. Но това нямаше нищо общо със събитията от последните часове.

Байрън потърка небръснатата си брада и въздъхна. Трябваше да признае, че не би имал нищо против сега да е в компанията на Джонти. Този човек определено умееше да владее положението. Знаеше добре какво трябва да се прави, как точно да постъпи Байрън и дори бе успял да го убеди в правотата си. И ето че сега бе останал съвсем сам, млад, безпомощен, лишен от приятели и малко уплашен.

През цялото време се стараеше да не мисли за баща си. Но нищо не помагаше.

— Мистър Мелайн.

Името беше повторена няколко пъти, преди Байрън да вдигне глава в отговор на вежливо положената върху рамото му ръка.

— Мистър Мелайн — повтори отново роботът и едва след няколко секунди, в които гледаше облещено, Байрън си припомни, че пътуваше под това име. Беше изписано на билета, с който го бе снабдил Джонти. Под това име му бяха резервирали и каютата.

— Да? Какво има? Аз съм Мелайн.

В гласа на робота се прокрадна свистенето на предварително записаното послание.

— Наредено ми е да ви информирам, че вашата каюта е била заменена с друга и че багажът ви вече е пренесен на новото място. Свържете се с регистратора, за да получите ключа от новата си каюта. Надяваме се, че не сме ви причинили неприятности.

— За какво е всичко това? — Байрън се надигна от креслото и неколцина от седящите наблизо пътници обърнаха глави. — Какво има?

Както и следваше да се очаква, нямаше никакъв смисъл да спори с машина, на която е било дадено определено поръчение. Механичният посланик сведе почтително глава със застинала вежлива човекоподобна усмивка върху лицето, след което се отдалечи.

Байрън излезе от панорамната зала и се нахвърли върху първия срещнат офицер с малко повече плам, отколкото бе предвиждал.

— Вижте какво. Трябва да се срещна с капитана.

Офицерът не прояви ни най-малка изненада.

— Важно ли е, сър?

— Важно е, в името на Космоса! Току-що научих, че е била сменена каютата ми без мое разрешение, и искам да разбера какво означава това.

Байрън съзнаваше, че гневът му далеч не съответства на причината, но вероятно идеше като следствие от натрупаното в него негодуване. Едва се бе спасил от смъртта, наложи се да напусне Земята като подгонен престъпник, не знаеше нито къде отива, нито какво го очаква, а сега на всичкото отгоре го разкарваха из кораба. Чашата преля.

Хрумна му, че на негово място Джонти щеше да действа различно — вероятно по-предпазливо. Е, какво, той не е Джонти!

— Ще повикам регистратора — заяви офицерът.

— Искам да видя капитана — настоя Байрън.

— Щом желаете. — След кратък разговор с помощта на персоналния комуникатор офицерът добави: — Ще ви повикат. Моля, изчакайте.

Капитан Хърм Гордел беше нисък плещест мъж. Той се надигна, когато Байрън влезе, и му подаде ръка.

— Мистър Мелайн, съжалявам за неприятностите.

Лицето му беше ъгловато, увенчано с металически сиви коси, носеше къси, подрязани мустаци и се усмихваше делово.

— Аз също — увери го Байрън. — Но разполагам с резервация за предварително определена каюта и съм уверен, че дори вие, сър, нямате право да я променяте без мое знание.

— Съгласен съм, мистър Мелайн. Но, разбирате ли, въпросът не търпеше отлагане. Касае се за пътник с важен пост, който пристигна в последния момент и настоя да бъде настанен близо до гравитационния център на кораба. Пътникът страда от сърдечно заболяване, което не му позволява да се излага на прекомерни натоварвания. Нямахме друг избор.

— Добре, но защо избрахте тъкмо мен?

— Все някого трябваше да изберем. Вие пътувате сам, млад сте и няма да се затрудните да живеете в каюта с по-слаба гравитация. — Той плъзна поглед по едрата мускулеста фигура на Байрън. — Освен това ще откриете, че вашата нова каюта е значително по-комфортна. Уверявам ви, не сте загубили нищо от тази размяна.

Капитанът заобиколи бюрото си.

— Ще ми позволите ли лично да ви я покажа?

Байрън с мъка сдържаше възмущението си. Всичко изглеждаше логично и въпреки това случилото се го дразнеше.

Когато излязоха в коридора, капитанът му предложи:

— Ще ми окажете ли честта да се храните на моята маса тази вечер? Първият Скок е планиран за довечера.

— Благодаря ви — отвърна механично Байрън. — Честта ще бъде изцяло моя.

Но поканата му се стори странна. Ако наистина капитанът бе решил да се реваншира за създадените неприятности, избраният начин беше малко пресилен.

