Матю Райли
Експлозивно (6)

ТРЕТА АТАКА
16 юни, 15:10

Либи Гант плуваше нагоре по стръмния подводен тунел.

Тук бе тихо, помисли си тя, спокойно. Целият свят изглеждаше светлосин.

Не чуваше нищо друго, освен ритмичното съскане на безшумния й акваланг. Нямаше други звуци — нито китови песни, нито каквото и да било.

Гант погледна настрани през водолазна си маска, която покриваше цялото й лице. Ледените стени на тунела сияеха. Другите водолази — Монтана, Санта Крус и палеонтоложката, Сара Хенслей — плуваха до нея.

Тунелът рязко започна да се разширява и тя видя няколко кръгли дупки в стените от двете си страни.

Бяха по-големи, отколкото очакваше — най-малко три метра в диаметър. И имаха съвършено кръгла форма. Преброи осем дупки и се зачуди какво ги е направило.

После внезапно забрави за дупките. Вниманието й привлече нещо друго.

Повърхността.

 

 

Гант включи интеркома си.

— Плашило, тук Лисица — каза тя. — Плашило, тук Лисица. Плашило, там ли си?

Но отговор не последва.

— Плашило, тук Лисица. Обади се.

Пак нищо.

Странно, помисли си Либи. Защо Скофийлд не отговаряше? Бяха разговаряли само преди минути.

В слушалката й изпращя глас.

Не беше лейтенантът.

— Лисица, тук Срамежливият. — По интеркома свистеше вятър. Симънс трябваше да е извън „Уелкс“. — Приемам. Какво става?

— В момента наближаваме повърхността. Къде е Плашилото? — бързо попита Гант.

— Някъде из станцията. При Майката, струва ми се. Сигурно си е свалил каската.

— Може би няма да е зле да го намериш и да му кажеш какво става тук. Скоро ще изплуваме в пещерата.

— Ясно, Лисицо.

Либи изключи интеркома си и продължи нагоре.

Отдолу повърхността изглеждаше странно.

Неподвижна. Приличаше на криво огледало, което ужасно пречупваше образа.

Тя се насочи към него. Другите бавно я последваха.

И едновременно изплуваха в пещерата.

 

 

За миг светът около Гант се промени и тя се озова в средата на огромен басейн, разположен в единия край на гигантска пещера. До нея бяха Монтана, Санта Крус и Сара Хенслей.

Таванът се издигаше поне на тридесет метра. Стените бяха абсолютно вертикални.

И тогава го видя.

— Проклет да съм… — промълви Санта Крус.

В продължение на цяла минута Гант не можеше да направи нищо друго, освен да зяпа с отворена уста. После бавно заплува към брега. Когато най-после стъпи на твърда земя, бе като хипнотизирана.

Приличаше на нещо, като излязло от филм. Самият му вид я караше да затаи дъх.

Някакъв кораб.

Черен кораб — абсолютно черен от носа до опашката, голям приблизително колкото реактивен изтребител. Опашката му беше заледена в стената. Сякаш бавно пълзелият през хилядолетията лед я бе погълнал.

Високо издигнат на трите си могъщи хидравлични колесника, черният космически кораб рязко се открояваше на фона на бялата пещера.

Изглеждаше фантастичен.

И зловещ.

На Гант й приличаше на огромна богомолка.

Най-поразяващата му особеност обаче беше носът.

Корабът имаше гърбав нос, който рязко сочеше надолу като на Конкорд. Пилотската кабина — с правоъгълен покрив от тъмно стъкло — се намираше точно над него.

„Огромна хищна богомолка — помисли си Либи. — Най-бързата, най-голямата, най-хищната богомолка, която някой някога е виждал.“

Другите също бяха излезли от водата, стояха до Гант в покритата със скреж пещера и зяпаха величествения кораб.

Тя погледна лицата им.

Санта Крус бе с отворена уста.

Очите на Монтана бяха разширени.

Реакцията на Сара Хенслей обаче й се стори необичайна. Тя беше присвила очи и наблюдаваше кораба странно. По гърба на Гант полазиха тръпки. В очите на палеонтоложката гореше нещо опасно, нещо като амбиция.

Либи се отърси от тази мисъл. Магията на космическия кораб вече бе развалена и тя разгледа гигантската пещера.

Бяха й нужни цели десет секунди, за да ги забележи.

И мигновено се вцепени.

— О, Господи… — промълви Гант. — О, Господи…

Бяха девет.

Трупа.

Човешки, макар че отначало беше трудно да се определи.

Лежаха на отсрещната страна на басейна — някои по гръб, други по корем, проснати върху големите скали край водата. Навсякъде имаше кръв. Локвички на земята, пръски по стените, по самите трупове.

Истинска кланица.

Крайници изтръгнати от ставите, глави отделени от раменете. От гърдите на някои бяха откъснати парчета плът. По земята се белееха кости.

Гант мъчително преглътна и отчаяно се опита да не повърне.

„Водолазите от станцията“ — помисли си тя.

Санта Крус се приближи до нея и ужасено загледа обезобразените трупове.

— Какво се е случило тук, по дяволите? — попита той.

