Айзък Азимов
Камъче в небето (11)

Умът, който се променяше

Джоузеф Шварц не осъзна от самото начало зараждащата се в ума му промяна. Неведнъж, по-късно, през някоя тиха нощ — имаше ли всъщност такива тихи нощи на тази планета, където животът течеше с непозната скорост? — той се бе опитвал да проследи всичко до самото начало. Как му се искаше само да каже — ето, в този миг се започна.

Спомняше си, например, онзи първи ден в странния, непознат свят — съвсем смътно, като спомена за Чикаго. Спомняше си и пътешествието до Чика, със своя неочакван, доста объркан край. Често се замисляше за него.

Имаше някаква машина — и таблетки, които го накараха да погълне. Сетне незнайно колко дни в пленничество, бягството, скитането из града, случката в универсалния магазин. Тази част някак се изплъзваше от спомените му. Изминали бяха близо два месеца от онзи миг.

Като си помислеше, още тогава, в първите часове всичко наоколо изглеждаше толкова странно. Първите усещания за обкръжаващата го атмосфера. Старият доктор и дъщеря му, които очевидно се бояха от нещо. Осъзнаваше ли го тогава? Или си го е внушил по-късно?

Но през онази вечер, в универсалния магазин, тъкмо преди едрият мъж да посегне и да го сграбчи за рамото — секунда преди това — той бе почувствал предстоящото докосване. Предупреждението не беше достатъчно силно за да го спаси, но бе първият явен признак на зараждащата се промяна.

След това дойдоха болките в главата. Не, не точно болки. По-скоро пулсации, като че ли в главата му се бе наместило някакво скрито динамо и при всяко завъртане черепът му се тресеше. Нищо подобно не беше изпитвал докато лежеше в болницата в Чикаго — ако въобще това е било Чикаго — нито през първите дни, когато се озова в този свят.

Какво му бяха направили през онзи ден в Чика? Странната машина? Таблетките — те бяха само анестетик. Някаква операция? За стотен път мислите му достигнаха тази точка, отвъд която все не можеше да продължи.

Напуснал бе Чика в деня, след неуспешния опит за бягство и от тогава времето сякаш течеше по-бързо.

Неизменната компания на Грю, с неговата инвалидна количка, търпеливо повтарящ дума след дума, като същевременно сочеше предмети из стаята, или си помагаше с жестове — също като Пола преди него. Докато един ден Грю престана да говори нечленоразделно и премина на английски. Или не, той самият — Джоузеф Шварц — бе престанал да говори английски и бе заговорил на нечленоразделния език. Само че сега вече разбираше всичко.

Беше толкова лесно. За четири дни се научи да чете. Остана изненадан от себе си. Навремето, когато живееше в Чикаго, имаше феноменална памет, или поне така му се струваше. Но чак на подобни подвизи не беше способен. Но въпреки това, Грю не изглеждаше изненадан.

И Шварц престана да се изненадва.

После, когато есента напредна и навлезе в своя златен период, всичко си застана на мястото и той отново излезе на работа в полето. Удивително бе, с каква лекота овладяваше всяка нова работа. И никога не допускаше грешки. Трябваше да борави с невероятно сложни машини, а се справяше само след първото обяснение.

Все чакаше да дойдат студовете, но и този път остана изненадан. Цялата зима прекараха в подготовка на земята за предстоящата пролетна сеитба.

Непрестанно разпитваше Грю, опита се да му обясни какво е това сняг, но старецът само отвърна: „Какво? Замразена вода, която да пада като дъжд? Нарича се сняг — да знаеш. Има го на другите планети, но не и на Земята!“

От този момент Шварц следеше внимателно дневната температура и скоро откри, че почти не се променя — въпреки, че дните ставаха все по-къси, което следваше да се очаква на север, примерно в географските ширини на Чикаго. Започна да се чуди, дали наистина е на Земята.

Опита се да прочете някоя от книгофилмите на Грю, но се отказа. Хората си бяха хора, но проблемите на ежедневния живот, нещата, които другите приемаха за естествени, историческите и социални условия — всичко това му бе чуждо, далечно и го караше да се връща към спомените си.

А загадките продължаваха. Неочакваните, топли дъждове, смътните предупреждения да избягва определени райони. Една вечер, например, когато погледна на север, отново забеляза синкавото сияние на хоризонта…

Беше се измъкнал навън малко след вечеря за да се поразходи. Не измина и миля, когато долови зад гърба си характерното тихо бръмчене на двуколесника и гневният вик на Арбин разцепи нощния въздух. Шварц спря и Арбин го откара обратно.

