Айзък Азимов
Камъче в небето (5)

Недоброволният доброволец

След като остана сам, доктор Шект натисна звънеца за повикване и миг по-късно на прага стоеше млад лаборант, облечен в блестяща бяла престилка и с привързана назад дълга коса.

— Пола каза ли ви… — поде доктор Шект.

— Да, докторе. Наблюдавах го на монитора, изглежда наистина е доброволец.

— Дали да уведомя за него Съвета?

— Не зная какво да ви посъветвам. Възможно е да ви откажат. А и не е изключено някой да подслуша разговора. Какво ще кажете, — предложи ентусиазирано той — ако се отървем от него? Ще му кажа, че ни трябва някой по-млад. Като го гледам, минава тридесет и пет.

— Не, не. Първо ще се срещна с него. — Шект премисляше трескаво ситуацията. Беше провел изключително внимателно разговора. Разкрил бе точно колкото е необходимо, нито думичка повече. И изведнъж разполагаха с доброволец — веднага след посещението на Ениус. Дали имаше връзка? Шект имаше съвсем смътна представа за огромните и тайнствени сили, които се готвеха за схватка на неговата родна планета. И все пак, знаеше достатъчно. Съвсем достатъчно, за да осъзнава, че е само тяхна играчка, и далеч повече, отколкото предполагаха Древните.

Но какво да стори, след като животът му е изложен на опасност?

Само десетина минути по-късно доктор Шект се изправи пред уплашения фермер. Стиснал шапката си в ръка и свел глава, мъжът сякаш се опитваше да прикрие лицето си. Със сигурност нямаше четиридесет години, но тежкият живот на полето бе оставил своя неумолим отпечатък. Имаше червендалесто лице, а по слепоочията му се стичаха тънички струйки пот, въпреки че в стаята бе доста хладно. Пръстите му мачкаха трескаво шапката.

— И така, скъпи приятелю, — поде Шект — научих, че сте отказал да съобщите името си.

Арбин беше самата упоритост.

— Казаха ми, че не задавате излишни въпроси, когато става дума за доброволец.

— Хъммм. Добре тогава, има ли нещо, което вие сам желаете да ни съобщите? Или предпочитате да започнем час по-скоро?

— Аз ли? Тук, сега? — извика мъжът с нескрита паника. — Но аз не съм доброволецът. Нищо подобно не съм казвал.

— Така ли? Тоест, доброволецът е някой друг?

— Разбира се. Исках само…

— Всичко е ясно. Човекът, за когото говорим, с вас ли е?

— В известен смисъл — отвърна предпазливо Арбин.

— Добре. Да чуем сега какво искате. Този разговор, естествено, ще бъде запазен в тайна, а ние ще се постараем да ви помогнем с каквото можем. Съгласен?

Фермерът сведе глава в някакъв рудиментирал жест на уважение.

— Благодаря ви. Нещата, сър, стоят така. Във фермата имаме един човек, наш далечен роднина. Та той ни помага, нали разбирате…

Арбин преглътна мъчително и Шект кимна.

— Той е много прилежен работник, — продължи Арбин — много е прилежен. Имахме син, но той умря и двамата с моята добра женица се нуждаехме от помощ… тя е малко болна… та казвам, че без него нямаше да се справим. — Той усети, че дрънка небивалици.

Ала ученият кимна повторно.

— И този ваш роднина иска да се подложи на експеримента?

— Ами, да… мисля, че вече го казах. Ще ме извините, ако ви отнех много време. Да ви кажа правичката, нещастникът… малко не е наред с ума. — Той продължи, почти гневно. — Не искам да кажа, че е болен. Само дето е малко бавномислещ. И не може да говори.

— Не може да говори ли? — погледна го учудено Шект.

— А, всъщност може. Само че не обича. А и не му се разбира.

Физикът го огледа със съмнение.

— И вие бихте желали, да го подложим на лечение със синапсатора?

Арбин кимна бавно.

— Ако разбираше малко повече, сър, би могъл да отмени жена ми в работата.

— Но може и да умре. Ясно ли ви е това?

Арбин го погледна безпомощно, като не спираше да мачка шапката с пръсти.