 

 

Скофийлд сънуваше.

Отначало нямаше нищо. Нищо, освен мрак. Сякаш се носеше в космоса.

После ненадейно — щрак! — силна бяла светлина го разтърси като електрически ток и той усети изгаряща болка, каквато не бе изпитвал никога досега.

След това болката изчезна също толкова внезапно и Скофийлд се озова на някакъв под. Замръзнал и сам, сънуващ, но буден.

Беше тъмно. Нямаше стени.

Усети по бузата си нещо влажно.

Куче. Голямо куче. Не знаеше каква порода. Знаеше само, че е голямо. Много голямо.

Кучето подуши лицето му. Студеният му влажен нос докосна кожата му. Мустаците му погъделичкаха носа му.

Изглеждаше добродушно.

После излая. Невероятно силно.

Скофийлд подскочи. Кучето бясно лаеше срещу някакъв невидим враг. Гневно, разярено, оголило зъби.

Той продължаваше да лежи на студения под, неспособен да помръдне. Постепенно стените започнаха да придобиват форма и скоро разбра, че е на металната платформа на ниво Д.

Голямото куче все още стоеше до него, лаеше и се зъбеше. Изглежда го защитаваше.

Но от кого? Дали виждаше нещо, което той не забелязваше?

Изведнъж кучето се обърна и изчезна. Скофийлд остана сам върху ледената стомана.

Сънуващ но буден, неспособен да помръдне. Внезапно се почувства уязвим.

Нещо се приближаваше.

Идваше откъм краката му. Не го виждаше, ала чуваше бавните му стъпки.

После спря до него и Шейн видя над главата му да се появява злобно ухилено лице.

Жак Латисие.

Лицето му бе обляно в кръв и изкривено в отвратителна усмивка. От челото му висяха парчета плът. Очите му горяха от омраза. Френският командос вдигна лъскавия си нож пред очите му.

И силно замахна… — Хей — тихо каза някой.

Скофийлд се събуди и рязко отвори клепачи.

Лежеше по гръб. На някакво легло. Стаята беше осветена от силни флуоресцентни лампи. Стените бяха ослепително бели. Ледени.

До него стоеше мъж.

Дребен мъж, около метър и шестдесет. Непознат. Имаше сини очи, които бяха прекалено големи за малката му глава. Под тях висяха тъмни торбички. Рошавата му кестенява коса сякаш не бе ресана от месеци. Двата му огромни предни зъба бяха ужасно криви. Носеше риза от немачкаема материя и сини изкуствени панталони. Беше неестествено леко облечен при почти нулевата температура в полярната станция.

И държеше нещо.

Скалпел с дълго острие.

Скофийлд зяпна.

По скалпела имаше кръв.

— Хей — със спокоен носов глас каза мъжът. — Най-после се събудихте.

Лейтенантът примижа от светлината и се опита да се надигне. Не успя. Нещо му пречеше. И тогава ги видя.

Ръцете му бяха вързани за леглото с два кожени ремъка. Други два пристягаха глезените му. Когато се помъчи да повдигне глава, за да се огледа наоколо, установи, че тя също е здраво прикована към леглото.

— Почакайте мъничко — с дразнещия си носов глас рече дребният. — Ще отнеме само… секунда.

Окървавеният скалпел изчезна от полезрението на Скофийлд, а заедно с него и мъжът.

— Спрете! — извика Шейн.

Непознатият мигновено се появи пред очите му и въпросително повдигна вежди.

— Да?

— Къде… къде съм? — Говоренето му причиняваше болка. Гърлото му беше пресъхнало.

Мъжът се усмихна, показвайки кривите си предни зъби.

— Успокойте се, лейтенант. Все още сте в „Уилкс“.

Скофийлд преглътна.

— Кой сте вие?

— Хм, лейтенант Скофийлд — отвърна непознатият, — аз съм Джеймс Реншоу.

 

 

— Добре дошъл от гроба, лейтенант — каза Реншоу, докато развързваше ремъка на главата му. Току-що беше извадил последните три парченца от куршум от шията на Скофийлд. — Знаете ли, имате късмет, че носите тази бронирана плочка под яката си. Тя не е успяла да спре куршума, но значително е намалила скоростта му.

Реншоу вдигна кръглата плочка. Шейн съвсем бе забравил за нея. Възприемаше я просто като част от униформата си. Носеха ги главно офицерите от морската пехота като предпазна мярка срещу снайперисти. Нисшият състав нямаше такива, тъй като вражеските снайперисти рядко избираха за мишени ефрейтори и сержанти.

Най-после повдигна глава и погледна плочката.

Приличаше на бяла свещеническа якичка и обгръщаше шията, като в същото време оставаше скрита под яката. В единия й край имаше назъбена дупка.

Дупката от куршума.

— Ако не я носехте, със сигурност вече щяхте да сте мъртъв — каза Реншоу. — Куршумът щеше да мине точно през сънната артерия. Никой нямаше да е в състояние да ви спаси. Докато е пробивал бронираната плочка обаче, куршумът се е пръснал и в гърлото ви са заседнали само няколко парченца. Те обаче пак са били достатъчни, за да ви убият и всъщност, наистина смятам, че сте умрели, поне за кратко.