Капитанската маса беше най-дългата и се простираше покрай едната стена на салона. Байрън бе настанен в центъра й, откъдето можеше да наблюдава всички. Още щом влезе, стюардът го поведе към мястото му, обозначено с табелка.

Байрън не беше научен на прекомерна скромност. Като син на Фермера на Уайдмос не се нуждаеше от подобна черта на характера. Но като Мелайн той беше само един обикновен гражданин, а такива неща почти не се случваха с обикновените граждани.

Първо, капитанът се бе оказал съвършено прав, що се отнася до неговата нова каюта. Предишната му стая беше типично помещение втора класа, докато сега го нагласиха в апартамент със собствена баня, воден душ и въздушна сушилня.

Новата каюта беше близо от офицерския сектор и униформите тук бяха обичайна гледка. Поднесоха обяда в стаята му, и то на сребърен поднос. Малко преди вечеря неочаквано се появи и бръснарят. Всичко това беше напълно естествено за пътник от първа класа на луксозен космически лайнер, но не и за човек като Мелайн.

Всъщност бръснарят се бе появил само минута след като Байрън се върна от дълга и внимателно планирана следобедна разходка из коридорите на кораба. Почти на всяка крачка се бе натъквал на членове на екипажа — вежливи, предлагащи услугите си да го упътят. И все пак бе съумял да се прокрадне незабелязан до „140 Д“ — предишната му каюта, в която така и не успя да отседне.

Спря се да запали цигара, докато един от пътниците свие зад ъгъла на коридора. След това натисна звънеца на вратата. Но отговор не последва.

Старият ключ все още беше у него. Без съмнение нечий пропуск. Байрън пъхна сребристия къс метал в ключалката и активира вградената фотоклетка. Вратата се отвори и той пристъпи вътре.

Точно от това се нуждаеше. Остави вратата да се затвори автоматично след него. Още с влизането си бе узнал най-важното. Предишната му каюта не беше заета — тук нямаше никаква важна клечка с болно сърце. Леглото беше непокътнато, гардеробът — празен. Дори въздухът в стаята показваше, че е необитаема.

Значи луксът, с който го обкръжаваха, целеше единствено да го задържи далеч от предварително запазената за него каюта. Но защо се налагаше да го подкупват по този начин? Какво бе привлякло вниманието им — каютата или той самият?

Все още ненамерил отговор на този въпрос, Байрън се надигна вежливо от масата, следвайки примера на другите — капитанът влезе и зае мястото си близо до него.

Защо все пак го бяха преместили?

Из кораба се носеше тиха музика, а стените, отделящи салона за хранене от панорамната зала, бяха изтеглени встрани. Намалиха осветлението, над тях блестяха само бледооранжеви лампи. Отминали бяха първите часове, когато пристъпите на космическа болест след изстрелването и гравитационните промени бяха най-остри, и сега салонът беше пълен.

Капитанът се наклони лекичко към Байрън и рече:

— Добър вечер, мистър Мелайн. Как намирате новата каюта?

— Прекалено добра за мен, сър. Не съм свикнал да живея в подобен разкош. — Изрече тези думи с равен монотонен глас и за миг му се стори, че на лицето на капитана се изписа изненада.

Когато поднасяха десерта, подвижният покрив на панорамната зала беше вдигнат, а светлините в салона угасени. Нито Слънцето, нито която и да било от планетите се виждаха на тази необятна тъмна сцена. Гледаха право към Млечния път, който се простираше пред тях като път, обсипан с ярки блестящи звезди.

Разговорите секнаха някак от само себе си. Всички завъртяха креслата си така, че да виждат звездите. Вечерящите се бяха превърнали в зрители, а музиката — в едва доловим шепот.

Откъм говорителите се разнесе звучен, уверен глас:

— Дами и господа! Готови сме за нашия първи Скок. Предполагам, повечето от вас имат теоретична представа какво представлява Скокът. Но немалка част никога не са го изпитвали. Именно заради хората от втората група ще си позволя това кратко въведение.

Терминът Скок означава точно това. Както е известно, невъзможно е да се придвижваме със скорост, по-голяма от тази на светлината, докато се намираме в материалното пространство. Това е природен закон, открит в далечни времена от известния учен Айнщайн — така поне се предполага сега. Но дори ако летим със скоростта на светлината, ще ни бъдат необходими много години, за да стигнем звездите.

Ето защо се налага да напуснем пределите на пространствено-времевия континуум и да навлезем в малко познатото царство на хиперпространството, където времето и разстоянието нямат никакво значение. Все едно, че плуваме през тесен пролив, за да се прехвърлим от един океан в друг, вместо да обикаляме по вода континента.

