Жул Верн
Пътешествие около света за 80 дни (33)

Глава 33. Филиас Фог на висотата на събитията

След един час параходът „Хенриета“ подмина Светещата лодка, която бележи навлизането в Хъдсън, заобиколи нос Санди хук и навлезе в открито море. През деня плува покрай Лонг Айлънд, срещу фара на Файър Айлънд, и бързо пое на изток.

На следващия ден, 13 декември, по обяд един човек се качи на мостика, за да определи положението на парахода. Всеки би помислил, че става дума за капитан Спийди! Нищо подобно! Това беше Филиас Фог, ескуайър.

А капитан Спийди беше заключен в каютата си и надаваше напълно обясними гневни викове.

Случилото се беше много просто. Филиас Фог искаше да отиде в Ливърпул, а капитанът не искаше да го закара до там. Тогава Филиас Фог прие да мине през Бордо. Той беше на борда от тридесет часа и така ловко беше подкупил съмнителния екипаж от моряци и машинисти, които не бяха в много добри отношения с капитана, че те вече бяха на негова страна. Ето защо Филиас Фог командваше вместо капитан Спийди, защото капитанът беше затворен в каютата си и защото „Хенриета“ се отправяше към Ливърпул. Ако се съдеше по начина, по който господин Фог управлява кораба, можеше да се заключи, че господин Фог е бил моряк.

Как ще завърши приключението, ще узнаем по-нататък. Във всеки случай госпожа Ауда постоянно се тревожеше, но нищо не казваше. Фикс в началото бе смаян. А Паспарту чисто и просто умираше от радост.

— Между единадесет и дванадесет възела — беше казал капитан Спийди и наистина „Хенриета“ се движеше с такава средна скорост.

Ако, колко „ако“ още! Ако морето не се разбушува, ако вятърът не задуха на изток, ако корабът или двигателите не се повредят, „Хенриета“ щеше да измине разстоянието от три хиляди мили, което дели Ню Йорк от Ливърпул, за деветте дни — от 12-и до 21 декември. Истина е обаче, че след като пристигнат, случаят с „Хенриета“ и този с банката биха отвели джентълмена малко по-далече, отколкото той би желал.

През първите дни пътуването протичаше при отлични условия. Морето не беше много бурно, духаше постоянен североизточен вятър, платната бяха вдигнати и „Хенриета“ плаваше като истински презокеански кораб.

Паспарту беше очарован. Последният подвиг на господаря му, за чиито последствия не искаше да мисли, го въодушевяваше. Екипажът никога не бе виждал по-весел и по-пъргав младеж. Той се държеше изключително любезно с моряците и ги смайваше с акробатичните си способности. Обсипваше ги с най-хубавите имена и с най-съблазнителните напитки. Според него те се държаха като джентълмени, а машинистите — като герои. Доброто му настроение се предаваше на всички. Той беше забравил миналото, тревогите, опасностите. Мислеше за целта, чието достигане бе близко и понякога кипеше от нетърпение, сякаш подгряван от някоя от пещите на „Хенриета“. Почтеният младеж често се навърташе около Фикс. Гледаше го многозначително, но не говореше с него, тъй като вече не съществуваше никаква близост между двамата стари приятели.

Трябва да признаем обаче, че Фикс вече нищо не разбираше! Завладяването на „Хенриета“, подкупването на екипажа й, Фог, действащ като опитен моряк — всичко това го объркваше. Не знаеше вече какво да си мисли! Но в крайна сметка един джентълмен, който е откраднал петдесет и пет хиляди лири, може да открадне и кораб. И Фикс беше склонен да мисли, че „Хенриета“, управлявана от Фог, изобщо не отиваше в Ливърпул, а в някоя друга точка на света, където крадецът, превърнал се в пират, ще бъде в безопасност! Трябва да признаем, че това предположение беше напълно допустимо и детективът наистина съжаляваше, че се е забъркал в тази история.

А капитан Спийди продължаваше да крещи от каютата си и Паспарту, натоварен да му носи храна, внимаваше изключително много. А господин Фог се държеше така, сякаш на борда няма друг капитан.

На 13-и преминаха покрай пясъчните наноси на Нова земя^[1]. Това бяха трудни за преминаване места. Особено през зимата често падат мъгли, внезапните вихрушки са опасни. От предната вечер внезапно спадналият барометър предсказваше за близка промяна на времето. И наистина през нощта температурата се промени, времето застудя и вятърът стана югоизточен.

Непредвидена пречка. За да не се отклони от пътя си, господин Фог трябваше да събере платната и да засили парата. Независимо от това, поради вълнението на морето и вълните, които се разбиваха в носа му, корабът намали скоростта си. Той мощно се разлюшка и това намали скоростта му. Вятърът постепенно ставаше ураганен и възможността „Хенриета“ да не се задържи върху вълните беше съвсем реална. Ако трябваше да бягат, това означаваше неизвестност с всичките й лоши последствия.