Скофийлд беше престанал да го слуша. Той разглеждаше стаята. Приличаше на обикновено жилищно помещение. Имаше легло, бюро, компютър и — странно — два черно-бели телевизионни монитора, монтирани над два видеокасетофона.

Той се обърна към Реншоу.

— А?

— Няколко парченца от куршума са проникнали в гърлото ви, лейтенант. Почти съм сигурен… всъщност, напълно съм сигурен, че пулсът ви е спрял поне за трийсет секунди. Били сте в клинична смърт.

— Какво искате да кажете? — попита Скофийлд. Той инстинктивно се опита да вдигне ръка, за да докосне гърлото си. Но не успя. Ръцете и краката му все още бяха завързани за леглото.

— О, не се безпокойте — отвърна Реншоу. — Извадих парченцата и почистих раната. Останаха само още няколко от плочката, но те не са проблем. Тъкмо се мъчех да ги измъкна, когато се събудихте. — Той показа окървавения скалпел на сребристата табла до леглото. До него лежаха няколко метални отломки. — А, и не се притеснявайте дали съм квалифициран — усмихна се дребният.

— Две години следвах медицина, преди да се откажа и да се заема с геофизика.

— Ще ме развържете ли? — безизразно попита Скофийлд.

— А, да. Добре. Слушайте. Ужасно съжалявам за това — рече Реншоу и изведнъж стана нервен. — Отначало просто трябваше да задържа главата ви неподвижна, докато извадя парченцата от куршума. Знаете ли, ужасно се въртите насън? Сигурно не знаете. Така или иначе, реших, че докато ви кажа всичко, което имам да ви казвам, ще е по-добре да останете завързан.

Лейтенантът просто го гледаше. Колебаеше се как да приеме този човек. В крайна сметка, само преди седмица, той бе убил свой колега. Ако не друго, Скофийлд бе сигурен в едно. Не искаше да остане завързан.

— Какво имате да ми казвате? — попита той и докато говореше, оглеждаше стаята. Вратата на отсрещната стена беше затворена. Всички други стени бяха от лед.

— Лейтенант, аз не съм убиец. Не съм убил Бърни Олсън.

Скофийлд не отговори.

Опита се да си спомни разказа на Сара Хенслей за смъртта на Бърнард Олсън.

Палеонтоложката бе казала, че вечерта преди убийството чули Реншоу да се кара с него. След това забил в шията му инжекция, пълна с препарат за почистване на канали.

— Вярвате ли ми? — тихо попита дребният и подозрително го изгледа.

Шейн продължаваше да мълчи.

— Трябва да ми повярвате, лейтенант. Само си представям какво са ви казали и знам, че изглежда ужасно, но поне ме изслушайте. Не аз съм го направил, кълна се, не съм аз. Просто не съм способен да извърша такова нещо.

Реншоу дълбоко си пое дъх.

— Лейтенант, тази станция не е такава, каквато изглежда на пръв поглед. Тук се случваха разни неща, странни неща, много преди да пристигнете вие. Не бива да вярвате на никого в станцията, лейтенант.

— Но искате да повярвам на вас — отвърна Скофийлд.

— Да. Да, искам да ми повярвате — замислено рече Реншоу. — А това поражда проблем, нали? В края на краищата, на вас са ви казали, че преди четири дни съм убил човек с инжекция, пълна с концентриран течен препарат за отпушване на канали. Нали? Хммм. — Той пристъпи към лейтенанта. — Но аз ще ви докажа, че не е вярно, лейтенант Скофийлд. Категорично. Ето защо… ще направя това.

Реншоу стоеше до леглото и решително гледаше Скофийлд.

Шейн се напрегна. Беше напълно безпомощен. Нямаше представа какво се канеше да направи дребният…

Коженият ремък на лявата му китка внезапно падна на пода. Секунда по-късно го последва и другият.

Ръцете му отново бяха свободни. Реншоу го бе развързал.

Скофийлд седна на леглото и ученият разкопча ремъците на глезените му.

Лейтенантът дълго гледа към него.

— Благодаря ви — каза той накрая.

— Не ми благодарете. Повярвайте ми. И ми обещайте нещо. Обещайте ми, когато всичко свърши, да проверите езика и очите на Бърни Олсън. Това ще обясни всичко. Вие сте единствената ми надежда, лейтенант. Вие сте единственият, който може да докаже, че съм невинен.

 

 

Скофийлд докосна гърлото си. Болеше го. Погледна се в огледалото. Реншоу беше зашил раната със стегнати, равномерни шевове.

Ученият му подаде правоъгълна лепенка.

— Ето. Залепете я върху шева. Ще държи раната затворена.

Шейн се подчини. После сведе очи към тялото си. Реншоу бе свалил почти всички части на бронята му и сега бе останал само по камуфлажната си униформа. Пистолетът, ножът, автоматът и магнитната му кука лежаха на масата в другия край на стаята.

Погледът му отново попадна върху затворената врата и нещо в паметта му се събуди. Бяха му казали, че вратата на Реншоу е занитена за касата. Ала си спомни още нещо, нещо, което бе научил само секунди преди да го прострелят. Някой беше разбил вратата му…

— Как се озовах тук? — внезапно попита той.

