Айзък Азимов
Звезди като прах (2)

ГЛАВА II
Мрежа в космоса

Студентската столова беше пуста и тънеше в мрак. Нищо чудно, като се имаше предвид, че е четири и трийсет сутринта. И въпреки това Джонти се поколеба за момент, преди да отвори вратата, оглеждайки се за други посетители.

— Не — прошепна той. — Не запалвай светлините. Не ни трябват, докато разговаряме.

— Вече се нагледах на мрак тази нощ — промърмори недоволно Байрън.

— Ще оставим вратата отворена.

Байрън реши, че не си заслужава да спори. Отпусна се в най-близкото кресло и впери празен поглед в смаляващия се на пода светъл правоъгълник. Едва сега, когато всичко свърши, за пръв път почувства, че трепери.

Джонти подпря вратата и почука с офицерското си бастунче по светлия участък върху пода.

— Не го изпускай от очи — рече той. — По него ще разберем дали някой се приближава или вратата се открехва.

— Моля те — възпротиви се Байрън, — сега не съм в настроение да си играя на конспирация. Ако нямаш нищо против, бих предпочел да преминем към въпроса. Какво имаш да ми казваш? Ти ми спаси живота, зная, и утре ще мога да ти изразя пълната си благодарност. Но точно сега бих предпочел една освежаваща напитка и дълга почивка.

— Разбирам чувствата ти — рече Джонти. — Но не забравяй, че току-що се размина с една наистина дълга почивка. Иска ми се да избегнеш подобни опасности и за в бъдеще. Знаеш ли, че познавам баща ти?

Въпросът го завари малко неподготвен. Байрън вдигна вежди и се огледа в мрака.

— Никога не ми е споменавал за теб.

— Щях да съм изненадан, ако го беше направил. Той не ме познава под името, с което съм известен тук. Между другото, да си се свързвал наскоро с баща си?

— Защо питаш?

— Защото той е в голяма опасност.

— Какво?

Джонти протегна ръка и я сложи на рамото му.

— Моля те! Говори по-тихо.

Байрън едва сега осъзна, че до момента и двамата бяха разговаряли шепнешком.

— Ще се постарая да бъда по-точен — продължи Джонти. — Баща ти е бил задържан под арест. Това говори ли ти нещо?

— Не, нищо не разбирам. Кой го е арестувал и какво означава всичко това? Защо ми го казваш? — Байрън почувства, че кръвта блъска в слепоочията му. Хипнатът и диханието на смъртта сякаш го бяха лишили от способността да участва в словесен двубой с контето, седнало срещу него — при това толкова близо, че шепотът му звучеше като гръмогласен вик.

— Предполагам — продължаваше да шепне Джонти, — че имаш поне малка представа от работата на баща си?

— Ако наистина познаваш баща ми, вероятно си осведомен, че той е Фермерът на Уайдмос. Това му е работата.

— Е — въздъхна Джонти, — няма никаква причина да ми се доверяваш, ако изключим факта, че си рискувам живота заради теб. Но вече знам всичко, което би могъл да ми кажеш. Знам например, че баща ти е участвал в заговор срещу Тирани.

— Протестирам! — възрази гневно Байрън. — Услугата, която ми направи тази нощ, не ти дава право да твърдиш подобни неща за баща ми.

— Млади човече, глупаво е да ми възразяваш, а и с това само губим време. Ще повторя отново. Баща ти е задържан на Тирани. Нищо чудно вече да е мъртъв.

— Не ти вярвам — надигна се Байрън.

— Разполагам с достоверни източници.

— Да свършваме, Джонти. Не съм в настроение за тайнствени разговори, а и не ми е приятен начинът, по който се опитваш да…

— Какво се опитвам? — ядно го прекъсна Джонти. — Какво печеля, като ти разкривам истината? Може би трябва да ти напомня, че благодарение на източника на информацията, която ти категорично отказваш да приемеш, аз узнах за предстоящото покушение срещу теб. Прецени сам какво можеше да се случи.

— Добре, започвай отначало — кимна Байрън. — Ще те изслушам.

— Чудесно. Предполагам, Фаръл, че ме вземаш за земляк от кралствата в мъглявината, макар тук да ме мислят за жител на Вега.

— Помислих, че е възможно, съдейки по акцента ти. Не му придадох особено значение.

— А е важно, приятелю. Дойдох тук, защото и аз не харесвам Тирани, подобно на баща ти. Вече петдесет години те потискат моя народ. А това е много време.

— Не се занимавам с политика.

В гласа на Джонти отново се прокрадна раздразнение.