Когато се прибраха в стаята, Арбин закрачи ядосано, а сетне рече:

— Не бива да наближаваш нито едно от местата, които светят нощем.

— Но защо? — попита кротко Шварц.

— Защото е забранено! — отряза другият. А след дълга пауза добави: — Шварц, наистина ли не знаеш какво има там?

Шварц разпери ръце.

— Откъде идваш, бе човек? — зачуди се Арбин. — Да не си някой… някой Чуждоземец?

— Какво е това Чуждоземец?

Арбин вдигна безпомощно рамене и излезе.

Но тази нощ бе от особено значение за Шварц, защото именно докато крачеше към сияещата земя, странните промени в главата му се сляха в първото Мислено докосване. Нарече го така, тъй като не намери по-близко определение, нито тогава, нито по-късно, с което да го опише.

Беше съвсем сам в синкавия мрак. Стъпките му ехтяха приглушено от покрития с чакъл път. Не беше видял никого на около. Не беше чул никакъв звук. Нищо не бе докоснал.

Не, не съвсем… Усети нещо, което приличаше на докосване, но не с тялото си. Беше в ума му… И не беше докосване, а по-скоро присъствие — вътре в него се бе появило нещо едновременно парещо и меко като кадифе.

А сетне почувства две — две докосвания, отделени едно от друго. И второто — как ли успяваше да ги отличи? — постепенно се усилваше (думата не беше съвсем точна); оформяше се и придобиваше самостоятелност.

Малко по-късно осъзна, че иде от Арбин. Но това стана близо пет минути преди да чуе шума на приближаващата се машина и десет минути, преди да види самия Арбин.

А междувременно усещането растеше и растеше.

Някак от само себе си осъзна, че винаги е чувствал, когато Арбин, Лоа и Грю са в близост до него, дори когато не е имало конкретна причина да го знае, или пък по-скоро би трябвало да очаква, че не са наоколо. Колкото и трудно да му беше, трябваше да го приеме като нещо естествено.

Започна да експериментира и съвсем скоро узна, че може да посочи местонахождението на всеки един от тях по всяко време. Съвсем спокойно ги отличаваше, тъй като Мисленото докосване бе неповторимо при различните хора.

Ала нито веднъж не посмя да го сподели с другите.

Понякога се чудеше, чие ли е било онова първо Мислено докосване, което бе изпитал на пътя, през нощта, когато вървеше към сиянието. Не принадлежеше нито да Арбин, нито на Лоа или Грю. Тогава?

Какво значение имаше всъщност?

Имаше, но по-късно. Една вечер, когато прибираше добитъка и отново почувства същото Докосване. Изтича при Арбин и му каза:

— Арбин, каква е тази гора зад южните хълмове?

— Никаква — получи киселия отговор. — Това е министерска земя.

— С други думи?

Арбин го погледна ядосано.

— Какво те интересува? Наричат я министерска, защото принадлежи на Върховния министър.

— Но защо не я обработват?

— Не е предназначена за обработка. — Арбин го погледна учудено. — Там е бил големият Център. Едно време. Земята е свещена и не бива да бъде докосвана. Виж какво Шварц, ако искаш да си живееш спокойно, забрави любопитството и си гледай работата.

— Но щом е свещена, тогава никой не би могъл да живее на нея, нали?

— Точно така. Прав си.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм… А ти гледай да не припарваш до нея. Инак с теб е свършено.

— Няма, обещавам.

Шварц си тръгна, но продължи да обмисля чутото. Именно откъм гората на хълма идваше най-силният полъх на Мисленото докосване, а нерядко към него се долавяше и още нещо. И това Докосване не беше приятелско, а враждебно настроено.

Защо? Защо?

Шварц все още не смееше да сподели мислите си с никого. Нямаше да му повярват и последствията можеха да са неприятни за него. Сигурен беше в това. По-сигурен, отколкото в каквото и да било друго.

Странно, но напоследък се чувстваше по-млад. Не само във физическия смисъл на думата. Беше поотслабнал, коремът му се беше прибрал и бе понаедрял в раменете. Усещаше мускулите си по-здрави, нямаше ги и проблемите със стомаха. Но по-важно бе друго — начинът на мислене.

Старите хора често забравят как са мислили в младостта си, забравят за дръзновението, младежката интуиция, способността бързо да се вникне в същината на нещата. Постепенно те привикват да се движат в утъпкани пътища, прибягват към общоприетата логика и тъй като тя е възникнала в резултат на продължително натрупан опит, те се смятат за по-мъдри от младите.