— А, спокойно. Просто ви довлякох до товарния асансьор и с него се качихме до това ниво — отвърна ученият.

— Не, искам да кажа, нали бяхте заключен в стаята си? Как успяхте да се измъкнете?

Реншоу лукаво се усмихна.

— Можете да ми викате Хари Худини.

Той отиде в другата част на стаята при двата телевизионни монитора.

— Не се безпокойте, лейтенант. След малко ще ви покажа как се измъкнах. Но първо искам да видите нещо.

— Какво?

Дребният отново се усмихна. Също толкова лукаво, както и преди.

— Любопитен ли сте да видите човека, който ви простреля? — попита той.

Скофийлд го зяпна.

После бавно смъкна крака от леглото. Раната му пареше и имаше чудовищно главоболие. Внимателно прекоси стаята и застана до Реншоу.

— Не ви ли е студено? — хвърли поглед към доста леко облечения учен.

Реншоу разгърна ризата си. Отдолу се показа синя материя.

— Неопрен — гордо заяви той. — Колкото и да е ниска температурата тук, изобщо няма да забележа.

Дребният геофизик включи единия монитор и на екрана изгря черно-бяла картина.

Образът беше зърнест, но след няколко секунди Скофийлд се ориентира.

Виждаше се басейнът в основата на полярната станция.

Камерата снимаше отвисоко — обективът бе насочен право надолу.

— Монтирана е от долната страна на моста над шахтата на ниво В — поясни Реншоу. — Учените, които работят в станцията, се въртят на смени от по шест месеца. Преди мен в моята стая живееше побъркан стар морски биолог от Нова Зеландия. Голям чешит. Беше влюбен в косатките, не можеше да им се насити. Господи, наблюдаваше ги с часове, даде им имена и така нататък. По дяволите, как се казваше… Кармайн еди-кой си.

Та Кармайн монтира камера от долната страна на моста, за да гледа басейна от стаята си. Когато ги зърнеше на монитора, се втурваше долу на ниво Д. Понякога старото копеле влизаше във водолазната камбана, за да ги наблюдава отблизо.

Реншоу погледна Скофийлд и се засмя.

— Предполагам, че сте последният човек на света, на когото би трябвало да говоря за наблюдение на косатки отблизо.

Спомнил си ужасяващата битка с китовете-убийци, лейтенантът се обърна.

— Значи сте видели всичко, така ли?

— Дали съм го видял? Майтапите ли се? По дяволите, записах всичко на касета. Искам да кажа, божичко, забелязахте ли начина, по който ловуват ония гигантски копелета? Забелязахте ли сложността на ловната им техника? Например как винаги минават покрай жертвата си преди да я изядат?

— Трябва да съм пропуснал този момент — безизразно отвърна Скофийлд.

— Казвам ви, така е. Всеки път. Абсолютно всеки път. Така китът заявява претенциите си. Заявява на всички други китове, че това е негова плячка. Хей, ако искате, мога да ви покажа…

— Споменахте, че ще ми покажете нещо друго — прекъсна го Шейн. — Човека, който ме е прострелял.

— А, да, вярно. Вярно. Извинявайте. — Дребният геофизик взе една от оставените наблизо касети и я пъхна във втория видеокасетофон. Странен човек. Нервен и очевидно изключително интелигентен. И много словоохотлив. Думите се изливаха като порой от устата му. Скофийлд се затрудняваше да определи точната му възраст. Някъде между двадесет и девет и четиридесет години.

— Да! — внезапно възкликна Реншоу.

— Какво?

— Йегър. Кармайн Йегър. Така се казваше.

— Пуснете видеото, ако обичате — ядосано рече Скофийлд.

— А, да, вярно. — Реншоу побърза да натисне „PLAY“.

На втория монитор се появи образ, почти същият като на първия.

Имаше една единствена разлика.

Някой стоеше на платформата.

Скофийлд напрегнато присви очи.

Човекът на екрана беше мъж, морски пехотинец. Сам.

Лейтенантът не можеше да види кой е, защото камерата се намираше точно над него. Виждаше само каската и нараменниците му.

Изведнъж мъжът вдигна глава, бавно плъзна поглед по шахтата и Скофийлд зърна лицето му.

И зяпна.

Собственото му лице.

Той се обърна към Реншоу.

— Кога записахте това…

— Продължавайте да гледате.

Шейн отново впери очи в екрана.

Видя се да стои до басейна и да говори по микрофона си. Нямаше звук, само виждаше устните си да се движат. Замълча и закрачи по платформата.

После спря.

Бе настъпил нещо.

Наведе се и разгледа няколко парченца строшено стъкло. Сякаш се озърна наоколо и в следващия миг главата му рязко се наклони настрани. Слушаше. Слушаше някой да говори по интеркома.

Изправи се и тъкмо се канеше да се обърне, когато цялото му тяло внезапно се разтърси. От гърлото му бликна струйка кръв. Олюля се леко, вдигна ръка към шията си и погледна дланта си. Пръстите му бяха окървавени.

