Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Империята на Трантор (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stars, Like Dust [=The Rebellious Stars], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 33гласа)

Информация

Допълнителна корекция
moosehead(2022)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЗВЕЗДИ КАТО ПРАХ. 1994. Изд. Орфия, София. Биб. Фантастика, No.30. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [The Stars, Like Dust, Isaac ASIMOV]. Формат: 130×200 мм. Страници: 288. Цена: 38.00 лв. ISBN: 954-444-032-1.

История

  1. —Добавяне на анотация
  2. —Добавяне
  3. —Корекция на OCR грешки

ГЛАВА XVIII
На косъм от поражението

Артемизия ги проследи с поглед, докато двете фигури се смалиха и изчезнаха сред скалите. За миг, точно преди да се скрият, един от двамата се извърна. Разстоянието й попречи да определи кой от тях гледа към нея и тя почувства как сърцето й се свива.

Не беше й казал нито дума на тръгване. Нито дума! Тя обърна гръб на скалистия пейзаж и потъна в металния комфорт на кораба. Чувстваше се самотна, толкова самотна, колкото не беше се чувствала през целия си живот.

Може би това я накара да потрепери, но щеше да е проява на слабост да признае, че трепереше не само от студ.

— Чичо Джил! — извика тя. — Защо не затворите люковете? Направо умирам от студ. — Термометърът показваше плюс седем градуса и бордовото отопление работеше с пълна сила.

— Мила моя Арта — отвърна с мек глас Джилбрет, — нищо чудно, че ти е студено, щом непрестанно се обличаш с дрехи, наподобяващи по-скоро леко сгъстена мъгла.

Въпреки това той натисна няколко копчета и люковете, както и въздушният шлюз се прибраха с едва доловим звук в гладкия блестящ корпус. Същевременно плътните стъкла се поляризираха и станаха непрозрачни. Вътрешните светлини на кораба блеснаха и сенките изчезнаха.

Артемизия приседна на мекото пилотско кресло и плъзна замислено пръсти по пулта. Неговите ръце често се бяха отпускали тук и дори само тази мисъл я изпълни с топлина, но тя побърза да си внуши, че е по-скоро поради включеното отопление и затворените люкове.

Минутите се нижеха една след друга и чакането ставаше все по-непоносимо. Можеше да тръгне с него! Още в мига, когато й хрумна тази бунтовна мисъл, тя побърза да промени единственото число „него“ с множественото „тях“.

— Защо трябва да поставят този предавател, чичо Джил? — запита тя.

— Какво? — Джилбрет откъсна замислен поглед от видеопанела.

— Нали опитахме да се свържем с тях от Космоса — продължи тя. — И не успяхме. Какво ще спечелим, ако поставим предавател на повърхността?

Джилбрет очевидно беше объркан.

— Ами нали трябва да опитаме пак, скъпа. Трябва да открием бунтовническия свят. — Той погледна към видеопанела и добави: — Не мога да ги намеря.

— Кого не можеш да намериш?

— Байрън и Монарха. Хълмът ги скрива независимо от ъгъла, под който разполагам външните огледала. Виждаш ли?

Тя не виждаше нищо друго, освен огрени от слънцето скали.

Джилбрет вдигна ръце от приборите, облегна се назад и каза:

— Както и да е, ей там е корабът на Монарха.

Артемизия проследи погледа му. Корабът бе приземен на около миля по-навътре в долината. Корпусът му блестеше ослепително. За миг й се стори, че е олицетворение на истинския противник. Че врагът е той, а не тиранийците. Защо ли трябваше да отидат на Лингейн? Можеха да си останат в Космоса, само тримата. Колко хубави бяха тези отминали първи дни — спокойни, изпълнени с топлина. А сега само му причиняваше болка. Нещо я караше непрестанно да го наранява, макар че би предпочела…

— Какво пък иска той? — прекъсна мисълта й Джилбрет.

Артемизия вдигна глава и погледна с насълзени очи чичо си.

— Кой?

— Рицет. Поне така смятам, че е Рицет. Не идва към нас.

Артемизия изтича при видеопанела.

— Увеличи изображението — нареди тя.

— На толкова късо разстояние? — възрази Джилбрет. — Нищо няма да различиш. Невъзможно е да се центрира.

— Увеличи го, чичо Джил!

Той промърмори нещо недоволно, нагласи телескопа и на екрана се появиха скали в едър план. Изображението се менеше по-бързо, отколкото можеше да го следва човешкото око. За кратко на екрана се мярна размътеният образ на Рицет. Нямаше никакво съмнение, че е той. Джилбрет намали интензивността, улови го отново и в този миг Артемизия каза:

— Той е въоръжен. Видя ли?

