Айзък Азимов
Камъче в небето (13)

Паяжина във Вашен

Тъжен, печален вид има местността край Вашен, в която е разположен Лицеят на Древните. Всичко тук сякаш е подчинено на суровия изглед, мрачни са лицата на учениците, излезли на разходка сред дърветата, гъсто засадени във вътрешния двор — забранен за всякакви посетители. От време на време учениците се спираха и свеждаха смирено глава, за да почетат с вниманието си забързаната фигура на някой по-старши Древен.

Случваше се, в двора да се появи и самият Върховен министър. Ала никога не бяха го виждали такъв — забързан, с изпотено лице, без да обръща внимание на почтителните поклони, нито на отправените подире му погледи и вдигнатите въпросително вежди.

Той нахлу в Законодателната зала през вътрешния вход и се затича покрай опразнените скамейки. Вратата, към която се носеше се отвори като по команда и Върховният министър влезе.

Неговият личен Секретар почти не му обърна внимание, загледан втренчено в поставения на бюрото портативен телевизор, където едно след друго се редяха официални съобщения.

— Какво има? — попита дрезгаво Върховният министър и почука по бюрото. — Какво става?

Секретарят му хвърли пренебрежителен поглед и побутна телевизора встрани.

— Моите почитания, Ваше превъзходителство.

— Стига с тия почитания! — кресна Върховният министър. — Искам да знам какво става.

— Казано накратко — нашият човек е избягал.

— Искаш да кажеш, човекът, когото Шект бе подложил на лечение със синапсатора. С други думи — Чуждоземецът — шпионинът — онзи от фермата…

Трудно бе да се предскаже още колко подобни определения възнамеряваше да употреби Върховният министър и затова Секретарят реши да го прекъсне с едно равнодушно:

— Точно така.

— Защо не ми съобщихте? Защо никога нищо не ми съобщавате?

— Налагаше се да се предприемат незабавни действия, а вие бяхте заангажиран с друго. Ето защо ви заместих, доколкото съм в състояние.

— Така е, ужасно внимавате да не ми пречите, особено когато искате да се справите с нещо без мен. Но повече няма да търпя. Няма да позволя да бъда заобикалян. Няма да…

— Губим време — последва спокойният отговор и лицето на Министъра побледня. Той се закашля, завладян от неувереност, сетне добави с по-мек глас:

— Какви са подробностите, Балкис?

— Крайно недостатъчни. След близо два месеца, в които не се случваше нищо интересно, нашият човек — Шварц — внезапно избяга от фермата и не след дълго го изгубихме.

— Как така?

— Не сме сигурни. Но има още нещо — агентът ни — Натер — е пропуснал три поредни доклада през изминалата нощ. Двама от помощниците му са поели след него по пътя за Чика и са го открили едва призори. Захвърлен бил в канавката край пътя — мъртъв.

Върховният министър прехапа устни.

— Чуждоземецът ли го е убил?

— Вероятно, макар да не знаем със сигурност. Не са открили никакви следи от физическо насилие, ако се изключи ужасно разкривеният израз на лицето му. Естествено, аутопсия няма да последва. Може би е получил сърдечен пристъп в този доста неподходящ момент.

— Това би било невероятна случайност.

— И аз така мисля — дойде хладният отговор. — Но ако го е убил Шварц, последващите събития са още по-необясними. Виждате ли, Ваше превъзходителство, основавайки се на по-раншните си анализи предполагахме, че Шварц ще се отправи към Чика за да се свърже с Шект. И наистина — Натер е бил намерен в канавката край пътя за Чика, недалеч от фермата на Марен. Предупредихме всички постове в Чика, вдигнахме хората на крак и действително го заловихме — само преди три часа.

— Шварц? — попита невярващо Министърът.

— Тъкмо.

— И защо не почнахте с това?

Балкис сви рамене.