— Ще ми е нужно неговото съгласие — заяви Шект.

Фермерът поклати глава.

— Той няма да ви разбере. — Сетне продължи, почти на един дъх: — Вижте, сър, сигурен съм, че ще ме разберете. Приличате ми на човек, който знае какво е да си изкарваш прехраната. Този човек не е в първа младост. Все още не е наближил Шестото десетилетие, на какво ще стане, ако при следващото Преброяване сметнат, че е негоден и… и го отведат? Не желаем да го изгубим — затова го доведох при вас. Държа всичко да бъде запазено в тайна защото… — Арбин огледа стените наоколо, сякаш се опитваше да открие невидими уши — може би защото на Древните не би се понравила моята постъпка. Нищо чудно да сметнат, че е нарушение на Обичая да се лекува някой, който е обречен, но нали разбирате, животът е тежък и… той ще бъде от полза и за вас. Нали ви трябват доброволци?

— Зная. Та къде е този ваш роднина?

Арбин реши да рискува.

— Отвън, в багажника на моя двуколесник, ако някой вече не го е открил. Трудно ще се справи в подобна ситуация…

— Добре, добре, надявам се, че с него всичко е наред. А сега двамата с вас ще излезем и ще вкараме вашия двуколесник в подземния гараж. Аз ще се погрижа да не присъстват излишни свидетели. И, уверявам ви, Братството няма да ви създаде никакви проблеми.

Той положи приятелски ръка на рамото на Арбин, а фермерът се усмихна мъчително. Имаше чувството, че някой е разхлабил примката около шията му.

Шект сведе поглед към отпуснатата фигура в леглото. Пациентът беше в безсъзнание, дишаше дълбоко и ритмично. От време на време произнасяше дълги и нечленоразделни фрази. Ала въпреки всичко, липсваха някакви преки симптоми, които да подсказват, че е слабоумен. Всички рефлекси бяха съвсем нормални за човек в напреднала възраст.

В напреднала възраст! Хъмм.

Той погледна към Арбин. Фермерът следеше всичко с широко отворени очи.

— Искате ли да вземем костна проба?

— Не — извика уплашено Арбин. Сетно добави малко по-тихо: — Нищо, с което да бъде идентифициран.

— Може да ни е от полза… ако знаем на колко години е — възрази Шект.

— На петдесет — побърза да каже Арбин.

Физикът сви рамене. Това нямаше значение. Той отново огледа спящия. Когато го доведоха, не само, че не оказа никаква съпротива, но се подчиняваше с готовност. Дори хипнотаблетките не събудиха подозренията му. Предложиха му ги, той се усмихна измъчено и веднага ги погълна.

Лаборантът вече приключваше с подготовката на синапсатора. Натисна едно копче и поляризираните стъкла на операционната станаха мътновато-непрозрачни, под въздействие на молекулярните промени в тях. Единствената светлина идваше от млечнобялото сияние на диамагнетичното поле, върху което бе положен пациентът, който сякаш плуваше само на сантиметри над операционната маса, където го бяха преместили.

Арбин продължаваше да седи в мрака, без да разбира нищо, но твърдо убеден, че единствено с присъствието си ще гарантира успешния изход на операцията.

Физиците не му обръщаха никакво внимание. Прилепиха няколко електрода към главата на пациента. Без да бързат огледаха внимателно структурата на черепа му, използвайки техниката на Ълстър и очертаха местата, където се съчленяваха черепните кости. Шект продължаваше да се усмихва мрачно. Макар и не особено точен, като метод за определяне на предполагаемата възраст, в случая щеше да им свърши работа. Едно бе ясно — този човек отдавна бе прехвърлил петдесетте.

А сетне усмивката му изчезна. Той свъси вежди. Имаше нещо много странно в тези съчленения. Нещо, което не съвпадаше с…

За миг беше готов да се закълне, че формата на черепа е досущ като при някой първобитен човек от далечното минало, но после… Е, какво пък, може би е нормално за болен с увредена психика. Защо не?

Почти бе готов да забрави за откритието си, когато нещо ново привлече вниманието му и го накара да възкликне:

— Ей, щях да пропусна! Този човек има косми по лицето си! — Той се извърна към Арбин. — Винаги ли е имал брада?