— Не.

— Носи далекобоен бластер!

Тя скочи и изтича при шлюза.

— Арта! Какво си намислила?

Девойката разкопчаваше трескаво един скафандър.

— Излизам навън. Рицет е тръгнал след тях. Не разбираш ли? Монархът не възнамерява да монтира никакъв предавател. Всичко е било клопка за Байрън. — Тя говореше задъхано, докато се опитваше да навлече тежкия скафандър.

— Престани! Въобразяваш си.

Но тя погледна Джилбрет с невиждащи очи, лицето й бе пребледняло и уплашено. Трябваше да се досети за това по-рано, още когато забеляза, че Рицет се увърта около този глупак. Този емоционален глупак! Рицет непрестанно му разправяше какъв велик човек бил баща му и Байрън естествено се разтапяше. Всяко негово действие се диктуваше от мисълта за баща му. Как може човек да бъде в плен на подобна мономания?

— Не зная как се управлява шлюзът — каза тя. — Отвори го.

— Арта, няма да напускаш кораба. Дори не знаеш къде са.

— Ще ги намеря. Отвори шлюза.

Джилбрет поклати глава.

На скафандъра, който бе облякла, бе прикачен кобур.

— Чичо Джил — заяви Арта, — ако не ме послушаш, ще използвам оръжието. Кълна се, че ще го сторя.

Дулото на невронния камшик бе насочено право в лицето на Джилбрет.

— Нямам представа — рече той и се усмихна насила.

— Отвори шлюза! — заповяда тя.

Джилбрет я послуша и девойката изтича навън. Понесе се като вятър нагоре по скалистия хълм. Кръвта блъскаше в слепоочията й. Беше се държала също толкова лошо, колкото и той, флиртувайки с Монарха пред очите му, за да задоволи глупавата си гордост. Но сега всичко изглеждаше различно и най-вече образът на Монарха, с неговата хладна пресметливост и наглост. Тя потръпна от отвращение.

Достигна върха на хълма — пред нея нямаше нищо. Спусна се по отсрещната страна, насочила невронния камшик пред себе си.

Байрън и Монархът не бяха разменили нито дума по време на изкачването. Най-сетне стигнаха сравнително по-равно място сред напуканите от слънцето и вятъра скали. Точно пред тях имаше старо свлачище, завършващо с урва, дълбока най-малко стотина стъпки.

Байрън доближи предпазливо ръба и надзърна долу. Стената под краката му беше стръмна и покрита с изпотрошени скални късове.

— Този свят, Джонти, изглежда напълно непригоден.

Монархът не изпитваше никакъв интерес към обкръжаващия ги пейзаж. Вместо да доближи края на свлачището, той каза:

— Тъкмо това място избрахме преди кацането. Мисля, че е идеално за целта.

Идеално е за твоите цели, поправи го мислено Байрън. Той отстъпи от ръба на свлачището и седна. Заслушан в тихото свистене от бутилката с въглероден двуокис, Байрън зачака да настъпи моментът.

— Какво ще им кажеш, когато се върнеш на своя кораб, Джонти? — запита тихо той. — Да опитам ли да позная?

Монархът замръзна над куфара, който се готвеше да отвори.

— За какво говориш? — попита той.

Байрън извърна лице към вятъра и потърка нос с ръкавицата си. После разкопча гащеризона и остави на хладния полъх да го изпълни.

— Говоря за причината, поради която дойде тук.

— Предпочитам да монтирам предавателя, вместо да водя глупави разговори, Фаръл.

— Никакъв предавател няма да монтираш. Защо ти е? Вече опитахме да се свържем с тях от Космоса — без никакъв резултат. Защо тогава да очакваме, че ще е по-различно на повърхността? Глупаво е да смятаме, че ни е попречил непроницаемият за радиосигнали йонен слой на атмосферата, защото опитахме със субефирно радио и резултатът отново бе нулев. Тогава защо дойдохме тук, Джонти?

Монархът погледна към Байрън, потропвайки безцелно с пръсти по куфара.

— Щом имаш такива съмнения, тогава ти защо дойде тук?

— За да открия истината. Научих от Рицет, че ти си замислил това излизане. Той ме посъветва да тръгна с теб. Уверен съм, ти си го инструктирал да ми внуши, че като те придружа, ще мога да се уверя, че не си получил никакви тайни послания. Логичен довод, само че аз не очаквам ти да получиш каквито и да било послания. И въпреки това му позволих да ме убеди да дойда с теб.