Лицето на Паспарту се помрачи с небето и през следващите два дни младежът изпитваше смъртни страхове. Но Филиас Фог беше смел моряк, който умееше да се бори с морето, и той продължи напред, без да намалява парата. Когато не можеше да се задържи на вълната, „Хенриета“ минаваше през нея и водата помиташе палубата й, но тя все пак продължаваше. Понякога, когато някоя огромна водна планина вдигнеше задната част на кораба, перката излизаше над водата и разцепваше въздуха. Но корабът продължаваше своя ход.

Във всеки случай вятърът не се усили повече, отколкото очакваха. Това не беше от онези урагани, които помитат всичко със скорост деветдесет мили в час. Не беше от най-страшните, но за нещастие духаше постоянно от югоизток и не позволи вдигането на платната. А щеше да е от голяма полза да помогне на парата, както ще видим по-нататък!

На 16 декември изтичаше седемдесет и петият ден от заминаването от Лондон. Все още „Хенриета“ не беше натрупала обезпокоително закъснение. Почти половината от разстоянието беше изминато и най-лошите места бяха назад. През лятото това би гарантирало успех. През зимата всичко зависеше от времето. Паспарту не казваше нищо. В дъното на душата си той все още пазеше надежда и дори при липса на вятър той разчиташе поне на парата.

Впрочем този ден машинистът се изкачи на палубата, срещна се с господин Фог и проведе доста оживен разговор с него.

Без да знае защо, несъмнено някакво предчувствие, Паспарту изпита смътно безпокойство. Той би дал едното си ухо, за да може да чуе с другото какво си говорят там. Той успя да долови няколко думи, изречени от господаря му:

— Сигурен ли сте в това, което казвате?

— Сигурен съм, господине — отговори машинистът. — Не забравяйте, че откакто сме тръгнали, горят всички пещи и ако сме имали достатъчно въглища да стигнем при по-слаба пара от Ню Йорк до Бордо, то нямаме достатъчно, за да се движим с пълна пара от Ню Йорк до Ливърпул!

— Ще помисля — отговори господин Фог.

Паспарту разбра. Безпокойството му нарасна още повече.

Въглищата нямаше да стигнат!

— Ах! Ако господарят ми се справи и с това, той наистина е изключителен човек!

И когато срещна Фикс, не можа да се сдържи и го осведоми за положението.

— Тогава — отговори агентът със стиснати зъби. — Да не би да вярвате, че отиваме в Ливърпул!

— Що за въпрос!

— Глупак! — отговори инспекторът, вдигна рамене и си отиде.

Паспарту беше готов да си отмъсти за обидата, чието истинско значение всъщност не схващаше много добре. Но си каза, че нещастният Фикс сигурно е много разочарован, много унижен, след като така глупаво се подведе и обиколи света напразно, и затова му прости.

А сега какво щеше да реши Филиас Фог? Беше трудно да се предположи. Но, изглежда, невъзмутимият джентълмен вече бе решил нещо, защото още същата вечер извика машиниста и му каза:

— Усилете огъня и продължавайте, докато свърши горивото.

Малко след това коминът на „Хенриета“ бълваше огромни кълба дим.

Параходът продължи с пълна пара. Но след два дни, на 18-и, както вече беше предупредил, машинистът уведоми, че въглищата свършват.

— Не отслабвайте огъня — отговори господин Фог. — Напротив. Усилете парата.

На този ден, към обяд, след като се покачи на мостика и изчисли местоположението на кораба, Филиас Фог повика Паспарту и му заповяда да доведе капитан Спийди. Сякаш казаха на този младеж да отиде и да отвърже тигър. На слизане към каютата си каза:

— Сигурно ще побеснее!

И наистина след няколко минути сред крясъци и хули на горната площадка на кораба се появи бомба. Тази бомба беше капитан Спийди. Очевидно беше, че ще избухне.

— Къде сме? — това бяха първите думи, които той изрече, задавен от гняв. Ако беше апоплектик^[2], нямаше да оживее.

— Къде сме? — повтори той.

— На седемстотин и седемдесет мили от Ливърпул (300 левги) — отговори господин Фог невъзмутимо.

— Пират! — извика Андрю Спийди.

— Повиках ви, господине…

— Морски разбойник!

— … Господине — продължи Филиас Фог, — за да ви помоля да ми продадете вашия кораб.

— Не! За нищо на света, не!

— Ще бъда принуден да го изгоря.

— Да изгорите кораба ми!

— Да, или поне горната дървена част, тъй като ни липсва гориво.

— Да изгорите кораба ми! — извика капитан Спийди, който едва говореше. — Кораб, който струва петдесет хиляди долара (250 000 франка).

— Ето ви шестдесет хиляди (300 000 франка)! — отговори Филиас Фог, като подаде на капитана пачка банкноти.

Това предизвика чудно въздействие върху Андрю Спийди. Няма американец, който да не се развълнува при вида на шестдесет хиляди долара. Капитанът в миг забрави яда си, това, че го бяха затворили, всички упреци срещу Фог. Корабът беше на двадесет години. А това беше златна сделка! Бомбата нямаше да избухне. Господин Фог бе отстранил фитила й.

— И ще ми оставите железния корпус — каза той с особено омекнал тон.