— Брада?

— Коса по лицето! Елате тук! Не виждате ли?

— Да, сър — закима Арбин. Беше го забелязал още сутринта, но вече бе забравил. — Така си е по рождение — обясни той с изплашен глас и добави: — Струва ми се.

— По-добре да ги премахнем. Едва ли ще ви бъде приятно да се движите в компанията на някое космато чудовище.

— Не, сър.

Космите се отделиха с лекота веднага щом намазаха лицето на мъжа с депилаторен крем, като за целта един от лаборантите си постави ръкавици.

— Има косми и по гърдите си, доктор Шект — докладва той.

— Велика галактика! — отвърна Шект. — Дайте да видя! Този човек е като килим! Нищо, оставете ги. Няма да се виждат през ризата, а и ще ми се да привършваме с електродите. Поставете датчици тук, тук и тук.

Електродите бяха тънки като нишки платинови жички. Въведени в кожата на определените места, те достигаха на дълбочина до съчлененията и улавяха в непосредствена близост едва доловимото ехо на микровълните, които се носеха между всяка една клетка в мозъка.

Всички следяха напрегнато циферблата, чийто стрелки трепваха всеки път, когато включваха поредния датчик. Иглите на записващото устройство рисуваха нежни паяжини по милиметровата хартия и от време на време очертаваха по някой пик или падина.

След известно време откъснаха хартията и я поставиха пред един ярко осветен, но мътен екран. Наведоха се над записа и се заеха да го изучават, като си мърмореха тихичко.

От време на време, Арбин долавяше откъслечни фрази:

— … забележителна повторяемост… вижте размера на квинтернерния пик… май трябва да го анализираме внимателно…

Когато приключиха, заеха се да нагласяват синапсатора. Въртяха копчета, следяха внимателно множеството скали, понякога правеха запис на данните. Всеки един от приборите бе проверяван и нагласяван многократно.

Накрая Шект се усмихна на Арбин и рече:

— Скоро ще свършваме.

Изтикаха грамадната машина, приличаща на огромно и мудно чудовище, в близост до спящия пациент. Четири дълги кабели се протягаха към крайниците му, а под врата му бе поставена навита на руло гума, прикрепена за раменете с металически клампи. Последният акорд бе даден, когато разтвориха два гигантски електрода, наподобяващи челюсти, и ги разположиха около главата, така че да сочат слепоочията.

Шект не сваляше очи от хронометъра си, другата ръка бе поставил на превключвателя. Размърда палец, но на пръв поглед не се случи нищо — дори изострените от уплахата сетива на Арбин не регистрираха каквато и да било промяна. Измина известен период, който на всички се стори като часове, но едва ли надвишаваше няколко минути и Шект дръпна обратно превключвателя.

Помощникът му се наведе над безгрижно спящия Шварц, сетне се изправи и докладва триумфиращо:

— Жив е.

От експеримента оставаха още няколко часа, през които трябваше да вземат лабораторни показатели, да приключат със записите и всичко това в обстановка на нарастваща възбуда. Минаваше полунощ, когато направиха последната инжекция и спящият пациент бавно отвори очи.

Шект отстъпи назад, изтощен, но щастлив. Обърса чело с опакото на ръката си и рече:

— Всичко е наред. — После се обърна към Арбин. — Ще трябва да прекара още няколко дни при нас.

В очите на Арбин отново се появи тревога.

— Но… но…

— Спокойно, разчитайте на мен — прекъсна го Шект. — Тук ще е в пълна безопасност, залагам живота си за това. Моят живот. Оставете го на нас, няма да допуснем когото и да било при него. Ако го отведете, може и да загине. Какво ще спечелите от това? А ако умре, ще трябва да давате обяснения пред Древните.

Това беше последният и най-важен довод. Арбин преглътна и каза:

— Но вижте, откъде ще узная, кога да дойда за него? Не бих желал да ви съобщавам името си!

Шект беше спечелил.

— Не ви искам името — каза той. — Елате точно след седмица, в десет сутринта. Ще ви чакам при вратата на гаража, онази, през която вкарахте двуколесника. Повярвайте ми, човече, няма от какво да се боите.