После коленете му се подгънаха и той се свлече на платформата.

Скофийлд се взираше в собствения си образ на екрана.

Току-що беше видял как го прострелват… Лейтенантът се обърна към Реншоу.

Ученият само кимна към монитора.

— Има още — тихо каза той. — Още много.

Скофийлд отново погледна към екрана.

Тялото му лежеше неподвижно на платформата.

Дълго не се случи нищо.

И ненадейно някой влезе в кадър.

Шейн усети как адреналинът нахлува във вените му. След миг щеше да види човека, който го беше прострелял.

Първото нещо, което забеляза, бе каската.

Морски пехотинец.

Мъж. Личеше по походката му. Ала лицето му не се виждаше.

Морският пехотинец бавно се приближи до безжизненото тяло на Скофийлд. Не бързаше. Извади автоматичния си пистолет и го зареди.

Шейн напрегнато гледаше.

Мъжът се наведе над него и притисна два пръста към окървавеното му гърло.

— Проверява пулса ви — прошепна Реншоу.

Морският пехотинец изчака няколко секунди.

Лейтенантът не откъсваше поглед от екрана.

Мъжът се изправи, свали ударника на пистолета си и го прибра обратно в кобура.

— Лейтенант — рече Реншоу и се обърна към него. — Убеден съм, че сърцето ви просто е било спряло.

Шейн не го слушаше.

— А сега вижте какво прави — отбеляза ученият. — Това е фаталната му грешка…

Морският пехотинец забута с крак тялото на Скофийлд.

Буташе го към басейна. Накрая трупът падна във водата.

— Той не го знае — прошепна Реншоу, — но току-що ви съживи.

— Как?

— Водата. Толкова е ледена, че е изиграла ролята на дефибрилатор — нали знаете, ония електрошокови устройства, които дават по телевизията. Шокът от падането във водата е бил достатъчен, за да накара сърцето ви да забие отново. Уверявам ви, това е страхотен шок за тяло, което не е подготвено за такова нещо.

Морският пехотинец на екрана остана известно време на ръба на басейна, загледан в кръглите вълнички, предизвикани от потъналото тяло на Скофийлд. След тридесетина секунди се обърна и се озърна наоколо.

И в този момент лейтенантът видя нещо, което го накара да се вледени.

„О, не…“ — помисли си той.

Мъжът се завъртя на пети и бързо излезе от кадър.

Скофийлд се обърна към Реншоу със зяпнала уста.

— Още не е свършило — каза ученият. — Гледайте!

На екрана се виждаше само пустото ниво Д. Нищо друго.

Абсолютно нищо.

Във водата нямаше никакво движение.

Изтече цяла минута.

И тогава се случи.

— Какво, по дяволите… — ахна Шейн.

В този момент водата в басейна сякаш се раздели и сред кипящата бяла пяна изплува безжизненото тяло на Скофийлд.

Ала онова, което се появи след него, окончателно порази лейтенанта.

Нещо невероятно огромно, почти колкото косатка.

Но не беше косатка.

То повдигна неподвижното тяло и внимателно го избута на платформата. После се измъкна навън. Металната решетка се разтърси под тежестта му.

Някакъв вид тюлен.

Гигантски тюлен.

Имаше могъщо тлъсто тяло, безброй пластове мазнина и се придвижваше с помощта на двата си големи предни плавника. Трябва да тежеше най-малко осем тона.

Най-странното в него обаче бяха зъбите му. Този огромен тюлен имаше два дълги, извити навътре бивни, които излизаха от долната му челюст и се издигаха пред носа му.

— Какво е това, по дяволите? — промълви Скофийлд.

— Нямам представа — отвърна Реншоу. — Носът, очите, формата на главата… Прилича на слонски тюлен. Никога не съм виждал толкова голям. Нито с такива бивни. Слонските тюлени наистина имат дълги долни кучешки зъби, но чак пък толкова.

Тюленът наведе глава над тялото на Скофийлд. Като че ли го душеше. Накрая мустаците му докоснаха носа на лейтенанта. Той изобщо не реагира.

После животното раззина уста.

Точно пред лицето на Шейн!

Челюстите му се разтвориха и разкриха невероятно дългите зъби. Тюленът се наведе напред и понечи да налапа главата на жертвата си…

Скофийлд не откъсваше разширените си очи от екрана.

Чудовището се готвеше да му отхапе главата.

Щеше да го изяде!

Гигантското създание ненадейно се завъртя. Отначало Шейн се изненада от бързината му. Платформата под него завибрира.

Беше видяло нещо.

Тюленът започна да лае.

Не се чуваше звук, но Скофийлд го виждаше. Животното оголи зъби, затътри се напред и отново зае агресивна поза. Мускулите на широките му предни плавници изпъкнаха.

После изведнъж се обърна и се насочи обратно към басейна. Вълните от падането му във водата заляха платформата и неподвижното тяло на Шейн.

— Почакайте — каза Реншоу. — Следва моето тържествено появяване.

В този момент в кадър влезе друг мъж. Той не носеше каска и лицето му ясно се виждаше. Реншоу.