— О, не съм някой от техните агенти, който се опитва да те примами в клопка. Просто ти съобщавам истината. Заловиха ме преди година, както сега сложиха ръка на баща ти. Но аз съумях да се измъкна и дойдох на Земята, където реших, че ще съм в безопасност, докато подготвя завръщането си. Това е всичко, което трябва да знаеш за мен.

— Повече е, отколкото съм искал, сър — Байрън с мъка прикриваше досадата в гласа си. Джонти все повече го дразнеше с префърцунените си маниери.

— Зная. Казвам ти го само за да добиеш представа при какви обстоятелства се запознах с баща ти. Той работеше с мен, или ако искам да съм точен — аз работех с него. Познаваше ме добре, но не като най-изтъкнатия благородник от планетата Нефелос. Разбираш ли?

— Да — кимна Байрън, вперил празен поглед в мрака.

— Няма да се разпростирам излишно. Дори тук разполагам със сигурни източници на информация и зная, че е бил хвърлен в затвора. Това е повече от сигурно. Но дори и да беше само подозрение, покушението срещу теб потвърждава верността му.

— Как?

— Ако Тирани е задържала бащата, нима би оставила сина на свобода?

— Да не искаш да кажеш, че агентите на Тирани са поставили радиационната бомба в стаята ми? Това е изключено.

— Защо да е изключено? Постави се на тяхно място. Тирани господства над петдесет свята, сто пъти повече са свободните планети. В подобно положение пряката употреба на сила не е най-целесъобразният метод. Изобретателност, интригантство, покушения — ето това са техните похвати. Мрежата, която са хвърлили в Космоса, е не само широка, но и здраво стегната. Уверен съм, че тя се простира на петстотин светлинни години разстояние и достига дори Земята.

Байрън се чувстваше като в кошмар. Някъде отдалеч се чуваше шум от плъзгащите се по коридора оловни екрани. В стаята му броячът вероятно продължаваше да нашепва.

— Това, което казваш, звучи невероятно — рече той. — Още тази седмица възнамерявах да се върна на Нефелос. Всички го знаят. Защо им е да ме убиват тук? Само да почакат малко и ще бъда в ръцете им.

Изпита облекчение, че успя толкова лесно да обори думите на другия.

Джонти се наклони напред и дъхът му разроши косите на Байрън.

— Баща ти е известен човек. Неговата смърт — след като е задържан на Тирани, екзекуцията му е въпрос единствено на време — ще бъде посрещната с негодувание дори сред поробените народи. А то ще е в твоя подкрепа, защото ти ще наследиш поста Фермер на Уайдмос. Ще бъде твърде рисковано да екзекутират и теб. Едва ли биха желали да създават мъченици. Предпочитат да загинеш при нещастен случай, по възможност на някоя далечна планета.

— Не ти вярвам — каза Байрън. И това беше последната му защита.

Джонти се надигна, като надяваше фините си ръкавици.

— Отиваш твърде далеч, Фаръл — рече той. — Ролята ти щеше да изглежда по-убедителна, ако не се преструваше, че си в пълно неведение по въпроса. Вероятно баща ти наистина ти е спестявал някои горчиви истини от живота за твое добро, но въпреки това се съмнявам, че не ти е вдъхнал поне малко от възгледите си. Като например омразата към Тирани. Дори да не го признаваш, у теб е заложено желанието да се бориш против тях.

Байрън сви рамене.

— Възможно е вече да е замислял как да те използва — продължи Джонти. — Причината за престоя ти на Земята е убедителна и не е изключено да е съчетана с определена задача. А сега, след като си разкрит, агентите на Тирани вземат мерки да те премахнат.

— Звучи ми като глупава мелодрама.

— Нима? Добре, така да бъде. Щом не желаеш да се вслушаш в истината, изчакай развоя на събитията. Ще има и други опити за покушение срещу теб и не е изключено още следващият да успее. От този момент, Фаръл, ти си обречен.

Байрън вдигна глава.

— Чакай! А ти какъв интерес имаш от всичко това?

— Аз съм патриот. Бих желал отново да видя кралствата независими, управлявани от свободно избрани правителства.

— Не. Говоря за твоя личен интерес. Не съм свикнал с голия идеализъм, пък и на теб не ти отива. Съжалявам, ако наскърбявам чувствата ти.

Джонти се отпусна назад.

— Конфискуваха земите ми — обясни той. — А преди да избера изгнанието, живеех в унизително подчинение от тези негодници. Заклех се отново да си върна достойнството, завещано ми от дедите и отнето, когато Тирани дойде на власт. Това достатъчно сериозна причина ли е да стана революционер? Баща ти щеше да бъде водач на тази революция. Провали ли се, идеше твоят ред!

— Моят ли? Та аз съм само на двадесет и три и не знам нищо за вашата революция. Можеш да намериш по-добри от мен.