— За да откриеш истината? — допълни подигравателно Джонти.

— Точно така. Макар вече да се досещам за нея.

— Ами кажи ми я тогава. Нека и аз да я науча.

— Дошъл си тук, за да ме убиеш. Сега сме сами и наблизо има пропаст, падането в нея е сигурна смърт. По тялото ми няма да открият никакви огнестрелни рани, които да навеждат на мисълта за насилствена смърт. Представям си печалната история, която ще разкажеш като се върнеш на кораба. Подхлъзнал съм се и съм паднал. Вероятно лично ще оглавиш групата за откриване на тялото ми и ще ме погребете с всички почести. Всичко ще бъде трогателно и аз ще се махна от пътя ти.

— А защо дойде, след като вярваш, че всичко ще стане така?

— Очаквах го и знаех, че не можеш да ме изненадаш. И двамата не носим оръжие. Съмнявам се, че би могъл да ме надвиеш в личен двубой. — Докато Байрън произнасяше тези думи, ноздрите му потрепнаха и той неволно стегна мускули.

Но в отговор Джонти се изсмя.

— След като ти се размина трагичният изход, можем ли най-сетне да се заемем с монтажа на предавателя?

— Още не. Не съм свършил. Искам да получа признанието ти, че възнамеряваше да ме премахнеш.

— Така ли? Настояваш да изиграя ролята, която ми определи в тази малка драма, описана от теб? И как ще ме накараш да го сторя? Може би ще ме принудиш да си призная със сила? Слушай, Фаръл, още си много млад и аз се старая да се съобразявам с този факт, както и с името и поста ти. Но все пак време е да призная, че до момента за мен си бил повече бреме, отколкото помощ.

— Така е. Защото съумях да остана жив въпреки желанието ти!

— Ако намекваш за опасностите, които си преживял на Родиа, вече ти обясних всичко и не възнамерявам да се повтарям.

Байрън се надигна.

— Обясненията ти не бяха съвсем точни. От самото начало в тях липсваше нещо много важно.

— Наистина ли?

— Наистина. Изправи се и ме слушай, ако не искаш да те вдигна насила.

Монархът се надигна, присвил гневно очи.

— Съветвам те да избягваш насилието, млади момко.

— Слушай. — Байрън заговори със силен глас, а наметалото му се развя от вятъра. — Каза, че си ме изпратил на Родиа, където ме чакаше сигурна смърт, само за да въвлечеш Управителя в заговора срещу тиранийците.

— И това е самата истина.

— Това е лъжа. Целял си единствено моята гибел. Още в началото си информирал капитана на родианския кораб за истинското ми име. Знаел си, че в противен случай едва ли ще ми се удаде възможност да се срещна с Хинрик.

— Ако наистина исках да те убия, Фаръл, щях да поставя истинска радиационна бомба в стаята ти.

— Но за теб беше по-безопасно да накараш тиранийците да го сторят.

— Можех да те убия в Космоса, когато за пръв път се качих на „Безжалостни“.

— Би могъл. Когато се появи на борда, беше въоръжен с бластер и дори го насочи към мен в един момент. Очаквал си да ме намериш на кораба, но не си го споделил с твоите хора. След това обаче Рицет се свърза с нас, видя ме и вече не можеше да ме застреляш. Тогава допусна първата си грешка. Каза, че си споделил с хората си, че очакваш да ме срещнеш на борда. Но после, когато разговарях с Рицет, той го отрече. Нима забрави, Джонти, че когато лъжеш, хубаво е да подготвяш и хората си за това, което си казал?

Лицето на Джонти беше побеляло от студения въздух, но и от още нещо.

— Сега вече наистина искам да те убия, задето ме обвиняваш в лъжа. Но ми кажи защо не те застрелях, преди Рицет да те види на видеопанела?

— Политика, Джонти. Артемизия фон Хинриад беше на борда и в този момент тя е била по-важна от мен. Трябва да призная, че съм възхитен от бързината, с която променяш плановете си. Да ме застреляш в нейно присъствие би означавало да изгубиш шансовете си в голямата игра.

— Да не искаш да кажеш, че съм се влюбил от пръв поглед?