— И железният корпус, и двигателят, господине. Договорихме ли се?

— Договорихме се.

И Андрю Спийди сграбчи пачката банкноти, преброи ги и ги прибра в джоба си.

През цялото време Паспарту беше пребледнял. А Фикс замалко да получи удар. Почти двадесет хиляди лири бяха похарчени, а този Фог оставяше корпуса и двигателя, т.е. почти цялата стойност на кораба! Наистина откраднатата от банката сума възлизаше на петдесет и пет хиляди лири, но…!

Когато Андрю Спийди прибра парите, господин Фог му каза:

— Господине, нека всичко това не ви учудва. Знайте, че ще изгубя двадесет хиляди лири, ако не пристигна в Лондон на 21 декември в осем и четиридесет и пет вечерта. Впрочем изпуснах парахода от Ню Йорк и тъй като вие отказахте да ме закарате в Ливърпул…

— И добре съм направил, кълна се в дявола — извика Андрю Спийди, — тъй като спечелих най-малко четиридесет хиляди долара.

А после добави важно:

— Знаете ли, капитан…?

— Фог.

— Капитан Фог, има нещо американско у вас!

И след като каза нещо, което считаше за комплимент на своя пътник, той понечи да тръгне и Филиас Фог му каза:

— Сега този кораб принадлежи ли ми?

— От кила до мачтите, но само „дървата“, разбира се!

— Добре. Наредете да разрушат вътрешните прегради и ги изгорете.

Може да се предположи колко сухо дърво е необходимо, за да се поддържа парата под достатъчно налягане. През този ден изгориха горната площадка, дежурната, каютата, помещенията и долния под.

На следващия ден, на 19 декември, изгориха мачтите, резервните мачти и помощните греди. Поваляха мачтите, насичаха ги. Екипажът влагаше удивително старание. Паспарту дялаше, режеше, сечеше, работеше за десет човека. Притежаваше истинско желание за разрушаване.

На другия ден, на 20-и, бяха съсечени перилата, парапетите, дървените украси, по-голямата част от кораба. „Хенриета“ вече беше оголен и приличаше на понтонна лодка.

Но на този ден видяха брега на Ирландия и фара на Фастенет.

И при все това в десет часа вечерта корабът беше все още срещу Куинстаун. Филиас Фог разполагаше само с двадесет и четири часа, за да стигне до Лондон! Впрочем това беше времето, необходимо на „Хенриета“, за да стигне до Ливърпул — дори и да се движи с пълна пара. А парата нямаше да достигне на дръзкия джентълмен!

— Господине — каза му тогава капитан Спийди, който в крайна сметка бе приел присърце целите му, — наистина съжалявам. Всичко е срещу вас! Все още не сме стигнали Куинстаун.

— Ах! — каза господин Фог. — Този град, чиито светлини се виждат Куинстаун ли е?

— Да.

— Можем ли да влезем в пристанището?

— Не и след по-малко от три часа. Само при прилив.

— Ще изчакаме! — отговори спокойно Филиас Фог, без нищо по лицето му да показва, че благодарение на някакво върховно вдъхновение той щеше да се опита да победи още веднъж злата съдба!

И наистина Куинстаун е пристанище на ирландския бряг, където презокеанските кораби, които идват от Съединените щати, оставят торбите с писма. Тези писма са пренасяни в Дъблин от експресите, които винаги са в готовност. От Дъблин те пристигат в Ливърпул с високоскоростни параходи и така изпреварват с дванадесет часа и най-бързите кораби на морските компании.

Тези дванадесет часа, които печелеха американските пощи, искаше да спечели и Филиас Фог. Вместо да пристигне с „Хенриета“ на следващия ден вечерта в Ливърпул, той щеше да е там на обяд и следователно щеше да има време да бъде в Лондон преди осем и четиридесет и пет.

Към един часа сутринта при прилива „Хенриета“ влезе в пристанището на Куинстаун и след като Филиас Фог и капитан Спийди си стиснаха здраво ръцете, джентълменът го остави на оголения скелет на парахода, който струваше все още половината от цената, на която беше продаден!

Пътниците слязоха веднага. В този момент Фикс изпита жестоко желание да задържи господин Фог. И все пак не го направи! Защо? Каква битка се водеше в него? Беше ли вече на страната на господин Фог? Беше ли разбрал, че се лъже? Във всеки случай Фикс не изостави господин Фог. С него, с госпожа Ауда, с Паспарту, който вече нямаше време да диша, той взе влака в Куинстаун в един и половина сутринта, пристигна в Дъблин призори и веднага се качи на един от бързите параходи — истински стоманени вретена, които не се оставяха да ги носят вълните, а ги пореха направо.

В дванадесет без двадесет, на 21 декември, Филиас Фог най-накрая стъпи на кея в Ливърпул. Беше само на шест часа път до Лондон.

Но в този момент Фикс се приближи, сложи ръка на рамото му и като му показа заповедта, каза:

— Вие ли сте господин Филиас Фог?

— Да.

— В името на кралицата, арестувам ви!