Айзък Азимов
Звезди като прах (17)

ГЛАВА XVII
И зайци!

За онези, които никога не са били в Космоса, нито пък са изследвали звездни системи, търсенето на обитаеми планети би изглеждало доста вълнуващо, или най-малкото интересно. За космонавтите обаче това е най-досадното от всички занимания.

Никак не е трудно да откриеш някоя звезда, която всъщност е огромна блестяща маса от водород, изгарящ в хелиева среда. Подобна гледка сама по себе си привлича окото. Дори в мрака на мъглявината това е само въпрос на разстояние. Приближиш ли се на по-малко от пет милиарда километра, звездата сама ще се набие в очите ти.

Но не така стои въпросът с планетите, които са относително малки по маса твърди тела и блестят само с отразена светлина. Можеш да преминеш стотици пъти през някоя звездна система, да я обиколиш надлъж и нашир и пак да не доближиш съществуващата планета.

Обикновено при изследване на някоя звездна система корабът заема позиция на разстояние, десет хиляди пъти по-голямо от диаметъра на звездата. От галактическата статистика е известно, че нито една планета от петдесетте хиляди познати, не е разположена по-далеч от своето слънце. Също така е известно, че нито една обитаема планета не се намира на разстояние, по-голямо от умножения по хиляда диаметър на централното светило.

С други думи, след като корабът заеме посочената позиция, всички подходящи за обитаване планети би трябвало да се между него и центъра на звездната система.

Не е трудно движението на телекамерата да бъде програмирано по такъв начин, че да неутрализира орбиталното преместване на кораба. Полученият запис ще даде възможност съвсем точно да се определи разположението на планетите около звездата, стига, разбира се, да бъде засенчена директната слънчева светлина, което технически не е никак трудно. Планетите, които поддържат постоянни орбити, ще изглеждат като светли линии на този филм.

Ако подобни линии липсват, съществува възможност планетите да се намират точно зад своето слънце. Тогава маневрата се повтаря от нова позиция в пространството, обикновено по-близо до звездата.

Това е доста скучна процедура наистина и ако бъде повторена три пъти, при това всеки път с отрицателен резултат, нищо чудно да повлияе зле на душевното равновесие на изпълняващия я.

Точно както бе повлияла на духа на Джилбрет. Все по-дълги ставаха интервалите, през които не успяваше да открие нещо „забавно“ в околния свят.

Приготвяха се за Скок към четвъртата звезда по списъка на Монарха.

— Всеки път се появяваме съвсем точно в околностите на търсената звезда — отбеляза Байрън. — Добре, че поне изчисленията на Джонти са безпогрешни.

— Според статистиката — отвърна Джилбрет — всяка една от три звезди притежава планетна система.

Байрън кимна. Знаеше наизуст статистиката. Втълпяваха я на всеки ученик в часовете по елементарна картография.

— А това значи, че шансът да се натъкнем на три поредни звезди без нито една планета е две трети на трета степен, тоест необичайно малък.

— И какво?

— Ами трябва да има някаква грешка. Защото така и не открихме планета.

— Нали сам видя на екрана. Пък и какво значение има статистиката? Доколкото ни е известно, условията вътре в мъглявината са съвсем различни. Може би разпръснатото в пространството вещество на мъглявината пречи да се образуват планети или пък тя самата е някоя експлодирала планета.

— Наистина ли го мислиш? — Джилбрет го погледна изумен.

— Не зная. Може би си говоря ей така. Да си призная, не разбирам много от космогония. Защо, по дяволите, се създават планетите? Не съм чул нито за една, която да не е причинявала неприятности. — Байрън също имаше изтерзан вид. Продължаваше да драска замислено по контролния пулт.

— Както и да е — продължи той. — Важното е, че разбрахме как се работи с бластерите, далекомерите, силовото поле — всичко.

Не беше никак лесно да не гледа непрестанно към видеопанела. Съвсем скоро отново щяха да скочат в непрогледния мрак.

— Джил, знаеш ли защо са нарекли мъглявината Конска глава?

— Сигурно така се е казвал човекът, който пръв е проникнал в нея. Да не искаш да кажеш, че греша?

— Възможно е. Само че на Земята имат друго обяснение.

— Охо?

— Твърдят, че е наречена така, защото приличала на конска глава.

— Какво е това кон?

— Животно от Земята.

— Интересна мисъл, само че мъглявината не ми прилича на никакво животно.

— Зависи от какъв ъгъл я гледаш. От Нефелос прилича на човешка ръка с три пръста, но веднъж имах възможността да я наблюдавам от една земна обсерватория. И наистина прилича на конска глава. Може би това й е дало името. Може би никога не е имало първооткривател с подобно име. Кой знае? — Байрън вече беше изморен от разговора. Говореше сякаш на себе си.