Беше късна вечер, когато Арбин напусна Чика. Изминали бяха двадесет и четири часа от мига, когато непознатият бе почукал на вратата му и за това време престъпленията му спрямо закона се бяха удвоили. Кога ли ще свърши всичко това?

Докато се носеше по шосето, Арбин все поглеждаше зад себе си. Дали няма да го последват? Да го проследят до фермата? Или вече са го заснели? А сега вече сравняват данните в архивата на Братството във Вашен, където разполагат със сведения за всички жители на планетата — включително и техните физически характеристики — за да ги използват, когато бъде навършен Срокът.

Да, Срокът, който рано или късно настъпваше за всички земни жители. Що се отнася до него, оставаше му близо четвърт век до онзи далечен момент, но покрай Грю мислеше непрестанно за него. А също и покрай непознатия.

Ами ако не се върне в Чика?

Не! Двамата с Лоа нямаше да издържат още дълго на работа за трима, а провалят ли се, веднага ще бъде разкрито първото им престъпление — че укриват Грю. Нарушили веднъж закона, нямаха друг изход, освен да го нарушат и втори път.

Арбин знаеше, че ще се върне, въпреки риска.

Минаваше полунощ, преди Шект да помисли за отдих и то само благодарение изричното настояване на Пола. Но въпреки всичко сънят не идваше. Всяка гънка на възглавницата го дразнеше, чаршафите го вбесяваха. Той се надигна и застана до прозореца. Градът тънеше в мрак, само на хоризонта, отвъд езерото, се виждаше смъртоносното синкаво сияние, така характерно за земния пейзаж.

Пред очите му все още пробягваха образи от изминалия ден. Първата му мисъл, след като отпрати уплашения фермер, бе да телевизира в Капитола. Ениус вероятно очакваше повикването, защото отговори собственолично. Все още носеше плътните, импрегнирани с олово дрехи.

— Ах, Шект, добър вечер. Приключи ли вашият експеримент?

— За малко да приключи и доброволецът — бедният човек.

Ениус побледня.

— Значи правилно съм постъпил, като реших да си тръгна. Вие учените, твърде малко се различавате от обикновените убийци.

— Все още не е мъртъв, Прокураторе, не е изключено да го спасим, но… — и Шект сви рамене.

— На ваше място, Шект, бих продължил да се ограничавам с плъховете. Не ми изглеждате добре, приятелю. Би трябвало да сте привикнал с подобни неща, за разлика от мен.

— Изглежда остарявам, милорд — отвърна простичко Шект.

— На Земята да остаряваш е твърде опасно — прозвуча сухият отговор. — Най-добре си лягайте, Шект.

И ето, че Шект стоеше до прозореца, загледан в утихналия град от един отмиращ свят.

Вече две години правеше експерименти със синапсатора, цели две години беше роб и верен слуга на Обществото на Древните, или Братството — както предпочитаха да се наричат.

Разполагаше със седем, или осем статии, готови за незабавна публикация в „Сириуския журнал по неврофизиология“, които можеха да му донесат така мечтаната галактическа слава. Но тези статии събираха прах на бюрото му. А вместо това успя да пусне само една кратка и не особено издържана работа във „Физикъл ревюз“. Такива бяха възгледите на Братството. По-добре полуистина, отколкото лъжа.

Но ето, че Ениус беше проявил интерес. Защо ли?

Имаше ли това някаква връзка, с останалите сведения, до които се беше добрал? Дали Империята бе заподозряла онова, което подозираше той самият?

На три пъти през последните двеста години Земята беше въставала. Три пъти, под знамето на древното величие, Земята се бе нахвърляла срещу Имперските гарнизони. И трите пъти въстанието бе завършвало с неуспех. Напълно естествен завършек. И ако Империята не бе проявила цивилизованост, ако Галактическите съвети не бяха реагирали толкова меко, не бяха подходили с разбиране, Земята отдавна щеше да бъде изхвърлена от списъка на обитаваните планети.

