Метаданни
Данни
- Серия
- Империята на Трантор (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Pebble in the Sky, 1950 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Юлиян Стойнов, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 34гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция
- moosehead(2022)
Източник: http://sfbg.us
Издание:
КАМЪЧЕ В НЕБЕТО. 1995. Изд. Камея, София / Изд. Орфия, София. Биб. Биб. Кристална библиотека Фантастика, No.2. Фантастичен роман. ІІ изд. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [Pebble in the Sky, Isaac ASIMOV]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 213. Цена: 70.00 лв. ISBN: 954-8340-10-0 (Камея).
История
- —Добавяне на анотация
- —Добавяне
- —Корекция на правописни грешки
Среднощни тревоги
И през нощта, палатът на Прокуратора не губеше приказния си вид. Вечерните цветя (с неземен произход) разтваряха своите снежнобели чашки, а нежният им аромат достигаше чак до стените на палата. Силикатовите нишки, преплетени умело с алуминиевата конструкция на сградата блестяха с нежно виолетово сияние под призрачната лунна светлина.
Ениус вдигна поглед към звездите. За него те бяха най-красивата гледка, защото олицетворяваха Империята.
Земното небе беше от междинен тип. То бе твърде далеч от незабравимото великолепие на небесата от Централните светове, където звездите се притискаха една друга, съревновавайки се по блясък, и разсейваха нощния мрак с ослепителна светлина. Далеч бе и от самотното величие на небесата от Периферията, където с нищо несравнимия мрак се нарушаваше на доста големи интервали от мътноватото сияние на някоя самотна звезда — а млечните пръски на галактиката бяха като слаби отблясъци от диамантен прах.
На Земята по всяко време на нощта можеха да се наблюдават поне две хиляди звезди. Ениус различаваше съвсем ясно Сириус, около който кръжаха десетте най-населени планети на Империята. Там някъде се намираше и Арктрурус, столицата на сектора, в който се беше родил. А слънцето на Трантор, централната планета, беше изгубено из Млечния път. Дори погледнато през телескоп, то щеше да е неотличима част от общото сияние.
Той почувства нечия нежна ръка на рамото си и протегна своята, за да я докосне.
— Флора? — прошепна Ениус.
— Кой друг? — отвърна малко озадачено жена му. — Знаеш ли, че не си мигнал, откакто се върна от Чика? И знаеш ли, че скоро ще се зазори?… Да ти изпратя ли тук закуската?
— Защо не? — Той се усмихна и протегна ръка към кестенявата къдрица, която се полюшваше над бузата й. Дръпна я закачливо и продължи: — Защо трябва да стоиш с мен и да засенчваш най-хубавите очи в галактиката?
Тя освободи къдрицата си и отвърна едва чуто:
— Ти се опитваш да ги засенчиш, с твоите сладникави приказки, но вече съм те виждала в подобно настроение и няма така лесно да се отървеш от мен. Какво те измъчва тази нощ, скъпи?
— Това, което ме е измъчвало винаги. Че те погребах тук, до себе си, след като нито едно кралство в цялата галактика не е достойно за твоята красота.
— Стига вече! Хайде, Ениус, не ми е до игри.
Ениус поклати глава в тъмнината и рече:
— Не зная. Вероятно са се събрали твърде много дребни неща, които будят тревогата ми. Например въпросът с Шект и неговият синапсатор. След това, този археолог — Арвардан — с ужасните му теории. И още много други неща. О, какъв смисъл има всичко това, Флора… нищо полезно не мога да свърша тук.
— Със сигурност това не е най-удачната част от нощта, за да поставяш духа си на изпитание.
Но Ениус продължи със стиснати зъби:
— Тези земляни! Защо трябва непрестанно да създават проблеми на Империята? Спомняш ли си, Флора, тъкмо ме бяха назначили за Прокуратор и старият Фароул — предишният Прокуратор — ме засипа с предупреждения. Беше прав. По-скоро съм склонен да мисля, че ми е спестил част от истината. А тогава му се присмях и дори си помислих, че е станал жертва на преждевременното остаряване. Бях млад, енергичен, способен. Уверен бях, че ще се справя по-добре… — той млъкна за миг, потънал в мислите си, напълно объркан. — Но твърде много доказателства сочат, че тези земляни отново са завладени от налудничави мечти за бунт.
