Валери Иванов
Странници

Странници.

Странници.

Странници.

Всяка сутрин край мене сноват —

таласъмени,

сънени

улици,

като гущери в призрачен свят.

 

Стенократи —

завързани,

строги —

катинари, заключени в мрак.

Натежали,

оръфани

облаци

каканижат се — крак подир крак.

 

Бели листи

в моята

памет —

изоставени пощенски станции.

Драсвам клечка —

цигара

на завет.

Топлинката е смърт без гаранции.

 

Хвърлям фаса,

сърдечно

прекашлям…

Може би съм фатално обречен —

в тази пепел

гримирана,

прашна —

от живота да бъда изречен.

 

Сякаш

само стоя

и се стичам,

като сприхав старик в полумрака.

Има толкова

много

сирачета —

без баща и без майчина стряха.

 

А навън

вече цъфват

кокичета.

И роят се богатите хора.

Времената

не са

за обичане.

Времената са пълни с умора…

 

/Из стихосбирката „Шепотът на града“, 1993 г./