— Да се влюбиш ли? Защо не, след като момичето е единствената наследничка на Хинриадите? Ти не си губиш времето напразно. Помъчи се да я убедиш да се прехвърли на твоя кораб, а след като не успя, ми съобщи, че Хинрик е предал баща ми. — Той се замисли за миг, след това продължи: — И така, аз я изгубих, а ти се оказа пълновластен господар на бойното поле. Предполагам, че сега тя вече не е никаква пречка. Артемизия е на твоя страна и ти спокойно можеш да изпълниш своя замисъл да ме убиеш, без да се боиш, че ще изгубиш възможността да се сродиш с Хинриадите.

Джонти въздъхна уморено и отвърна:

— Слушай, Фаръл, студено е и ще стане още по-студено. Виждам, че слънцето се спуска към хоризонта. Изморих се да слушам твоите глупави заключения. Преди да приключиш с потока от безсмислици, ще ми обясниш ли поне защо всъщност искам да те убия? Ако, разбира се, може да се открие някаква логика в параноичните ти мисли.

— По същата причина, поради която уби и баща ми.

— Какво?

— Нима си мислиш, че съм ти повярвал дори за миг, когато каза, че Хинрик бил предателят? Възможно е, само че Хинрик беше добре известен на всички със своята слабост и мекушавост. Нима смяташ баща ми за глупак? Мислиш ли, че не си е давал сметка, що за човек е Хинрик? А дори и да не е знаел, нима само след един кратък разговор не би разбрал, че пред него стои жалка марионетка? Вярваш ли тогава, че баща ми щеше да даде каквато и да е възможност на Хинрик да го обвини в предателство? Не, Джонти. Човекът, предал баща ми, се е ползвал с доверието му.

Джонти отстъпи назад и ритна куфара встрани. Зае отбранителна позиция и каза:

— Сега разбирам подлия ти замисъл. Единственото обяснение е, че си лишен от здрав разсъдък.

Байрън трепереше, но не от студ.

— Баща ми беше популярен сред хората ти, Джонти. Твърде популярен. Един Монарх едва ли би понесъл да дели властта си с когото и да било. И ти си направил всичко възможно да премахнеш съперника. Следващата ти стъпка е била да се погрижиш да не остана жив, за да търся отмъщение или да заема мястото на баща си. — Байрън постепенно повишаваше тон и гласът му ехтеше надалеч, отнасян от студения вятър. — Така ли е?

— Не.

Джонти се наведе над куфара.

— Мога да докажа, че грешиш! — Той вдигна капака. — Радиоекипировка. Провери сам. Ето виж. — Изсипа съдържанието на куфара пред краката на Байрън.

— И какво доказва това? — погледна го учудено Байрън.

— Нищо — отвърна Джонти и се надигна. — А сега погледни тук.

В ръката си стискаше бластер и пръстите му бяха побелели от напрежение.

— Уморен съм от теб — продължи той. — Но няма да е задълго.

— Значи си скрил бластера в куфара с приемника? — попита с равен глас Байрън.

— Не го ли знаеше? Нима наистина си очаквал, че ще дойда тук с голи ръце и ще се помъча да те хвърля в пропастта, сякаш съм някакъв селяк или миньор? Аз съм Монархът на Лингейн — той махна отсечено с ръка — и вече достатъчно се наслушах на идеалистичните брътвежи на Фермерите на Уайдмос. Хайде, тръгвай — прошепна той. — Към пропастта. — Джонти пристъпи напред.

Байрън вдигна ръце, впил поглед в дулото и отстъпи.

— Значи ти уби баща ми.

— Аз го убих! — отвърна Монархът. — Казвам ти го, за да знаеш в този последен миг от живота си, че човекът, който се погрижи баща ти да бъде унищожен в дезинтегриращата камера, ще се постарае и ти да го последваш, а за себе си ще задържи наследницата на Хинриадите и всичко, което идва с нея. Помисли за това! Ще ти дам още една допълнителна минута, за да помислиш! Само дръж ръцете си вдигнати, иначе ще те застрелям, рискувайки всички неудобни въпроси, които биха ми задали моите хора. — В гласа му сега се долавяше само истинска, студена омраза.

— Значи познах, че и преди си се опитвал да ме убиеш.

— Така е. Предположенията ти бяха открай докрай верни. По-леко ли ти е от това? Назад!

— Не — поклати глава Байрън. Отпусна ръце и каза: — Ако ще стреляш, направи го.

— Мислиш, че няма да посмея? — запита го Монархът.

— Аз те помолих да стреляш.

— И ще го сторя. — Монархът насочи дулото на бластера право към главата на Байрън и от разстояние четири стъпки натисна спусъка.