Ученият се наведе напред, хвана тялото на Скофийлд подмишниците и бързо започна да го влачи…

Реншоу спря видеото.

— Това е всичко — заяви той.

Лейтенантът мълчеше. Случилото се го бе поразило.

Първо, морският пехотинец, който го беше прострелял, бе проверил пулса му — за да се убеди, че е мъртъв — и го беше блъснал в басейна, за да скрие всички следи.

А после — слонският тюлен.

Гигантското животно, което внимателно го бе избутало на платформата и след това беше изчезнало в тъмната вода.

— Сега разбирате ли какво исках да кажа с това, че сте били в клинична смърт? — попита Реншоу. — Онзи тип на екрана беше абсолютно сигурен, че сте мъртъв.

— Иначе щеше да ме доубие с куршум в главата — отвърна Скофийлд.

Той поклати глава. Изглежда, че смъртта го бе спасила от смърт.

— Мамка му… — въздъхна лейтенантът.

Известно време погледът му блуждаеше в пространството. Накрая бързо запремига и се върна в действителността.

— Бихте ли го пуснали отново? — помоли той учения. Току-що си беше спомнил нещо за морския пехотинец, нещо, което видът на слонския тюлен временно бе изличил от паметта му.

Реншоу пренави касетата.

Скофийлд се видя да излиза на ниво Д.

— Превъртете записа на бързи обороти — каза той.

Геофизикът натисна бутона. Лейтенантът на екрана комично бързо закрачи назад-напред, после се строполи на земята.

Появи се морският пехотинец. Провери пулса му. Изправи се и започна да го бута към водата с крак.

— Добре, сега го пуснете нормално.

Морският пехотинец за последен път ритна тялото на Скофийлд и го блъсна в басейна.

— Пригответе се за пауза — рече Шейн, без да откъсва очи от сцената.

Мъжът стоеше на ръба и гледаше към водата. После се обърна и се озърна наоколо.

— Сега! — каза лейтенантът.

Реншоу бързо натисна „PAUSE“ и образът замръзна.

Виждаше се горната част на каската на морския пехотинец и раменете му.

— Не разбирам — учуди се ученият. — Лицето му пак не се вижда.

— Не гледам лицето му — отвърна Скофийлд.

И наистина.

Взираше се в раменете му. В десния му нараменник.

Образът бе зърнист, ала нараменникът ясно се виждаше.

Върху него беше нарисувано нещо.

По гърба на Шейн полазиха тръпки.

Рисунката изобразяваше кобра с широко раззината уста.

 

 

В тъмния склад на ниво Д, Майката отпусна глава назад на ледената стена и затвори очи.

От половин час при нея не беше идвал никой и тя очакваше скоро да се появи Бък Райли. Кракът започваше да я боли и копнееше за нова доза метадон.

Дълбоко си пое дъх и се опита да не обръща внимание на болката.

След миг обаче изпита странното усещане, че в помещението има някой…

Тя бавно повдигна клепачи.

Някой стоеше на прага.

Мъж. Морски пехотинец.

Неподвижен като статуя. Силуетът му се очертаваше на тъмния фон. Лицето му бе скрито в сенките.

— Книга? — попита Нюман и се приповдигна. Тя присви очи и се опита да го разпознае.

И се сепна.

Не беше Райли.

Бък бе по-нисък, по-набит.

Този морски пехотинец беше висок и слаб.

Мъжът не отговори. Просто стоеше и я гледаше. Майката най-после го позна.

— Змия — каза тя. — Какво има? Онемя ли? Да не си глътна езика?

Каплан не помръдваше от вратата и продължаваше да я наблюдава.

Когато заговори, Нюман не видя устните му да се движат. Гласът му беше дрезгав и тих.

— Дойдох да се погрижа за теб, Майко.

— Добре. — Тя седна и се приготви за поредната доза метадон. — Нямам нищо против да получа малко от оная ободряваща течност.

Змия мълчеше.

Нюман се намръщи.

— Е? Какво чакаш, официална покана ли?

— Не — студено отвърна Каплан.

Той пристъпи напред и очите на Майката се разшириха от ужас, когато светлината от коридора се отрази в острието на ножа му.

 

 

Нюман се притисна към ледената стена.

— Мамка му, какво правиш, Змия?

— Съжалявам, Майко — каза той. — Ти си добър войник. Но видя прекалено много.

— Какво значи това, по дяволите?

Каплан бавно се приближи.

Майка не откъсваше очи от блестящия нож в ръката му.

— Националната сигурност — рече Змията.

— Националната сигурност ли? — подигравателно попита тя. — Какъв си всъщност, Змия?

Той злобно се усмихна.

— Хайде, Майко, чувала си слуховете. Ти за какъв ме мислиш?

— За шибан маниак, ето за какъв. — Погледът й попадна върху каската й, която лежеше на пода между нея и Каплан. Микрофонът стърчеше във въздуха.

Нюман бавно плъзна лявата си ръка към колана си.

— Правя каквото е нужно — каза Змията.

— Нужно за кого? — попита Майката и натисна бутона, който включваше интеркома й.

 

 

Скофийлд отново си бе сложил бронята.