Настъпи пауза, която продължи прекалено дълго. Това даде възможност на Джилбрет да повдигне един въпрос, който Байрън не желаеше да обсъжда, ала същевременно постоянно занимаваше мислите му.

— Къде е Арта? — попита Джилбрет.

Байрън го погледна, после сведе глава.

— Някъде отзад. Не я следя непрестанно.

— За разлика от Монарха. Още малко и щеше да остане да живее при нас.

— Значи момичето щеше да извади късмет.

Джилбрет свъси вежди и лицето му се покри с бръчки.

— О, Байрън, не бъди такъв глупак. Артемизия е от Хинриадите. Тя не може да приеме онова, което ти й предлагаш.

— Престани — рече Байрън.

— Няма. Отдавна исках да ти го кажа. Защо постъпваш така с нея? Защото може би Хинрик е виновен за смъртта на баща ти ли? Но Хинрик е и мой братовчед. А ти не промени отношението си към мен.

— Добре де — отвърна Байрън. — Не съм променил отношението си към теб. Говоря с теб така, както винаги съм разговарял. Говоря и с Артемизия.

— Както винаги?

Байрън не отговори.

— Хвърляш я право в ръцете на Монарха — укори го Джилбрет.

— Изборът е неин.

— Не е. Твой е. Слушай, Байрън — Джилбрет се наведе напред и заговори с поверителен глас, — нали разбираш, не бих искал да се меся в тези неща. Истината е, че тя е единственият свестен човек в нашата фамилия. Ще те изненадам ли, ако ти призная, че я обичам? Аз самият нямам деца.

— Не поставям под въпрос твоята любов.

— В такъв случай моля те да го направиш заради нея. Спри Монарха, Байрън.

— Мислех, че му вярваш, Джил.

— Като на Монарх — да. Като на водач срещу тиранийците — да. Но като мъж за една жена, като мъж за Артемизия — не.

— Кажи го на нея.

— Нима мислиш, че ще ме послуша?

— Ако й го кажеш както трябва.

За миг Байрън бе обхванат от колебание. Той облиза пресъхналите си устни. Но след това се обърна и подхвърли сурово през рамо:

— Не желая да говоря за това.

— Ще съжаляваш — укори го Джилбрет.

Байрън мълчеше. Защо ли Джилбрет не искаше да го остави на мира? Неведнъж си мислеше, че наистина ще съжалява за постъпките си. Не му беше никак лесно. Но какво да направи? Не виждаше никакъв достоен път за отстъпление.

Пое няколко пъти въздух с пълни гърди, опитвайки се да се освободи от усещането за задушаване в гърдите си.

При следващия Скок гледката навън се промени коренно. Байрън беше нагласил приборите според инструкциите на пилота на Монарха и бе оставил управлението на Джилбрет. Смяташе малко да поспи. Ала едва затворил очи, Джилбрет го разтърси за рамото.

— Байрън! Байрън!

Той се изтърколи от койката и тупна на пода, стиснал ядосано юмруци.

— Какво има?

Джилбрет побърза да се отдръпне на безопасно разстояние.

— Чакай, успокой се. Попаднахме на една F-2.

Думите му имаха очаквания резултат. Байрън въздъхна и се успокои.

— Никога друг път не ме буди по този начин, Джилбрет. Попаднали сме на F-2, казваш? Предполагам, говориш за новата звезда?

— Разбира се, за нея. Изглежда страшно забавно.

В известен смисъл беше тъкмо така. Приблизително 95 % от обитаемите планети в галактиката обикалят около звезди от спектрален клас F или G с диаметър от 750 000 до 1 500 000 мили и температура на повърхността от 5 до 10 000 градуса. Така например земното Слънце е от клас G-0, родианското — F-8, лингейнското — G-2, както и това на Нефелос. Звезда от клас F-2 беше малко по-гореща, но не прекалено.

Трите звезди, които вече бяха изследвали, бяха от спектрален клас К — доста малки, с червеникавокафяв цвят. Дори ако около тях имаше планети, те нямаше да са подходящи за заселване.

Но когато една звезда си я бива, бива си я! Още на първите снимки забелязаха пет планети, като най-близката се намираше на сто и петдесет милиона мили от звездата.

Лично Теодор Рицет им донесе новината. Посещаваше борда на „Безжалостни“ не по-рядко от Монарха и озаряваше обстановката със своята сърдечност. Когато се появи, за да им съобщи за откритието, беше още задъхан от физическото усилие по прехвърлянето между корабите.

— Не зная как го прави Монархът — рече той. — Никога не изглежда изморен. Може би защото е по-млад. Пет планети! — добави той по-бойко.

— Около тази звезда? — учуди се Джилбрет. — Сигурен ли си?