Ениус погледна към жена си.
— Запозната ли си с твърденията на Обществото на Древните, че преди много години Земята е била единственият дом на Човечеството, че това е мястото, където за пръв път се е появила човешката раса?
— Ами да, нали онази вечер за това говореше Арвардан? — Най-добре беше, да го остави да изкаже всичко, което му е наболяло.
— Да, вярно — кимна мрачно Ениус. — Но тогава той говореше за миналото. А Обществото на Древните има пред вид и бъдещето. Ще мине време, казват те, и Земята отново ще се превърне в център на човешката раса. Имат дързостта да твърдят дори, че това митично Второ царство, било съвсем предстоящо. Предсказват, че в този всеобщ катаклизъм Империята ще бъде унищожена и Земята отново ще триумфира в своето победно величие… — при тези думи гласът му потрепери — … този изостанал, варварски, потънал в кал свят. На три пъти досега подобни налудничави идеи са предизвиквали бунт и въпреки поражението, тази глупава вяра отново се възражда.
— Нещастни същества са тези земляни — рече Флора. И какво друго им остава, ако нямат вяра? Отнето им е всичко друго — нормален свят, нормален живот. Отнето им е дори достойнството, да бъдат приети като равни навсякъде из галактиката. Остават им само мечтите. Нима можеш да ги виниш?
— Да, мога — извика възбудено Ениус. — Вместо да мечтаят, нека да се борят за правото да бъдат приети. Те не отричат, че са различни. Просто заменят понятието „лоши“ с „по-добри“, но не можеш да очакваш, че останалите народи ще го приемат с готовност. Никой не отрича, че са хора, като нас. Но щом желаят да бъдат земляни, за такива ще ги смятаме и ние. Нека се придържат сляпо към своите примитивни, изостанали „обичаи“. Всъщност, това няма особено значение. По-скоро ме вълнува въпросът, какво става със синапсатора? Ето кое не ми дава мира — Ениус погледна навъсено към сивия хоризонт на изток.
— Синапсаторът?… Чакай, това не е ли приборът, за който доктор Арвардан говореше миналата вечер? Не ходи ли заради него до Чика?
Ениус кимна.
— И какво откри там?
— Нищо съществено — отвърна Ениус. — Познавам Шект. Познавам го доста добре. Познавам, когато е обезпокоен, познавам и когато не е. И ще ти кажа, Флора, този човек никога не е бил по-разтревожен отколкото по време на нашия разговор. А когато си тръгнах, направо се обля в пот от благодарност. Тук има някаква ужасно неприятна тайна, Флора.
— Но ще работи ли този апарат?
— Да не съм неврофизиолог? Шект твърди, че няма да работи. Обади ми се, за да ми съобщи, че някакъв доброволец едва не загинал, когато го подложили на лечение с него. Да си призная, не му повярвах. Имаше толкова възбуден вид! Дори повече — направо триумфиращ! Или доброволецът му е оцелял, а експериментът е приключил напълно успешно, или никога през живота си не съм виждал щастлив човек… Ако е така, защо му е трябвало да ме лъже? Означава ли това, че синапсаторът функционира успешно? Означава ли, че може да създаде раса от гении?
— Но защо му трябва да го пази в тайна?
— Ах! Защо? Нима не виждаш? Защо Земята се провали във всички опити да въстане? Защото шансовете за успех бяха минимални. А ако бъде удвоена средната интелигентност на землянина? Утроена? Какви ще бъдат шансовете им тогава?
— О, Ениус.
— Можем да се озовем в позицията на маймуни, атакуващи хора и тогава кой ще спечели?
— Струва ми се, че се плашиш от сенки. Едва ли ще съумеят да скрият подобно откритие. Винаги можеш да поискаш от Бюрото по външните провинции да изпратят няколко психолога, които да подложат на обстойни прегледи избрани напосоки местни жители. Предполагам, че няма да е трудно да открият някое неестествено покачване на интелектуалния коефициент.
— Да, така е… Но вече не мога да бъда сигурен в нищо, освен в едно, Флора — че въстанието предстои. Също като през 750-та, а може би по-лошо.