— Ваше превъзходителство, чака ни доста по-важна работа. Вече ви казах, че Шварц е в ръцете ни. При това — заловихме го без особени трудности, което някак не се връзва със странната смърт на Натер. Как е могъл да открие, че Натер го следи и да го премахне — вижте само колко опитен човек имаме насреща — и същевременно да постъпи толкова глупаво, появявайки се без никакво прикритие в някаква тъкачница за да търси работа?

— Това ли е направил?

— Тъкмо това… Съществуват две възможни тълкувания: или вече е успял да предаде информацията на Шект и Арвардан, а след това е позволил да го заловим, за да отвлече вниманието ни в погрешна посока, или са замесени и други агенти, които все още не сме съумели да разкрием и които той се опитва да прикрие. Все още не можем да бъдем сигурни нито в едното, нито в другото.

— Не зная — вдигна безпомощно рамене Върховният министър, а лицето му изглеждаше по-разтревожено от всякога. — Всичко това е прекалено сложно за мен.

Балкис се усмихна, почти състрадателно и си позволи да направи кратка бележка.

— Само след четири часа имате уговорена среща с доктор Бел Арвардан.

— Така ли? Защо? Какво ще му кажа? Не желая да го виждам.

— Успокойте се. Трябва да го видите, Ваше превъзходителство. Лично аз не се съмнявам, че с наближаване на момента, когато трябва да се отправи на своята предварително обявена експедиция, иска или не, Арвардан ще трябва да се яви пред вас за да моли за разрешение да проникне в Забранените територии. Ениус ни предупреди, че ще го стори, а Ениус знае наизуст всеки ход от тази малка комедия. Предполагам, че ще можете да изиграете отредената ви в случая роля, без да пробуждате подозренията му.

— Добре, ще опитам — сведе глава Върховният министър.

Бел Арвардан се появи малко преди определения час за да огледа обстановката. За човек, запознат с всички архитектурни постижения на галактиката, Лицеят на Древните едва ли би изглеждал нещо повече от това, което всъщност беше — мрачна, сива на цвят гранитна сграда, построена в архаичен стил. А човек не трябваше да е археолог за да долови онова, което повяваше от стените на тази сграда — без съмнение суров и аскетичен би животът на нейните обитатели. Сякаш примитивният й вид говореше за интереса, който имаха тук към далечното, забравено минало.

Арвардан се замисли за времето, което бе прекарал на Земята. За два месеца бе обиколил почти целия Западен континент. Ала където и да беше, мислите му непрестанно се бяха връщали към онези първи дни в Чика.

Ядоса се, че и сега си бе позволил подобна слабост. Та тя беше само едно зле възпитано, неблагодарно земно момиче. Защо да се чувства виновен? И все пак…

Защо бе останала неприятно изненадана, когато научи, че е Чуждоземец? Та нима не беше я защитил пред онзи груб и недодялан офицер, позволил си да я унижи? Откъде да знае, че е страдала толкова много от Чуждоземците? Всъщност, той самият също си беше изпатил.

Ако само бе проявил малко повече търпение… Защо си тръгна тогава? Дори не попита за името й. Като че ли беше Пола. Странно! Паметта му рядко изневеряваше. А може би подсъзнателно искаше да я забрави?

Да, напълно възможно. Да я забрави! Какво толкова имаше да помни? Едно обикновено, с нищо неотличаващо се, земно момиче. Най-обикновено.

Тя беше медицинска сестра в болницата. Би могъл да потърси тази болница. Едва ли ще е далеч от мястото, където я срещна — Храномата.

Разтърси глава и тази мисъл се разчупи на хиляди малки парченца. Да не се е побъркал? Какво ще спечели? Та тя е само едно земно момиче. Красиво, привлекателно, дори…

Земно момиче!

В този момент се появи Върховният министър и Арвардан се надигна за да го посрещне. Най-сетне малко облекчение от тези непрестанни спомени за Чика. Ала дълбоко в себе си той осъзнаваше, че пак ще се върне към тях. Рано или късно — спомените отново щяха да нахлуят в него.

Що се отнася до Върховния министър — той бе облечен в нов, великолепен халат, а лицето му не показваше и следа от съмнение и тревога, нито пък се забелязваха капчици пот.