Прибра пистолета в кобура си и пъхна ножа в канията на глезена си. Накрая прехвърли автомата през рамо и върна магнитната кука на мястото й на гърба си. Когато си сложи каската, в слушалката му се разнесоха гласове.

— … интерес на страната.

— Змия, остави тия шибани… Внезапно пращене прекъсна сигнала.

Но вече беше чул достатъчно.

Майката.

Змията бе при Майката.

— Господи — ахна Скофийлд и се обърна към Реншоу.

— Добре, Хари Худини, имате точно пет секунди да ми покажете как се излиза от тази стая.

Ученият незабавно се втурна към вратата.

— Защо? Какво става?

Лейтенантът го последва.

— Готвят се да убият един от хората ми.

 

 

Змията вдигна крак от останките на каската на Нюман.

Малкият микрофон бе непоправимо смачкан.

— Хайде, Майко — рече Каплан. — Очаквах повече от теб. Или просто си забравила, че и аз имам интерком?

Тя намръщено го изгледа.

— Ти ли уби Самурай?

— Да.

— Мамицата ти!

Змията вече беше съвсем близо до нея. Майката се притисна към стената.

— Време е да умреш, Майко.

— Що за извратено двулично копеле си ти? — изсумтя тя.

Каплан се усмихна.

— Аз съм от ГРК.

 

 

Скофийлд напрегнато чакаше. Реншоу се приближи до дебелата дървена врата.

До този момент лейтенантът не бе забелязал, че е направена от десетина вертикални дървени летви.

— Хоризонталните плоскости са отвън — каза ученият. — Което значи, че никой извън стаята не може да види, че съм разрязал вертикалните летви.

Очите на Скофийлд се разшириха.

По ширината на тежката врата, на около метър една от друга, минаваха две тънки хоризонтални линии.

Шейн се удиви на изобретателността на Реншоу.

— Срязах ги с обикновен кухненски нож с назъбено острие — поясни геофизикът. Пресегна се надясно, взе ножа и го пъхна в тясната пролука между две от вертикалните летви. После го използва като лост и я извади.

Отвори се правоъгълна дупка, през която Скофийлд зърна кръглия външен тунел на ниво Б.

Реншоу хвана с ръце втората летва и бързо я издърпа. После третата.

Скоро отворът стана достатъчно голям, за да се провре човек.

— Отдръпнете се — каза Скофийлд.

Ученият отстъпи назад и Шейн се хвърли с главата напред. Претърколи се от другата страна, стана и светкавично се затича по тунела.

— Чакайте! — извика Реншоу. — Къде отивате?

— На ниво Д! — отекна отговорът на Скофийлд.

Реншоу остана сам в стаята си, загледан в правоъгълния отвор на вратата.

Надникна навън.

— Никога не съм се мятал така — рече дребният учен.

 

 

Скофийлд тичаше.

Стените на кръглия външен тунел се носеха край него. Задъхваше се. Сърцето му бясно туптеше. Той зави наляво и се насочи към централната шахта.

В ума му имаше само една мисъл.

За рисунката на нараменника на мъжа, който се бе опитал да го убие.

Змията.

Не можеше да го проумее. Каплан беше получавал безброй военни отличия. Един от най-старите морски пехотинци в корпуса. Защо убиваше собствените си другари?

После си помисли за Майката.

Змията бе на ниво Д при Майката.

Имаше логика. Каплан вече беше убил Самурай, най-слабия от взвода. Майката — с един крак и силно упоена от метадона — също щеше да е лесна плячка.

Скофийлд изскочи във външния коридор, затича се към стълбата и се спусна на ниво В. После продължи още два етажа надолу.

Сега бе на ниво Д. Втурна се край басейна и се насочи към южния тунел.

Накрая зърна отворената врата на склада.

Лейтенантът внимателно се приближи. Извади магнитната си кука — все още не можеше да използва пистолета си заради запалимия газ във въздуха — и я насочи напред.

Дълбоко си пое дъх и влезе вътре.

Устата му зяпна.

— Мамка му — ахна Скофийлд.

 

 

Двамата лежаха на пода.

Майката и Змията.

Нюман бе опряла гръб на стената и със здравия си крак притискаше гърлото на Каплан, приковавайки го към здрава дървена лавица, на която бяха подредени кислородни бутилки. С две ръце държеше автоматичния си колт. Дулото му сочеше лицето на Змията.

Газът във въздуха очевидно не я тревожеше.

От две дълбоки рани над лявото й око шуртеше кръв, която се стичаше по веждата и по лявата й буза. Тя не я забелязваше — просто се взираше в очите на мъжа, който се беше опитал да я убие.

От време на време Змията се опитваше да окаже съпротива, ала Майката имаше здрава опора и силно притискаше адамовата му ябълка с голямото си стъпало.

Помещението изглеждаше така, сякаш е паднала бомба.

Навсякъде се търкаляха парчета от разбити дървени лавици и прекатурени кислородни бутилки. На пода лежеше ножът на Каплан. Острието му бе окървавено.

Нюман бавно завъртя глава и погледна Скофийлд, който все още смаяно стоеше на прага.

Гърдите й тежко се надигаха и спускаха.