Но Шварц не само не изгуби натрупания си опит, а осъзна, че е в състояние бързо да вниква във всичко наоколо и нерядко, докато слушаше обясненията на Арбин, той не само ги възприемаше с неочаквана бързина, но и прескачаше следващите стъпки. В резултат се чувстваше далеч по-млад, отколкото ако усещането се дължеше само на физическо подобрение.

Изминаха близо два месеца, когато всичко е проясни — докато веднъж играеха на шах с Грю.

Шахът, колкото и странно да бе, не се беше променил, ако се изключат наименованията на фигурите. Изглеждаше точно така, както си го спомняше и тъкмо затова изпитваше спокойствие с него. Имаше поне едно нещо, където спомените изглежда не му изневеряваха.

Грю го запозна с всички възможни варианти на шаха. Съществуваше, например, шахмат за четирима, където всеки играч разполагаше с по една дъска, опираща другите в ъглите, а в празното пространство по средата бе разположена пета дъска — нещо като ничия земя. Съществуваха и три-измерни варианти, при които осем прозрачни шахматни дъски се разполагаха една над друга и всяка фигура се движеше в три измерения, броят на всички фигури и пешки бе удвоен, а играта свършваше едва, когато единият от играчите успееше да осъществи едновременен мат на двата противникови царя. Имаше естествено и разни популярни модификации, при които играчите определяха местонахождението на фигурите върху дъската, чрез предварително хвърляне на зар, или където определени квадратчета носеха предимство, или неизгодна за фигурите, попаднали върху тях, или пък на определен етап от играта се въвеждаха нови фигури или встъпваха в сила нови условия.

Но играта шах в оригиналния си вид бе останала непроменена. Съвсем скоро Шварц и Грю приключиха първите петдесет партии.

Когато започнаха, Шварц имаше съвсем смътни спомени за начинът, по който се движеха отделните фигури и естествено изгуби началните партии. Но с течение на времето все по-рядко го побеждаваха. Грю започна да играе доста по-бавно, стана предпазлив, между отделните ходове пушеше дълго и замислено кехлибарената си лула, а към края се сгромоляса след поредица от ожесточени и революционни сражения.

Грю играеше с белите и както винаги в началото премести царската пешка.

— Хайде, давай — подкани го той стиснал лулата със зъби, докато шареше напрегнато с поглед по дъската.

Шварц приседна в настъпващия здрач и въздъхна. Напоследък все по-рядко изпитваше интерес към игрите, особено след като бе започнал да прозира намеренията на Грю далеч, преди да се стигне до замисления ход. Сякаш в главата си Грю имаше замъглен прозорец. Не му се струваше странен дори фактът, че той самият, някак от само себе си знаеше как точно трябва да води всяка отделна партия.

Използваха „нощна дъска“, която светеше в мрака със сини и оранжеви квадрати. Фигурите, които денем приличаха на изваяни от червеникава глина, нощем се променяха до неузнаваемост. Половината от тях бяха окъпани в млечнобяло сияние, от което изглеждаха като излети от хладен, блестящ порцелан, а останалите искряха с червени лъчи.

Първите няколко хода следваха един след друг. Царската пешка на Шварц посрещна директно противниковата. Грю изтегли царския офицер, Шварц контрира със своя дамски офицер. Грю премести топа до своя дамски офицер, а Шварц премина в настъпление с дамската пешка. А след това включи в действие и втория офицер.

Блестящите фигури се плъзгаха по дъската, местени по собствена воля, а пръстите, които се спускаха над тях, се губеха в мрака.

Шварц изведнъж почувства, че е изплашен. Може би щеше да издаде своето безумие, но трябваше да знае. Той попита неочаквано:

— Къде съм?

Приготвил се за решителния ход с офицера, Грю вдигна поглед и рече:

— Какво?

Шварц не знаеше думата за „страна“, или „нация“. Затова попита:

— Кой е този свят?

И премести топа напред.

— Земята — беше краткия отговор и Грю премина в отдавна замислената обсада на противниковия цар.

Това беше крайно незадоволителен отговор. Думата, която Грю бе употребил, беше преведена като „Земя“ в мислите на Шварц. Но какво означаваше понятието „Земя“? Всяка планета беше земя за онези, които живееха на нея. Той премести дамската пешка две квадратчета напред, принуждавайки противниковия топ да отстъпи. После Шварц и Грю, всеки когато му беше ред, преместиха дамската си пешка напред с една и съща цел — да освободят място на топа за предстоящата схватка в центъра на дъската.