Разговорът, който подеха, бе съвсем приятелски. Арвардан се постара де подчертае, че идва като представител на добрата воля, която проявяват жителите на галактиката към Земята. Министърът на свой ред изрази благодарността си за щедростта и загрижеността, проявени за кой ли път от Имперското правителство.

Арвардан заговори за значението, което има археологията като част от Имперската философия, за приносът й към великото откритие — че хората от всички планети в галактиката са братя, а Върховният министър използва този момент за да намекне, че е крайно време тази представа да бъде приложена и спрямо Земята.

При тези думи Арвардан леко се поусмихна и каза:

— Именно във връзка с това, Ваше превъзходителство, си позволих да се обърна към вас. Противоречията, съществуващи между вас — жителите на Земята — и някои съседни райони, се дължат преимуществено на разликата в начина на мислене. Но успеем ли да докажем, че земните жители не се отличават по нищо, и най-вече расово, от останалите поданици на Империята, може би тези противоречия ще изчезнат.

— И как смятате да го постигнете, сър?

— Не е лесно да се обясни с една дума. Както може би знае Ваше превъзходителство, двете основни научни течения в археологията са известни сред обществеността като Теория за смесването и Радиационна теория.

— Запознат съм подробно и с двете.

— Добре. И така, Теорията на смесването се гради на предположението, че различните групи представители на човешкия род са възникнали независимо една от друга и са се смесили помежду си на много ранен етап от междузвездните пътешествия. Подобна концепция е необходима, за да обясни приликата между хората от различните планети в наше време.

— Да, — потвърди сухо Върховният министър, — но тя също така изисква възникналите самостоятелно човешки екземпляри да са достатъчно близки химически и биологически, за да могат да се кръстосват помежду си.

— Вярно, — кимна не без задоволство Арвардан. — Поставихте пръст право в слабото място. Ала повечето археолози игнорират този факт и се придържат стриктно към Теорията на смесването. Ако я приемем за достоверна, трябва да предполагаме, че някъде из галактиката все още съществуват човешки подекземпляри, които се отличават от нас, тъй като не са били подложени на процеса на асимилация…

— Имате пред вид Земята — прекъсна го Върховният министър.

— Примерът със Земята все още подлежи на обсъждане. От друга страна, според Радиационната теория…

— Човечеството е произлязло от една-единствена планетарна група.

— Точно така.

— Моят народ, — заговори Върховният министър, — макар и лишен от достатъчно източници, за да съди за своята история, а също така разполагайки с ръкописи, които са твърде свети, за да ги показваме на Чуждоземците, живее с вярата, че Земята е люлката на човечеството.

— В това вярвам и аз и тъкмо по тази причина ви моля за помощ — за да го докажа пред галактиката.

— Вие сте оптимист. Но за какво се касае?

— Ваше превъзходителство, убеден съм, че не малък брой архитектурни останки от това далечно минало могат да бъдат открити в онези райони на вашата планета, които за съжаление са засегнати от радиоактивността. Ако обаче бъде изчислена с точност възрастта на тези находки, използвайки принципа на радиоактивния разпад…

Но Върховният министър само поклати глава.

— И дума да не става.

— Защо? — погледна го учудено Арвардан.

— Първо на първо — рече неговият събеседник, — какво очаквате, че ще постигнете? Дори и да докажете теорията си, за всеобща радост и облекчение, какво значение би имало, че преди милиони години всички вие сте били земляни? В края на краищата, преди милиарди години всички ние сме били маймуни, но въпреки това не бързаме в наши дни да приемем маймуните за равни.

— Но моля ви, Ваше превъзходителство, примерът е неподходящ.

— Ни най-малко, сър. Нима изключвате възможността, че в процеса на своята продължителна изолация, земляните са се променили до такава степен в сравнение със своите емигрирали роднини, особено под въздействие на радиацията, че са се превърнали в напълно различна раса?

Арвардан прехапа устни, преди да отвърне неохотно:

— Спорите доста добре, когато защитавате теорията на своите врагове.