— Без съмнение, но нито един от тях няма да е син на баща ти. Ако го убият, ти си законният Фермер на Уайдмос и като такъв си безценен за мен, дори да си някой дванадесетгодишен имбецил. Нуждая се от теб по същата причина, заради която Тирани се опитва да те премахне. И ако аз не съм достатъчно убедителен, те ще бъдат. Не забравяй, в стаята ти беше поставена радиационна бомба. Единствената възможна цел си ти. Кой би желал смъртта ти?

Джонти зачака търпеливо отговора.

— Никой — рече Байрън. — Никой, когото познавам, не би желал да ме убие. Значи е истина за баща ми!

— Истина е. Смятай го за жертва на войната.

— От това ще ми стане ли по-леко? Сигурно някой ден ще му издигнат паметник. От онези — със сияещите надписи, дето можеш да ги разчетеш от Космоса. — Гласът му беше пресипнал. — И това трябва да ме направи щастлив?

Джонти го гледаше мълчаливо. Накрая запита:

— Какво възнамеряваш да правиш?

— Отивам си у дома.

— Значи все още не разбираш положението си.

— Казах, че си отивам у дома. А ти какво искаш да направя? Ако той е жив, ще го измъкна оттам. Ако пък е мъртъв, аз ще… ще…

— Стига! — прекъсна го с хладен глас мъжът. — Държиш се като дете. Не можеш да отидеш на Нефелос. Не разбираш ли, че не можеш? С пубертет ли разговарям или със зрял мъж?

— Какво предлагаш? — промърмори Байрън.

— Познаваш ли Управителя на Родиа?

— Онзи приятел на Тирани? Познавам го. Знам добре какво представлява. Познават го всички в кралствата. Хинрик V, Управителят на Родиа.

— Срещал ли си се някога с него?

— Не.

— Точно това имах предвид. Значи, след като не си го срещал, не го познаваш. Той е имбецил, Фаръл. В прекия смисъл. Но след като Тирани конфискува Фермерството на Уайдмос… също както постъпи със земите ми, ще го прехвърли във владение на Хинрик. Тиранийците смятат, че в неговите ръце тези владения ще са на сигурно място. И ти ще отидеш при него.

— Защо?

— Защото Хинрик има влияние в средите на Тирани, макар и влиянието на една послушна марионетка. Но поне е в състояние да ти възстанови отнетото положение.

— Не виждам защо ще го прави. По-скоро ще ме предаде на тях.

— Възможно е. Но ако действаш предпазливо, може и да сполучиш. Не забравяй, благородническата титла, която носиш, ти създава положение, но не те прави всемогъщ. Когато заговорничиш, трябва да търсиш във всичко изгодата. Хората ще се прекланят пред теб заради произхода ти, но ако искаш да се разпореждаш с тях, трябва да имаш пари.

Байрън се замисли.

— Необходимо ми е време, за да реша.

— Нямаш никакво време. То изтече в мига, когато са поставили бомбата в стаята ти. Трябва час по-скоро да действаме. Ще ти дам препоръчително писмо до Хинрик от Родиа.

— Значи добре го познаваш?

— Никога не оставяш бдителността ти да задреме, а? Навремето предвождах посланическа група в двора на Хинрик от страна на Монарха на Лингейн. Онзи малоумник едва ли ме помни, но няма да посмее да заяви, че ме е забравил. Това ще свърши работа за представянето ти. Сутринта препоръчителното писмо ще е готово. По обяд един кораб тръгва за Родиа. Ще ти осигуря билет. Аз самият също тръгвам, но в друга посока. Не се колебай. Нали приключи с обучението тук?

— Остана само тържественото връчване на дипломите.

— Къс хартия. Има ли значение за теб?

— Вече не.

— Пари имаш ли?

— Достатъчно.

— Много добре. Ако са твърде много, ще пробудят нечие подозрение. Фаръл! — извика внезапно той.

— Какво? — Байрън се стресна от вцепенението си.

— Връщай се при останалите. На никого не казвай, че тръгваш. Нека събитията се развиват от само себе си.

Байрън кимна с глупав вид. Някъде дълбоко в подсъзнанието му се мярна мисълта, че задачата, с която бе дошъл тук, оставаше неизпълнена и че той също бе излъгал доверието на своя обречен баща. Почувства как в гърлото му се надига горчилка. Защо му бяха разкрили толкова малко? Нима не можеше и той да поеме своята част от бремето на опасността? Не биваше да го оставят в неведение.

А ето че сега, когато знаеше цялата истина или поне по-голямата част от нея, що се отнася до ролята на баща му в заговора, документът, за чието издирване го бяха изпратили на Земята, му се струваше още по-важен. Но не разполагаше с повече време. Нито за да го търси, нито за да умува над значението му, нито дори за да оцелее.