Шварц запита с колкото се може по-спокоен и естествен глас:

— Коя година сме сега?

Ръката на Грю замръзна. Имаше изненадан вид.

— Какво ти става днес? Не искаш ли да играеш? Ако наистина ще те направи щастлив — сега сме 827 година. — Той добави иронично: — От Г. е. — След това втренчи поглед в дъската, тропна с офицера по квадратчето и с това даде сигнал за атака.

Шварц се изплъзна с лекота от замисления удар, сграбчи своя офицер и контраатакува. Разгоря се яростна битка. Грю взе противниковия топ със своя офицер, свалената фигура полетя в мрака и тупна право в кутията, където остана да лежи, като погребан войн, до следващата игра. Със следващия ход Шварц залови противниковия офицер и премести дамата си напред. Само за миг острието на противниковата атака бе прекършено и Грю се принуди да премести едничкия останал му офицер пред царя, където общо взето от него нямаше голяма полза. Шварц предложи замяна на офицерите, взе с топа и продължи атаката с фланговата пешка.

Шварц използва последвалата пауза за да попита:

— Какво означава Г.Е.?

— Какво? — попита навъсено Грю. — А… говориш за годината. Що за глупав… Да де, все забравям, че само преди месец се научи да говориш. Но иначе ти сече пипето. Наистина ли не знаеш? Добре — 827 година от Галактическата ера. Галактическата ера — съкратено Г.Е. Ясно? Става дума за 827 година от основаването на Галактическата империя, преди толкова е бил коронясан Франкен Първи. А сега, моля те, играй.

Но Шварц сграбчи своя офицер и го стисна в шепата си. Лицето му беше изкривено от отчаяние.

— Почакай малко — рече той и постави офицера до дамата. — Познато ли ти е някое от тези наименования — Америка, Азия, Съединените щати, Русия, Европа… — той погледна събеседника си с надежда.

В мрака, лулата на Грю блестеше като раздухано въгленче над светещата шахматна дъска, почти опустяла откъм фигури. Дори и да беше поклатил с глава, Шварц не можеше да го забележи. Но не беше необходимо. Почувства отрицателния отговор на събеседника си малко преди другият да го оформи в думи.

Шварц реши да опита отново.

— А къде мога да намеря карта?

— Няма карти — изръмжа Грю, — освен ако не решиш отново да си рискуваш главата в Чика. Аз не съм географ. И никога не съм чувал имената, които произнесе одеве. Какво са това? Хора?

Да си рискува главата? Но защо? Шварц почувства, че го побиват тръпки. Нима е извършил престъпление? Знае ли Грю нещо повече от него?

— Около това слънце има девет планети, нали? — попита той.

— Десет — беше безжалостният отговор.

Шварц се поколеба. Е, какво, може да са открили още някоя, за която да не е чувал. Но откъде пък ще знае Грю за нея? Той преброи на пръсти.

— А шестата планета има ли пръстени?

Грю премести своята флангова пешка две квадратчета напред и Шварц отвърна със същото.

— За Сатурн ли говориш? — попита Грю. — Разбира се, че има пръстени.

Той потъна в размишления. Можеше да вземе или противниковата флангова пешка, или царската пешка, но последствията щяха да са съвсем различни.

— А съществува ли астероиден пояс — от малки планети — между Марс и Юпитер? Имам пред вид четвъртата и петата планета?

— Да — промърмори Грю. Той запали угасналата си лула и потъна в трескави изчисления. Шварц долови отчаяната му неувереност и почувства раздразнение. Вече не изпитваше никакъв интерес към играта, след като бе научил онова, което го интересуваше — че наистина се намира на Земята. Няколко въпроса изникнаха едновременно в съзнанието му и той даде глас на първия от тях.

— Значи нещата, за които става дума в твоите книгофилми са истински? Другите светове съществуват? И са населени?

Грю вдигна поглед от дъската и на свой ред впери очи в мрака.

— Ти сериозно ли говориш?

— Съществуват ли?

— В името на Галактиката! Ама ти наистина не знаеш!

Шварц се почувства потиснат от невежеството си.

— Моля те…

— Разбира се, че тези светове съществуват. И те са милиони! Всяка звезда, която виждаш, е заобиколена от такива светове. И всички до един принадлежат на Империята.