— Защото си задавам въпроса, какво биха казали тези врагове. По този начин няма да постигнете нищо, сър, освен да подсилите омразата срещу нас.

— Но какво ще кажете тогава за научните познания, които би донесло едно подобно откритие…

Върховният министър кимна тежко с глава.

— Наистина съжалявам, че трябва да препреча пътя на научния прогрес. Говоря с вас така, както биха разговаряли двама равни помежду си поданици на Империята. Лична аз с радост бих ви помогнал, но народът, на когото служа е привикнал сляпо да се придържа към своите традиции, без да се съобразява с мнението на останалите — може би защото е бил заобиколен от враждебни настроения. Съществуват строги порядки, забрани и общоприети Обичаи — които дори аз не бих могъл да нарушавам.

— А радиоактивните зони…

— Са именно едно от тези важни забрани. Дори и аз не мога да ви дам разрешение да ги посетите, а дръзна ли да го сторя, по някаква прищявка, вероятно ще последват вълнения, които не само, че ще изложат на опасност живота ви и този на вашите сътрудници, но и ще доведат до изостряне на отношенията между Земята и Империята. По такъв начин ще изменя на своя дълг и на доверието, оказано ми от моя народ.

— Но аз ще взема всички необходими предпазни мерки. Ако желаете да изпратите наблюдатели с мен… Освен това, ще се консултирам с вас, преди да публикувам резултатите от изследванията си.

— Изкушавате ме, сър — призна Върховният министър. Проектът ви наистина е интересен. Но вие надценявате властта, с която разполагам, дори ако забравим за настроенията на моите хора. Забравяте, че аз не съм абсолютен господар. В интерес на истината, властта ми е доста ограничена — и всички по-важни въпроси трябва да се допитвам до мнението на Обществото на Древните.

Арвардан поклати глава.

— Наистина жалко. Прокураторът ме предупреди за това, но въпреки всичко се надявах, че… Кога ще можете да се допитате до законодателния ви орган?

— Президиумът на Обществото на Древните ще се събере след три дни. Извън възможностите ми е да променям този срок, така че въпросът ще бъде обсъден най-рано тогава. Отговор ще получите до седмица.

Арвардан кимна замислено.

— Е, няма как, ще почакам. Между другото… Ваше превъзходителство…

— Да?

— Бих искал да се срещна с един от вашите най-изтъкнати учени. Казва се доктор Шект и е от Чика. Вече бях в Чика, но напуснах града преди да изпълня докрай намерението си. Ще мога ли да ви помоля за едно препоръчително писмо?

Върховният министър се вцепени и няколко секунди не намери сили да отговори.

— Нахално ли е да се поинтересувам, с каква цел желаете да се срещнете?

— Разбира се. Четох за един прибор, създаден от него, наречен синапсатор. Въздейства върху неврохимичните процеси в мозъка и може да ми бъде особено полезен в една от моите научни разработки. От известно време работя върху класификацията на човечеството в различни енцефалографски групи — става дума за типове на мозъци, нали разбирате?

— Хъммм… Чух нещо за подобен прибор. Но доколкото си спомням, приложението му не било особено успешно.

— Може и да е така. Но докторът е голям експерт в тази област и вероятно ще може да ми помогне.

— Разбирам. В такъв случай, незабавно ще наредя да ви изготвят препоръчително писмо. Надявам се, няма да споменавате пред когото и да било за намеренията си да посетите Забранените зони.

— Естествено, Ваше превъзходителство — Той се надигна. — Благодаря ви за вежливия прием и вниманието, което ми оказахте. Надявам се, че Консулът на Древните ще прояви снизхождение към моя проект.

Секретарят влезе веднага щом Арвардан напусна стаята. На устните му играеше иронична усмивка.

— Много добре — кимна той. — Справихте се чудесно, Ваше превъзходителство.

Върховният министър го погледна навъсено и каза:

— Какво беше това за Шект?

