Айзък Азимов
Камъче в небето (22)

Най-хубавото предстои

Изминаха тридесет дни от нощта, когато Джоузеф Шварц бе излетял от летището на гарнизона, а ефира бе изпълнен с тревожни сигнали и предупреждения да се върне обратно. Нощта, когато трябваше да бъде унищожена галактиката.

Шварц бе отказал да се върне — докато не унищожи Храма в Сенлу.

И ето че най-сетне бе възнаграден за своя подвиг. В джоба си носеше медала с „Космическия кораб и Слънцето“ — първа степен. Само още двама души в галактиката можеха да се похвалят с подобно постижение — при това посмъртно.

Една малка утеха за бившия шивач.

Никой, естествено, извън официалните среди, не знаеше какво е направил, но това нямаше значение. В някой далечен ден учебниците по история щяха да му отделят необходимото място. Беше тиха нощ и Шварц крачеше по улицата към къщата на доктор Шект. Градът наоколо спеше спокойно, мирни бяха и звездите, греещи над тях. Все още имаше едно-две места на Земята, където фанатиците продължаваха да се бунтуват, но по-голямата част от водачите им вече бяха заловени, а с останалите можеха да се справят и честните жители на планетата.

Първите неимоверни по размери конвои с незаразена почва вече бяха потеглили насам. Ениус разбира се бе успял да издейства разрешение жителите на Земята да се преместят на друга планета, но сега никой не искаше да чуе за това. Земните жители не се нуждаеха от благотворителност. Те искаха сами да възстановят планетата си. Искаха да построят отново дома на своите бащи, люлката на човечеството. Искаха да го издигнат със собствените си ръце, да вдигнат замърсената почва и да я заменят с чиста и плодородна земя, да се радват на свежа зеленина и да превърнат пустините в градини.

Това бе неимоверно тежка задача, вероятно щеше да отнеме цяло едно столетие — но какво от това? Галактиката бе готова да им помогне с машини, готова бе да им изпраща храна, да ги снабдява с пречистена почва. Това щеше да е капка в морето на огромните й ресурси — и въпреки това усилията щяха да бъдат възнаградени.

Защото някой ден, човекът от Земята отново щеше да бъде равен сред равни, да живее на планета, равнопоставена на другите планети и да се радва на достойнство и уважение в галактиката.

Сърцето на Шварц туптеше от вълнение при тези мисли и ето че той наближи входната врата. Още следващата седмица очакваше да отпътува заедно с Арвардан към централните светове на галактиката. Нима някой друг от хората от неговото време можеше да се похвали с нещо подобно?

За миг той си помисли за старата Земя, неговата Земя. Отдавна мъртва. Толкова отдавна.

А бяха изминали само три месеца и половина…

Той замря, протегнал ръка към звънеца, заслушан в мислите идещи отвътре. Бяха съвсем ясни и отчетливи — като удари на камбани.

Говорещият беше Арвардан — както винаги, неспособен да изрази всичко, което му минаваше през главата.

„Пола, чаках и мислех, мислех и чаках. Не мога повече. Ще дойдеш с мен“.

И Пола, чийто ум не бе по-малко възбуден от неговия, отвърна развълнувано:

„Не мога, Бел. Наистина е невъзможно. Липсват ми маниери, образование… ще изглеждам глупаво, на тези грандиозни светове. Освен това, аз съм само едно зем…“

„Не го казвай. Ти си моя жена и това е всичко. Ако някой те попита коя си ще отговориш, че си родена на Земята и че си гражданка на Империята. Питат ли те още нещо — ще кажеш, че си моя жена.“

„Добре, а след като приключиш с обръщението си към членовете на археологичното дружество, на Трантор, после какво?“

„Какво ли? Ами първо, ще си взема една година отпуска, за да обиколим всички големи светове на галактиката. Няма да пропуснем нито един, дори ако трябва да летим с пощенския кораб. Така не само ще се запознаеш с галактиката, но и ще прекараш сватбено пътешествие, за каквото не си мечтала.“

„А после…“

„После се връщаме на Земята, записваме се в някой от доброволните отряди и се захващаме да копаем земята в радиоактивните зони.“

„Но защо ще го правим?“

„Защото… — за частица от секундата в ума на Арвардан блесна остатък от предишното колебание, но почти веднага угасна — … защото те обичам и защото го искам, защото съм истински земен патриот и разполагам с необходимите документи, за да го докажа.“

„Щом казваш…“

С тези думи разговорът приключи.

Но не и Докосванията, ето защо, доволен от чутото и съвсем лекичко засрамен, Шварц си тръгна. Срещата можеше да почака. Нека първо двамата се порадват един на друг.

Стоеше на улицата, под студения блясък на звездите — цяла галактика от звезди, видими и невидими.

И повтаряше за себе си, за новата Земя, за всички тези планети далеч отвъд, повтаряше едва чуто, отново и отново строфите на древната поема, която от всички тези квадрилиони, знаеше само той:

„Остарей с мен!

Най-хубавото иде,

дихание последно на живота,

за който първом сме създадени…“