Но може би този път всичко щеше да бъде различно… Можеше ли всъщност да бъде различно? Как да повярва на един побъркан, чиито дни са преброени?

Какъв смисъл имаше всичко? Така или иначе, не би посмял да предприеме каквото и да било. Можеше само да чака. Остаряваше, а както бе отбелязал Ениус, да остаряваш на Земята е твърде опасно. Наближаваше своя Срок и почти нямаше шанс да се измъкне от неумолимата съдба.

Ала колкото и да беше нещастен животът на тази топка горяща кал, наречена Земя, той искаше да живее.

Отново си легна и малко преди да се унесе се зачуди, дали последният разговор с Ениус не е бил подслушан от Древните. Въобще не можеше да предположи, че Древните имаха други източници на информация.

Едва призори младият лаборант на Шект взе така трудното решение.

Изпитваше възхищение пред гения на Шект, но същевременно осъзнаваше, че тайното лечение на анонимния доброволец е в разрез с изричните заповеди на Братството. И тези заповеди имаха правна тежест, което означаваше, че нарушаването им ще бъде наказано по най-суров начин.

Ето върху това разсъждаваше цяла нощ. В края на краищата, кой бе човекът, когото бяха подложили на лечение? Доброволческата кампания бе подготвена доста внимателно с цел да се разкрие точно толкова информация за синапсатора, колкото да не предизвика подозренията на Имперските агенти и същевременно да не окуражава потенциалните доброволци. Защото, Обществото на Древните възнамеряваше да изпрати само свои хора за лечение.

Кой, тогава, бе изпратил този човек? Обществото на Древните — без негово знание? За да проверят лоялността на Шект?

Или пък самият Шект е предател? По някое време вчера бе приел таен посетител — облечен в широки дрехи, подобно на онези, които носят Чуждоземците, за да избегнат радиоактивното заразяване.

Ако Шект наистина е решил да рискува главата си, защо трябва и той да върви с него? Беше още млад, чакаха го четири десетилетия живот. Защо да изпреварва Срока?

От друга страна — очакваше го неминуемо повишение… А Шект бе вече стар, едва ли щеше да премине следващото Преброяване, така че нямаше да му навреди много. Може би дори никак.

Решението бе взето. Лаборантът протегна ръка към комуникатора и набра комбинацията, която щеше да го свърже с Върховния министър на Земята, който единствен — освен Прокуратора — можеше да се разполага с живота и смъртта на всеки земен жител.

Отново настъпи вечер, преди странните видения в мозъка на Шварц да се избистрят и концентрират в пронизваща болка. Припомни си пътуването до ниските, сгушени край езерото постройки, мъчителното очакване в багажника на колата.

И после…? Какво се случи? Умът му отказваше да се подчини… Да, дойдоха за него. Отведоха го в някаква стая, с инструменти, циферблати, дадоха му две таблетки… И това бе всичко. Подадоха му таблетките, а той ги прие с радост. Какво имаше да губи? Отровата можеше да го облекчи от мъките.

А след това — нищо.

Почакай! Нещо проблясваше в спомените му… Някакви хора, които се навеждаха към него… Хладното докосване на слушалката върху гърдите му… Едно момиче, което го храни.

Едва тогава осъзна, че са го оперирали, дръпна встрани чаршафа и седна.

Същото момиче постави ръце на раменете му и го побутна назад, към възглавницата. Говореше нещо успокоително, но той не я разбра. Напрегна сили да преодолее натиска на тъничките й ръце, но не успя. Беше напълно изтощен.

Зарови лицето си в шепи. Поне дланите му изглеждаха съвсем нормални. Размърда крака и почувства хладния допир на чаршафите. Не бяха ампутирани.

Обърна се към момичето и запита, почти без никаква надежда:

— Можете ли да ме разберете? Знаете ли къде се намирам?

Едва разпознаваше гласа си.

Момичето се усмихна и от устата й бликна поток от нежни думи. Шварц изпъшка. В този миг, в стаята влезе възрастен мъж, същият, който му бе дал таблетките. Мъжът и момичето размениха няколко думи, сетне момичето се извърна към него и го покани с ръка.

— Какво? — попита той.