— А ние готови ли сме? Искам да кажа, щом си сигурен, че…
— Да сме готови? — Ениус се разсмя. — Аз съм готов. Гарнизонът също е в бойна готовност и пълно въоръжение. Каквото се иска от мен, в подобна ситуация, вече съм го направил. Но, Флора, аз не желая да има въстание. Не желая Прокуратоството ми на тази планета да остане в историята като Прокуратоството на въстанието. Не желая името ми да бъде свързано с убийства и кръвопролития. Ще ме наградят за това, но след стотици години, в учебниците по история ще бъда описан като кървав тиранин. Какъв избор е имал, например, вицекралят на Сантани през шести век? Нима е можел да постъпи другояче — въпреки, че милиони са загинали? Вярно, обсипали са го с почести, но кой ще каже и една добра дума за него сега? Аз лично предпочитам да бъда запомнен като човека, който е предотвратил въстание и е спасил безброй невинни жертви… — ала в гласа му се долавяше безпомощност.
— А сигурен ли си, че все още не можеш, Ениус? — Тя приседна до него и погали с върха на пръстите си брадичката му.
Той улови пръстите й и ги задържа.
— Как бих могъл? Всичко е срещу мен. А и Бюрото само влоши положението, като изпрати този Арвардан на Земята.
— Но, скъпи, не виждам с какво може да навреди един археолог. Признавам, че е малко чудат, но нима това е престъпление?
— Защо, не е ли ясно? Настоява да му позволят да докаже, че Земята наистина е люлка на Човечеството. Иска да придаде научна достоверност на подобно смешно предположение.
— Тогава, спри го.
— Не мога. Сега ще ти кажа защо. Теоретически погледнато, един вицекрал може да направи всичко, но на практика не е така. Този човек, Арвардан, разполага с писмено съгласие от Бюрото за външните провинции. С други думи има позволение от самия Император. А моите пълномощия не стигат дотам. Единственото, което мога да сторя, е да изпратя молба до Централния съвет, но това ще отнеме месеци… И как ще се обоснова? Ако, от друга страна, се опитам да го спра със сила, това ще бъде проява на неподчинение, а ти знаеш добро, че в Централния съвет няма да се поколебаят да отстранят от длъжност който и да било служител, позволил си подобна волност. Особено след гражданската война през осемдесетте. И после какво? Ще ме заменят с някой, който въобще няма да е наясно с положението, а Арвардан ще продължи безпрепятствено.
Но и това не е най-лошото, Флора. Знаеш ли по какъв начин възнамерява да докаже теорията си за Земята? Хайде, опитай да познаеш.
Флора се засмя тихичко.
— Ениус, ти се шегуваш с мен. Как бих могла да позная? Да не съм археолог. Предполагам, че ще се захване да копае разни древни статуи, да се рови в кости, да определя произхода им чрез радиоактивния метод и прочие.
— Де да беше така. Както научих вчера лично от него, Арвардан е решил да проникне в някоя от радиоактивните зони на Земята. Смята, че там ще се натъкне на феномени, съществуващи още от времената, преди земната повърхност да е била заразена с радиоактивни вещества — тъй като той твърди, че радиоактивността на тази планета е с изкуствен произход — и именно тяхната възраст ще определи по споменатия от теб метод.
— Но нали и аз това казвам?
— Знаеш ли какво означава да проникнеш в радиоактивната зона? Тези места са Забранени. Това е един от най-суровите Обичаи на земляните. Никой няма право да влиза в Забранените зони, а такива са всички радиоактивни зони на Земята.
— Но толкова по-добре. Арвардан ще бъде спрян от самите земляни.
— О, чудесно. Ще го спре Върховният министър! И как след това ще го убедим, че този проект не е бил подкрепян от правителството и че Империята не е планирала да извърши нарушение на най-светите Обичаи?
— Върховният министър едва ли е толкова докачлив.
— Не вярваш ли? — Ениус се обърна и втренчи поглед в жена си. Нощният мрак се бе разсеял достатъчно, за да различава чертите й. — Не бъди толкова наивна. Той наистина е ужасно докачлив. Знаеш ли какво е се случило веднъж — преди петдесетина години? Ще ти разкажа, а ти сама си прави изводи.