Някъде дълбоко в себе си Шварц долавяше ехото на думите, идещи директно от ума на Грю в неговия. С всеки изминат ден Шварц усещаше, как се усилва телепатичната връзка между тях. Може би нямаше да е далече онзи миг, когато щеше да долавя мислите на събеседника си дори без той да ги произнася.

И ето, че за първи път си помисли обнадежден, че може би не е обезумял. Че по някакъв начин е преодолял бариерата на времето. Например, като е проспал всичките тези неизброени години.

— И колко време е минало от тогава, Грю? — попита дрезгаво той. — От онези времена, когато сме обитавали само една планета?

— Какво искаш да кажеш? — запита Грю предпазливо. — Да не си привърженик на Древните?

— На какво? Не съм ничий привърженик, не знаеш ли, че на времето Земята е била единствената обитаема планета?… Наистина ли на си чувал?

— Древните винаги са го твърдели, — отвърна мрачно Грю, — но можеш ли да им вярваш? И кой наистина би могъл да знае със сигурност? Доколкото ми е известно, всички тези светове горе са съществували открай време.

— Но колко дълго все пак?

— Хиляди години, предполагам. Петдесет хиляди, сто хиляди — не мога да кажа…

Хиляди години! Шварц почувства, че гърлото му се свива и направи отчаян опит да потисне завладяващата го паника. И само между две стъпки? Един дъх, един миг, искрица от времето — и той бе прескочил през хиляди години? Шварц почувства, че съзнанието му се отдръпва назад към амнезията. Разпознаването на Слънчевата система вероятно е било в резултат от неясните спомени, прозиращи зад мъглата в ума му.

Но ето, че Грю бе предприел поредния си ход — този път атакува като взе пешка и Шварц почти механично отбеляза, че е направил погрешен избор. Всеки следващ ход изискваше все по-малко умствено напрежение. Шварц придвижи царската пешка напред, белият офицер премина в настъпление, топът на Шварц излезе встрани, където имаше повече поле за действие. Грю последва примера му и също изтегли своя топ към чисто поле.

Шварц спря за миг, преди да предприеме последната атака.

— Земята се разпорежда, нали? — запита той.

— С какво да се разпорежда?

— Ами… с Импер…

Но Грю вдигна глава и кресна с неочаквана злоба:

— Слушай, омръзнаха ми твоите въпроси! Ти глупак ли си? Прилича ли ти на Земята на планета, която да се разпорежда с каквото и да било? — Разнесе се тихо бръмчене и инвалидната количка на Грю заобиколи масата. Шварц почувства, че старецът впива ръце в рамото му.

— Виж! Погледни там! — шепнеше яростно Грю. — Виждаш ли хоризонта? Виждаш ли сиянието?

— Да.

— Това е Земята… истинската Земя. Ако се изключат някои незначителни райони — като нашия — където все още можеш да преживееш някак.

— Не те разбирам.

— Земната кора е радиоактивна. Това сияние иде от почвата, винаги го е имало и винаги ще го има. Нищо не може да порасте тук. Никой не може да оцелее… Наистина ли не го знаеше? Защо, според теб, спазваме Обичая на Срока?

Парализираният старец поклати тъжно глава. Сетне пое обратно към мястото си зад масата.

— Ти си на ход.

Срокът! И отново Мисленото докосване, придружено от почти неуловимо усещане за заплаха. Фигурите на Шварц играеха сами, а той продължаваше трескаво да обмисля чутото. Неговата царска пешка застана пред топовата пешка на противника. Грю отвърна с ход на офицера, Шварц премести друга пешка в тила му. Офицерът на Грю атакува повторно на същото място, а Шварц избегна размяната, давайки възможност на Грю да премести своята царска пешка едно квадратче напред. Със следващия си ход неговият офицер даде шах на противниковия цар. Грю взе с царя съседната до него непокрита пешка, но Шварц нахлу с дамата в оголеното пространство, даде нов шах и затвърди позициите. Грю отстъпи с царя назад, Шварц побърза да подведе свежи сили в лицето на един офицер, Грю използва своята дама за прикритие, опитвайки се отчаяно да мобилизира разпокъсаната си защита, а Шварц парира като премести дамата си до белия офицер, така че битката сега се водеше от непосредствена близост. Грю нямаше избор — отново се защити с дамата и сега двете нежни величия стояха лице в лице. Шварц взе с офицера си противниковия и когато Грю докара на негово място топа, офицерът доближи излязлата напред дама. Грю се поколеба няколко минути, след това премести дамата си така, че да заплаши топа на Шварц.