Тя закима енергично, а лицето й грейна от удоволствие. Шварц не можеше да откъсне очи от нея.

— Да говоря ли искате? — каза той.

Мъжът приседна на леглото и му показа със знаци да отвори уста. Той произнесе „а-а-а-а“, Шварц на свой ред повтори „а-а-а-а“, а през това време мъжът го масажираше в областта на адамовата ябълка.

— Какво има? — попита Шварц, след като приключи масажът. — Да не ви изненадва фактът, че мога да говоря? За кого ме мислите?

Минаваха дни и Шварц постепенно научаваше някои неща. Мъжът се наричаше доктор Шект — първото човешко име, което бе научил откакто бе вдигнал крак над онази парцалива кукла. Момичето — Пола — бе негова дъщеря. Шварц откри, че вече няма нужда да се бръсне. Брадата му бе престанала да расте. Това го изплаши. Никога ли вече нямаше да се покаже?

Силите му се възвръщаха бързо. Позволиха му де се облече, оставиха го да се разхожда сам из стаята и вече не го хранеха само с каша.

Дали не е имал амнезия? От това ли го лекуваха? Може би именно обкръжаващият го свят бе истинският, докато онзи, другият, който си спомняше така добре, бе само рожба на едно болно съзнание?

Не му позволяваха да прекрачи прага на стаята. Означаваше ли това, че не разполага със свободата си? Да не е извършил някое престъпление?

Няма по-объркан и неуверен човек от онзи, който се е изгубил в безкрайните коридори на собствения си, самотен уми, където никой не би могъл да му се притече на помощ. Няма по-безпомощен човек от онзи, чиято памет е започнала да му изневерява.

Пола се забавляваше, като го учеше на различни думи. Но той не изпитваше радост от лекотата, с която ги разбираше и запомняше. Спомни си, че открай време притежаваше феноменална памет — изглежда поне тя бе останала незасегната. Само след два дни вече можеше да разбира прости изречения. За три той самият започна да ги съставя.

На третият ден се случи нещо, което го изненада. Шект започна да изброява числа, като го караше да извършва различни алгебрични действия с тях. Шварц съобщаваше отговора, а Шект следеше времето на хронометър и си отбелязваше нещо в бележника. После се зае да обяснява термина „логаритъм“ и попита за логаритъма на числото две.

Шварц с лекота улавяше думите му. Ала все още речникът му бе твърде беден, та се налагаше да си помага с жестове.

— Аз… не… може… отговори… не… число…

Шварц кимна доволно.

— Не е число — вярно. Нито това, нито друго. Част от едно, част от друго.

Шварц осъзна, че Шект е потвърдил верността на отговора му и че очакваният резултат не е цяло число, а дроб, а после за своя изненада произнесе:

— нула цяло… три, нула, едно, нула три… и още… числа…

— Достатъчно!

Едва сега разбра, че е отговорил правилно. Но как? Шварц бе уверен, че никога преди не беше чувал за логаритъм и въпреки това умът му услужливо бе подал верния отговор. Нямаше никаква представа от начинът, по който се изчисляваше логаритъмът. Сякаш умът му бе някакво напълно самостоятелно същество, а той само бе изразител на неговите мисли.

Или някога, в дните преди амнезията, е бил математик?

Времето течеше все по-трудно. Искаше му се да излезе навън и да потърси отговора на всички въпроси. Докато живееше в тази стая (под вещото наблюдение на лекарите) той бе като затворник, или като опитна мишка. Едва на шестия ден му се отдаде търсената възможност. Изглежда бяха започнали да му се доверяват, тъй като на излизане Шект пропусна да заключи вратата. На мястото, където доскоро вратата се сливаше плътно със стената, сега се виждаше процеп от няколко сантиметра.

Изчака, за да се увери, че Шект няма да се върне, след това пъхна бавно ръка, препречвайки пътя на блестящия лъч светлина. Вратата се плъзна гладко и безшумно встрани… Коридорът беше съвсем пуст.

И така Шварц „избяга“.

Откъде можеше да знае, че през шестте дни, откакто бе настанен в стаята, Обществото на Древните бе изпратило свои шпиони да наблюдават болницата, стаята и самия него?