— Напълно. Четири от тях обаче са от клас J.

— А петата?

— Петата може да е подходяща. В атмосферата й има кислород.

Джилбрет се надигна, готов да възкликне тържествуващо, но Байрън го изпревари.

— Четири от клас J! А на нас ни е нужна само една.

Разпределението беше напълно естествено. Повечето от планетите в галактиката притежават водородосъдържаща атмосфера. В края на краищата звездите се състоят предимно от водород, а именно те са източникът, от който се създават планетите. Клас J означава, че атмосферата на планетата се състои от метан или амоняк с добавка на молекулярен водород, а също и известно количество хелий. Подобен тип атмосфера обикновено се отличава със значителна плътност и дълбочина. Самите планети са с диаметър над 30 000 мили и средна температура под минус петдесет градуса Целзий. С други думи, са практически необитаеми.

В Земния университет ги учеха, че Юпитер от Слънчевата система е най-типичен за космическите тела от клас J. Сигурно е така. Във всеки случай петата планета бе от клас Е, тоест както Земята. Планетите от този клас обикновено са с по-малки размери и значително по-слабата им гравитация не позволява да задържат водород или водородосъдържащи газови смеси, тъй като са значително по-близо до своите слънца, където е и по-топло. Атмосферата им е разредена и обикновено съдържа кислород и азот, рядко с примеси на хлор, което би я направило негодна за дишане.

— Има ли хлор? — запита Байрън. — Изследвахте ли атмосферата?

Рицет сви рамене.

— Можем да съдим само по горните слоеве. Ако в атмосферата има хлор, той ще се концентрира близо до повърхността. Ще видим.

Той постави ръка върху рамото на Байрън.

— Какво ще кажеш, да пием по едно малко в твоята стая?

Джилбрет ги проследи с безпокойство. След като Монархът се бе заел да ухажва Артемизия, а неговата дясна ръка предлагаше пиянската си компания на Байрън, обстановката на „Безжалостни“ ставаше все по-нестабилна. Зачуди се дали Байрън знае какво върши, сетне си спомни за новооткритата планета и забрави всичко останало.

Артемизия също се появи в пилотската кабина, когато навлязоха в атмосферата. На лицето й играеше доволна усмивка. От време на време Байрън поглеждаше към нея. Поздравил я, когато тя влезе в кабината (нещо рядко през последните дни), но девойката не му отвърна.

— Чичо Джил — заговори Артемизия, — вярно ли е, че кацаме?

— Така изглежда, мила моя — отвърна Джилбрет и потри ръце. — След няколко часа ще излезем от кораба и ще се разтъпчем по твърда земя. Каква приятна мисъл, а?

— Дано това да е търсената планета. Ако не е, няма да е особено приятна.

— Остана още една звезда — напомни й Джил.

Едва сега Артемизия се извърна към Байрън и произнесе със студен глас:

— Можете ли да говорите, мистър Фаръл?

Изненадан от неочакваната й постъпка, Байрън промърмори:

— Не, мисля, че не.

— Простете тогава. Мислех, че можете.

Тя мина толкова близо до него, че полите й го докоснаха по коляното, и за миг той бе обгърнат от аромата на нейния парфюм. Байрън неволно стисна устни.

Рицет все още беше при тях. Едно от предимствата на модула беше, че можеха да приемат гости и за през нощта.

— Тъкмо в момента — обясни той — обработват данните от атмосферата. Значително съдържание на кислород, почти тридесет процента, а също азот и инертни газове. Всичко изглежда съвсем нормално. Никакъв хлор. Хм — добави замислено той.

— Какво има? — запита го Джилбрет.

— Няма и въглероден двуокис. Това не е добре.

— Защо да не е? — настоя Артемизия, изправена пред видеопанела, откъдето разглеждаше повърхността на планетата под тях.

— Щом няма въглероден двуокис — обясни Байрън, — няма и растителен живот.

— Така ли? — тя го погледна и се усмихна топло.

Въпреки желанието си Байрън почувства, че отвръща на тази усмивка, ала изведнъж забеляза, че усмивката й го подминава, заобикаля го, очевидно незабелязваща неговото присъствие, оставяйки го с глупаво изражение върху лицето. Момъкът извърна глава.

Най-добре ще е просто да не я забелязва. Ала не можеше да го стори, докато тя беше близо до него. Щом я видеше, волята му сякаш се стопяваше.

Джилбрет бе изпълнен с въодушевление. Скоро щяха да се приземят.

Когато навлязоха в плътните ниски слоеве на атмосферата „Безжалостни“ с прикачения отзад модул внезапно стана трудно управляем. Байрън съсредоточи цялото си внимание върху пулта за управление.

— Дръж се, Джил! — извика весело той.