За целта естествено ни е необходима огромна енергия, с помощта на която ще проникнем в това „пространство в пространството“ — както го наричат някои. Налага се също да се извършат изключително прецизни изчисления, за да сме сигурни, че ще излезем в нормалния Космос точно там, където ни е нужно. Резултатът от разхода на тези енергийни и интелектуални ресурси е пресичането на огромни пространства за нулево време. Само благодарение на Скока за нас са възможни пътешествията в междузвездното пространство.

До Скока, който ни предстои да извършим, остават приблизително десет минути. Предварително ще бъдете известени за началото. Единственото, което ще изпитате, ще бъде краткотрайно неразположение, ето защо надявам се да запазите спокойствие. Благодаря ви.

Всички светлини в кораба угаснаха и само звездите останаха да греят.

След кратка пауза се разнесе поредното съобщение:

— До Скока остава една минута.

После същият глас се зае да отброява секундите:

— … петдесет… четиридесет… тридесет… двадесет… десет… пет… три… две… едно…

Това, което последва, беше като мигновено изключване от съществуването, удар, чието ехо отекна дълбоко в тялото на всеки един от пътниците.

И в тази неизмерима частица от секундата корабът пресече сто светлинни години и от границите на Слънчевата система се озова дълбоко в междузвездното пространство.

— Погледнете звездите! — извика някой близо до Байрън.

Залата се изпълни с развълнуван шепот, последваха нови възклицания:

— Звездите! Вижте звездите!

Защото в същата тази неизмеримо малка частица от времето звездите отвън се бяха променили коренно. Центърът на огромната галактика, която се простираше на тридесет хиляди светлинни години от единия до другия си край, сега беше по-близо и звездите се бяха умножили. Бяха разпилени върху черното кадифе на космическото пространство като ситен прашец, а по-близките грееха неописуемо ярко.

Някак несъзнателно Байрън си спомни началото на поемата, написана от него на романтичната възраст деветнадесет години — когато за пръв път бе полетял в Космоса към Земята, която сега напускаше. Устните му се раздвижиха беззвучно:

„Звездите като прах обгръщат ме

в мъгла от жива светлина.

И Космоса безбрежен виждам аз,

завъртайки наоколо глава.“

В този момент запалиха светлините и Байрън забрави за Космоса също така внезапно, както преди миг беше погълнат от него. Отново седеше в салона на космическия лайнер, вечерята привършваше и разговорите наоколо бяха взели прозаична насока.

Погледна ръчния си часовник, вдигна замислено поглед и след това отново впери очи в него. Разглежда го дълго, почти цяла минута. Това беше същият часовник, който бе оставил в спалнята си през изминалата нощ в непосредствена близост до убийствената радиация, а на сутринта бе прибрал заедно с багажа си. Колко ли пъти го беше поглеждал оттогава? Сверявал бе времето и се бе възползвал от останалата информация, която буквално се набиваше в очите му?

Каишката на часовника беше бяла, а не синя. Бяла!

Постепенно събитията от предната нощ започнаха да си застават на мястото, всички събития. Странно как един-единствен факт бе в състояние да промени цялостната картина.

Байрън подскочи и промърмори набързо някакво извинение. Да напуснеш масата преди капитана беше нарушение на етикецията, но сега това му се струваше маловажно.

Върна се припряно в стаята, като прескачаше задъхано стъпалата и потропваше нетърпеливо пред асансьорните шахти с нулева гравитация. Заключи вратата отвътре и огледа банята и вградените гардероби. Съмняваше се, че ще завари някого, който се спотайва вътре. Сигурно още преди часове си бяха свършили работата.

Сетне грижливо прегледа багажа си. Бяха пипали внимателно. Нямаше следи, че са влизали, но въпреки това бяха взели всички документи за самоличност, писмата до баща му и дори индивидуалната капсула с препоръчителното писмо до Хинрик от Родиа.

Ето защо го бяха преместили! Нито предишната, нито новата каюта ги интересуваха, а самият процес на преместване. Близо час те съвсем законно — Космосе, съвсем законно! — бяха разполагали с багажа му и бяха използвали тази възможност за своите цели.

Байрън приседна на широкото двойно легло и напрегна яростно ума си, но това не помогна. Клопката беше заложена безпогрешно. Всичко е било планирано предварително. И ако не беше забравил часовника си в спалнята през онази нощ, никога нямаше да разбере колко е стегната мрежата, която Тирани бе хвърлила през Космоса.

Откъм вратата се разнесе тих звън.

— Влез — извика той.

Беше стюардът, който произнесе почтително:

— Капитанът би желал да узнае дали може да направи нещо за вас, сър. Изглеждахте обезпокоен, когато напуснахте масата.

— Добре съм — отвърна Байрън.

Значи го държаха под наблюдение! В този миг схвана, че няма да се измъкне и че корабът го отнасяше — с всички възможни удобства — право към неговата гибел.