После се изправи и си пое облекчено дъх. Ключовата пешка на опонента му бе в критично положение, но затова пък го заплашваше нов шах, а и противниковата дама бе в удачна позиция за да довърши поразклатената защита на Грю. Но все пак имаше една пешка в повече.

— Ти си на ход — рече доволно той.

Почти без никаква връзка Шварц запита:

— Какъв е… какво представлява този Срок?

— Защо ме питаш? — сопна се Грю с враждебен тон. — Какво целиш всъщност?

— Моля те — рече смирено Шварц. Нямаше сили за по-голяма настойчивост. — С нищо не бих могъл да ти навредя. Не знам кой съм, нито какво се е случило с мен. Може би съм типичен случай на амнезия.

— Напълно възможно — беше състрадателният отговор. — Престъпил ли си Срока? Отговаряй честно.

— Но нали ти казах, че нямам представа какъв е този Срок!

Най-сетне му повярваха. Настъпи продължително мълчание. Шварц долавяше нещо зловещо в Мисленото докосване на Грю, но все не успяваше да различи отделни думи.

— Срокът, — заобяснява Грю — това е когато навършиш шестдесет. Земята може да изхранва само двадесет милиона души. За да живееш, трябва да произвеждаш. Не произвеждаш ли, няма и да живееш. А преминеш ли границата на Срока, вече не можеш да произвеждаш.

— И тогава… — Шварц зяпна от изненада.

— И тогава те отстраняват. Въобще не боли.

— Но това е убийство!

— Не е убийство — сурово. — Трябва да бъде така. Другите светове отказват да ни приемат, а по някакъв начин трябва да осигурим място и на децата си. Така по-старото поколение дава път на младото.

— Ами ако не им съобщиш, че си на шейсет?

— Защо ще го правиш? Животът на шейсет и една не е шега… А и на всеки десет години има Преброяване, за да бъдат заловени всички, които са достатъчно глупави да се опитват да живеят. Освен това, нали възрастта ти е в списъците им.

— Не и моята. — Произнесе тези думи без да се замисли. Късно беше да се връща назад. — Скоро ще навърша петдесет.

— Няма значение. Могат да проверят възрастта ти по костната структура. Не си ли чувал? Няма начин да сбъркат. Следващият път ще ме спипат и мен… Хайде, твой ход е.

Шварц го погледна ужасѐн.

— Искаш да кажеш, че ще те…

— Ами да, на петдесет и пет съм, но погледни краката ми. Не мога да работя, нали? Семейството ни е регистрирано като тричленно и квотата е разпределена на тази основа. Трябваше да съобщят за мен още когато получих удара и тогава щяха да ни намалят квотата. Но пък щяха да ми отсъдят предварителен Срок, а Арбин и Лоа не бяха съгласни. Глупаво от тяхна страна, защото това означава да се претрепват от работа. Ако не беше се появил ти, естествено. Така, или иначе, догодина ще ме спипат… Ти играеш.

— Следващата година ли е Преброяването?

— Точно така… Играй де.

— Чакай! — вдигна ръка Шварц. — Всички ли ги отстраняват, когато изтече Срокът? Без изключение?

— Без изключение за такива като теб и мен. Върховният министър си живее до края, а също членовете на Обществото на Древните и някой учени с особени заслуги. Но общият брой е малък. Може би дузина на година… Хайде играй де!

— И кой определя късметлиите?

— Върховният министър, разбира се. Ще играеш ли?

Но Шварц се изправи.

— Няма смисъл. И без това те матирам в пет хода. Дамата взима твоята пешка, трябва да преместиш офицера за да прикриеш царя, аз ти давам шах с офицера си, ти преместваш топа, втори шах с дамата, отново прикриваш с офицера, дамата го взима, остава ти да играеш с пешката и моята дама те матира. Добра игра — добави автоматично той.

Грю втренчи невярващ поглед в дъската, сетне нададе тъжен вик и я блъсна с юмрук. Светещите фигури се разлетяха във всички посоки.

— Ти и твоите проклети въпроси, с които само ми отвличаше вниманието — изрева Грю.

Но Шварц въобще не го чуваше. Единственното, за което си мислеше бе, как да се изплъзне от Срока. Спомни си думите на Браунинг:

„Остарей с мен!

Най-хубавото иде…“

Но това беше на Земята, по която пъплеха милиарди и за всички имаше храна. Далеч преди настоящия миг, с неговите Срокове и със смъртта.

Шварц беше на шейсет и две.

Шейсет и две…