— Нима сте изненадан? Излишно. Всичко се развива чудесно. Забелязахте ли с какво спокойствие изслуша отказа ви, да го допуснете до зоните. Нима така би се държал един истински всецяло отдаден на идеите си учен? Не, това поведение по-скоро съответства на някой, който само се преструва на учен, който играе отредената му роля, а същевременно е облекчен от отказа. И отново странно съвпадение. Шварц избягва и се отправя към Чика. Още на следващия ден Арвардан се появява тук и след като ви обяснява надълго и нашироко за плановете си и за експедицията, подхвърля съвсем случайно, че възнамерява да се срещне с Шект в Чика.

— Но защо го казва пред мен, Балкис? Струва ми се глупаво.

— Защото вие сте прям човек. Поставете се на негово място. Той не знае, че ние го подозираме. Желае да се срещне с Шект. Добре! Казва го пред вас. Дори ви иска препоръчително писмо. Каква по-добра гаранция за напълно невинните причини, които изтъква? Но възниква още един въпрос. Не е изключено Шварц да е открил, че го държим под наблюдение. Може би затова е премахнал Натер. Но не имал време да предупреди другите, иначе едва ли щяха да ни разиграват подобна комедия.

Секретарят премрежи очи, докато бавно разпъваше своята паяжина.

— Не знаем, — продължи той — колко време ще измине, преди изчезването на Шварц да пробуди подозренията им, но поне можем спокойно да оставим Шект и Арвардан да се срещнат. Ще ги заловим заедно и тогава не ще могат да отричат нищо.

— А с колко време разполагаме ние? — попита Върховният министър.

Балкис го погледна замислено.

— Нещата се развиват с главоломна скорост, а откакто открихме предателството на Шект, налага се да действаме тройно по-бързо. Но мисля, че всичко върви според плана. Изчакваме само математическите изчисления за необходимите орбити. Единственото, което ни бави, е несъвършенството на нашите компютри. Все пак… въпрос е само на дни.

— На дни! — възкликна другият, едновременно ужасено и триумфиращо.

— На дни! — повтори Секретарят. — Но не забравяйте — една-единствена бомба, спусната две секунди преди началото и всичко ще приключи за нас. На всичко отгоре след това врагът ще разполага с време от един до шест месеца за да предприеме ответни мерки. Ето защо е рано да смятаме, че сме в безопасност.

Въпрос на дни! А след това ще започне най-великата битка в историята на галактиката — и Земята ще нанесе първия удар.

Ръцете на Върховния министър трепереха от вълнение.

И отново Арвардан седеше в стратоплана. Много и различни неща не му даваха покой. Да си признае честно, почти не беше се надявал да получи от Върховния министър разрешение за проникване в забранените зони. Беше се подготвил за неуспеха и не съжаляваше. Можеше да настоява още малко, — но едва ли щеше да постигне нещо повече.

Щом е така, в името на Галактиката, остава му само един изход — да проникне вътре без разрешение. Готов бе да го стори.

Тези проклети глупаци!

За какви се мислеха?

Да, знаеше за какви. Мислеха се за потомци на истинските хора, за обитателите на онази планета, от която…

И най-лошото беше, че бяха прави.

Но както и да е… В този миг корабът се отдели от повърхността. Той почувства, че потъва назад в мекото кресло и си помисли, че само след час ще бъде в Чика.

Не би казал, че държи особено много да види отново града. По-интересно бе как са се развили събитията със синапсатора. Все някаква полза трябваше да извлече от престоя си тук.

Каква дупка само бе тази планета!

Ениус беше прав.

Но този доктор Шект… Бел измъкна препоръчителното писмо, плътен плик, на официална бланка…

И в следния миг се изправи рязко — или по-точно, опита се да го стори, борейки се със силите на инерцията, които го притискаха в креслото, докато Земята изчезваше под тях, а небето ставаше все по-тъмновиолетово.

Спомнил си бе името на момичето. Казваше се Пола Шект.

Как можеше да го забрави? Почувства се измамен и ядосан. Сякаш умът му бе заговорничел срещу него, пазейки скрито до последния момент това име.

Ала кой знае защо, Бел беше радостен от откритието.