— Ще направя както ми кажеш, Джонти — рече той.

Сандър Джонти спря на прага и огледа коридора отвън. Нищо не се четеше в очите му, когато извърна поглед към Байрън.

Излязоха на площадката пред столовата с наклон надолу и пред тях грейна единствената осветена улица на града. Отвъд нея на фона на избледняващото небе синееше с радиоактивно сияние хоризонтът — ням свидетел на праисторическите войни.

Джонти огледа небето. Изминали бяха повече от петдесет години, на политическата сцена се бе появила Тирани, за да сложи край на многобройните дребни воюващи помежду си фракции. А ето че сега, съвсем неочаквано и не навреме, мирът отново бе изложен на опасност.

Още не бяха се възстановили напълно от бурята, която се стовари като гръм върху тях. Всякаква съпротива бе смазана и само на отделни места от време на време някой свят за кратко надигаше глава. Да се организира тази съпротива и да се превърне в един мощен и целенасочен удар щеше да е тежка, почти непосилна задача. И продължителна. Както и да е, достатъчно дълго беше бездействал на Земята. Настъпил бе моментът да се връща обратно.

Навярно другите, хората от родната му планета, вече се опитваха да се свържат с него.

Байрън ускори крачка.

Джонти засече сигналния лъч още щом влезе в стаята си. Той бе персонален и нямаше защо да се безпокои, че информацията ще попадне в нежелани ръце. Не се налагаше да има приемник, не бяха необходими прибори от метал и жици, за да бъде уловена незабележимата колеблива вълна от електрони, просмукваща се през хиперпространството от другия свят, отдалечен на хиляди светлинни години.

Самото пространство на стаята беше поляризирано и подготвено за приемането. Материята беше изчистена от всякаква безпорядъчност. Нямаше никакъв начин да бъде открита поляризацията, освен чрез механизма на приемане. Единствено неговият мозък беше в състояние да функционира като приемник в този участък от пространството, тъй като тъкмо електрическите характеристики на неговата нервноклетъчна система бяха в състояние да резонират с вибрациите на лъча, преносител на съобщението.

Посланието беше точно толкова лично, колкото и уникалната характеристика на неговите мозъчни вълни. В пределите на цялата Вселена с нейното трилионно население от човешки същества шансът за дублиране, достатъчно близко, за да е в състояние друг да приеме това лично съобщение, би могъл да се изрази в съотношение двадесетцифрово число към едно.

Мозъкът на Джонти мигновено превключи на вълната, идеща от безбрежието на хиперпространството:

„…обади се… обади се… обади се… обади се…“

Да се изпращат съобщения не беше толкова просто, колкото да се получават. Необходимо бе наличието на механичен предавател, който да насочи лъча към първоизточника отвъд мъглявината. Той бе монтиран в покритото с орнаменти копче, пришито на дясното му рамо. Включваше се автоматично още щом пристъпеше в поляризирана среда, а след това трябваше само да предава мислите си целенасочено.

„Чувам ви!“ Допълнителна идентификация не се налагаше.

Повтарящият се призивен сигнал спря и в ума му се оформиха думите на посланието:

„Нашите почитания, сър. Уайдмос е бил екзекутиран. Новината, разбира се, все още не е разпространена официално.“

„Това не ме изненадва. Хванати ли са и други съучастници?“

„Не, сър. Фермерът не е предал никого. Храбър и честен мъж.“

„Така е. Но ако притежаваше и други достойнства, не би допуснал да го заловят. Дори малко страх щеше да му е от полза. Няма значение! Говорих със сина му, новия Фермер, който вече се докосна до смъртта. Ще го използваме.“

„Мога ли да узная по какъв начин, сър?“

„Ще оставим събитията да отговорят на този въпрос. Все още е твърде рано да предвидим последствията. Утре заминава, за да се срещне с Хинрик от Родиа.“

„Хинрик! Младежът ще бъде изложен на ужасен риск. Знае ли, че…“

„Казах му толкова, колкото е необходимо да знае — отвърна рязко Джонти. — Не бива да му се доверяваме, докато не докаже верността си. При съществуващите обстоятелства ще гледаме на него като на човек, който може да бъде изложен на риск — както всички останали. Байрън може да бъде пожертван. Не ме търсете повече тук, защото напускам Земята.“

И като махна с ръка, Джонти прекъсна връзката.

Премисли отново всички събития от деня и предната нощ, преценявайки внимателно всяко едно. Сетне се усмихна. Всичко се подреждаше чудесно и комедийното представление можеше да започне.

Нищо не бе оставено на случайността.