Както знаеш, Земята не е склонна да признава където и да било, че се намира под властта на Империята, тъй като продължава да настоява, че е единственият и законен управник на галактиката. Станало така, обаче, че младият Станел II — момчето-император, за което си чула, че не било с всичкия си и беше злодейски убито само две години, след началото на царуването си — наредило да бъде поставен Имперският герб в залата на земния Съвет във Вашен. Сама по себе си, подобна заповед изглежда съвсем разумна, тъй като този герб присъства във всички подобни зали на планетарните съвети и е символ на Имперското единство. Ала в деня, когато поставили герба, градът бил обхванат от бунт.
Лунатиците от Вашен свалили герба и се вдигнали на оръжие срещу гарнизона. Станел II бил достатъчно побъркан, за да се разпореди заповедта му да бъде изпълнена на всяка цена, дори ако това означавало избиването на всички жители на Земята. Но малко преди заповедта му да бъде приведена в действие, го застигнала ръката на убиеца, а Едард, неговия заместник, я отменил. И отново се възцарил мир.
— Искаш да кажеш, — погледна го изненадано Флора — че Имперският герб не бил върнат на мястото му?
— Точно така. В името на звездите, Земята е единствената от милиони планети, принадлежащи на Империята, която няма такъв герб в залата на своя Съвет. Именно тази нещастна планета, на която се намираме в момента. И днес ако се опитаме да поставим герба отново на мястото му, те ще се бият до последния човек, за да ни попречат. А ти ме питаш, дали били докачливи. Според мен са направо побъркани.
Настъпи тишина в бавно зараждащата се зора, а когато Флора заговори отново, гласът й беше неуверен.
— Ениус?
— Да.
— Опасяваш се от въстание не само понеже си загрижен за репутацията си, нали? Нямаше да съм твоя съпруга, ако не можех да предугаждам мислите ти, а сега имам чувството, че предугаждаш някаква страшна заплаха за Империята… Не бива да криеш нищо от мен, Ениус. Ти се страхуваш, че тези земляни ще победят.
— Флора, не мога да говоря за това. — В очите му се четеше мъка. — Не става дума за предчувствие… Може би четири години, прекарани на тази планета са твърде много дори за човек, надарен със здрав разум. Но откъде тази увереност в проклетите земляни?
— Откъде знаеш, че са уверени?
— Ах, такива са. Разполагам със свои източници на информация. В края на краищата, три пъти сме ги потъпквали. Не е възможно, след всичко това да имат илюзии. И въпреки, че срещу тях стоят двеста милиона свята, всеки един по-силен от тях — те са изпълнени с увереност. Възможно ли е, наистина, да вярват така непоколебимо в някаква съдба, или свръхестествена сила — нещо, което има значение само за тях? Може би… може би…
— Може би какво, Ениус?
— Може би те разполагат с тайно оръжие.
— Оръжие, което ще позволи на един-едничък свят да победи двеста милиона светове? Ти си се паникьосал. Няма такова оръжие.
— Вече ти споменах за синапсатора.
— А аз пък те посъветвах как да се погрижиш за него. Знаеш ли за някое друго оръжие, което биха могли да използват?
— Не — отвърна неохотно той.
— Така и предполагах. Защото подобно оръжие не съществува. А сега ще ти кажа, какво трябва да направиш, скъпи. Защо не се свържеш с Върховния министър и — като израз на добра воля — не го предупредиш за намеренията на Арвардан? Намекни, неофициално, че не бива да получава разрешение. Това ще премахне всякакво подозрение — така поне се надявам — че Имперското правителство има нещо общо с грубото нарушаване на местните обичаи. А същевременно ще спреш Арвардан, като при това дори няма да се показваш на сцената. Сетне поискай от Бюрото да ти изпрати двама от най-изтъкнатите психолози — не, по-добре поискай четирима — и ги накарай да проучат въпроса със синапсатора… За всичко останало ще се погрижат военните, а на поколенията ще оставим сами да мислят за себе си… Защо не поспиш тук? Ще ти разпъна креслото, можеш да се завиеш с моя шал, а когато се събудиш, ще наредя да ти поднесат закуска. Като изгрее слънцето, всичко ще ти се стори различно.
И така, след като прекара една безсънна нощ, Ениус заспа само минути преди изгрева.
А осем часа по-късно Върховният министър научи за Бел Арвардан и неговата мисия лично от Прокуратора.