Ала хич не му беше до веселба. Не получиха никакъв отговор на радиосигналите, а ако там долу не беше бунтовническият свят, нямаше никакъв смисъл да си губят времето.

— Не ми прилича на бунтовническия свят — промърмори Джилбрет, сякаш прочел мислите му. — Тази планета е камениста и мъртва, не виждам никъде вода. — Той се обърна. — Провериха ли пак за въглероден двуокис, Рицет?

— Да. Само микроскопични следи. Около една хилядна на сто или нещо подобно.

— Нищо не се знае — намеси се Байрън. — Може би са избрали този свят тъкмо защото изглежда необитаем.

— Но аз видях ферми!

— Възможно. Според теб каква част от повърхността на планетата сме огледали, след като сме я обиколили само няколко пъти? Знаеш добре, Джил, че които и да са те, едва ли разполагат с достатъчно хора, за да заселят цялата планета. Може да са си избрали някоя долина, където да се отделя необходимото количество въглероден двуокис, да речем, вследствие на вулканична дейност, и където да разполагат с достатъчно вода. Нищо чудно да прелетим само на мили от тях и никога да не узнаем за съществуването им. А и едва ли са склонни да отговарят на всевъзможни радиоповиквания.

— Не е толкова лесно да се достигне необходимата концентрация на въглероден двуокис — възрази Джилбрет. Но въпреки това не откъсваше поглед от екрана.

Внезапно Байрън бе изпълнен с надеждата, че това наистина е търсеният от тях свят. Повече не можеше да чака. Досега планетата би трябвало да е заселена!

Усещането беше странно.

Изкуственото осветление бе загасено и през люковете нахлуваха слънчеви лъчи. Макар и по-неефикасен като метод за осветяване в кораба, той бе значително по-приятен. Всъщност люковете бяха отворени и всички дишаха местната атмосфера.

Рицет се бе възпротивил на тази идея, твърдейки, че недостигът на въглероден двуокис ще наруши дихателната регулация на организма, но Байрън ги увери, че за известно време могат да си го позволят.

Докато Байрън и Рицет разговаряха, в стаята влезе Джилбрет. Двамата се спогледаха и млъкнаха.

Джилбрет се засмя, после погледна към отворения люк, въздъхна и рече:

— Камънаци!

— Решихме да поставим радиопредавател на най-високия хълм в околността — обясни Байрън. — Така ще увеличим обхвата на предаването. В най-лошия случай повикването ни ще достигне до всички краища на тази полусфера. Ако не сполучим, можем да опитаме от другата страна на планетата.

— Това ли обсъждахте с Рицет?

— Точно това. Можем да го направим двамата с Монарха. Предложението е негово, но ако не беше ме изпреварил, щях да го предложа аз. — Докато говореше, Байрън погледна към Рицет. Лицето на другия остана безизразно.

Байрън се надигна.

— Ще си сваля скафандъра — каза им той. — По-удобно ще ми е без него.

Рицет очевидно беше съгласен. Планетата изглеждаше слънчева, почти липсваха водни изпарения, само дето въздухът беше доста студен.

Монархът ги очакваше в главния шлюз на „Безжалостни“. Облечен бе с необичайно лек комбинезон, който обаче изолираше чудесно тялото. На гърдите му беше закрепена миниатюрна бутилка с въглероден двуокис, която разпръскваше необходимото количество пред устата му.

— Може би ще пожелаеш да ме претърсиш, Фаръл? — каза той и разпери ръце.

— Не — отвърна Байрън. — А ти ще провериш ли дали нося оръжие?

— Не съм си го помислил дори.

Вежливост, хладна като времето навън.

Байрън вдигна куфара с радиопредавателя и прекрачи отвън, под лъчите на слънцето. Монархът пое другата дръжка на куфара и го последва.

— Не е много тежък — отбеляза Байрън. Обърна се и забеляза, че Артемизия е застанала мълчаливо на входа на кораба.

Облечена бе в бяла, свободно спускаща се рокля, чиито краища се полюшваха от вятъра. Полупрозрачните ръкави обгръщаха нежно ръцете й и им придаваха сребрист оттенък.

За миг Байрън почувства, че всичко в него се топи. Искаше му се да се обърне и да побегне, да скочи в кораба, да я сграбчи, така че пръстите му да оставят следи по кожата й, и да покрие устните й със своите…

Но вместо това само кимна, а в отговор тя му се усмихна и помаха нежно с пръсти на Монарха.

Още няколко минути роклята й се белееше на входния люк, после корабът се скри зад първия хълм. Навсякъде до хоризонта се виждаха само камъни и скали.

Замислен за онова, което им предстоеше, Байрън неволно се зачуди дали ще види отново Артемизия — ако нея въобще я беше грижа ще се върне ли той.