— Е, Плашило — каза тя, — докога ще висиш там?

 

 

Пит Камерън спря тойотата си на улица „Нюбери“ № 14, Лейк Артър, Ню Мексико, пред приятна бяла къща с безукорно поддържана градинка — съвършено окосена трева, алпинеум, дори езерце. Приличаше на дом на пенсионер или поне човек, който има достатъчно свободно време за такива неща.

Репортерът отново погледна визитката.

— Добре, Андрю Уилкокс, да видим какво ще ми кажеш.

 

 

Камерън се качи на верандата и почука на вратата.

Половин минута по-късно на прага се появи около тридесет и пет годишен мъж. Изглеждаше младолик и в отлична форма. Брадичката му бе гладко избръсната. Любезно се усмихна.

— Добро утро. Какво обичате? — попита той с провлачен южняшки акцент.

— Здравейте — отвърна Пит. — Търся господин Андрю Уилкокс — и протегна визитката. — Казвам се Питър Камерън. Репортер съм в „Уошингтън Поуст“. Господин Уилкокс ми прати картичката си.

Усмивката на лицето на младия мъж мигновено угасна.

Погледът му се плъзна по Камерън, сякаш го преценяваше. После огледа улицата — попита дали някой не наблюдава къщата.

— Заповядайте, господин Камерън — каза той. — Надявах се да дойдете, но не ви очаквах толкова скоро. Моля, заповядайте.

Пит влезе вътре.

И едва тогава осъзна, че южняшкият акцент на мъжа внезапно е изчезнал.

 

 

— Господин Камерън, истинското ми име не е Андрю Уилкокс — започна младият мъж, който седна срещу него. Южняшкото провлачване беше заменено от ясния, отчетлив глас на образован човек. От Източното крайбрежие.

Пит Камерън извади бележника и химикалката си.

— Ще ми кажете ли истинското си име? — внимателно попита той.

Мъжът се замисли за миг и Камерън използва това време, за да го разгледа. Бе висок и красив, с руса коса, квадратна брадичка и широки рамене. Ала нещо в него го смущаваше.

Очите му, разбра Пит.

Очите му бяха зачервени. Под тях висяха тежки тъмни торбички. Приличаше на човек, който не е спал дни наред.

Накрая мъжът отвори уста.

— Истинското ми име — каза той, — е Андрю Трент. Преди бях старши лейтенант от морската пехота и командвах разузнавателен взвод, базиран в Атлантическия океан. Но ако прегледате официалния архив, ще откриете, че през март деветдесет и седма съм загинал при нещастен случай в Перу.

Трент говореше с нисък, равен глас, — който излъчваше горчивина.

— Значи сте мъртъв — рече Пит Камерън. — Страхотно. Добре, първи въпрос: защо се свързахте с мен?

— Чел съм статиите ви — отвърна Трент. — Харесват ми. В „Мадър Джоунз“. И в „Поуст“. Прям сте. Освен това не публикувате нещо веднага, първо го проверявате и хората ви вярват. Искам хората да повярват на онова, което ще ви кажа.

— Ако изобщо си струва да го публикувам — отбеляза Камерън. — Добре, защо според правителството на Съединените щати официално сте мъртъв?

Трент тъжно се усмихна.

— Ако изобщо си струва да го публикувате — повтори той. — Господин Камерън, ами ако ви кажа, че правителството на Съединените щати нареди да избият целия ми взвод?

Пит мълчеше.

— Ами ако ви кажа, че нашето правителство, вашето и моето, внедри хора във взвода ми с единствената цел да убият мен и войниците ми в случай, че по време на операция открием нещо с огромна техническа стойност?

Ами ако ви кажа, че през март деветдесет и седма в Перу се случи тъкмо това? Какво ще си помислите, господин Камерън? Ако ви разкажа всичко това, ще си струва ли да го публикувате?

 

 

Трент разказа на Камерън историята си, за случилото се в руините на древния храм на инките високо в планините на Перу.

Екип университетски учени, които работели в храма, очевидно открили поредица от релефи, изсечени в каменните стени. Великолепно оцветени, представящи сцени от историята на инките.

Един от тях особено привлякъл вниманието им.

Нещо подобно на прочутата рисунка, изобразяваща срещата на техния император Атахуалпа с испанските конквистадори.

От лявата страна бил представен императорът в церемониални одежди, заобиколен от свитата си. В протегнатите си ръце държал златна чаша. Дар.

От дясната страна стояли четирима странни на вид мъже. За разлика от тъмнокожите инки, те били бели. И слаби, неестествено слаби и високи. Имали големи черни очи, изпъкнали обли чела и остри тесни брадички. И… нямали усти.

Водачът им също протягал ръце, в които държал сребриста кутия.

Сцената изобразявала размяна на дарове.

— Колко време им отнело да я открият? — сухо попита Камерън.

— Не много — отвърна Трент.

Учените намерили сребристата кутия върху малък каменен пиедестал, недалеч от самия барелеф, в ниша, вдадена в стената на храма.

И нищо друго. Била голяма колкото кутия за обувки и имала цвят на хром.

— Археолозите не можели да повярват на късмета си — каза Трент. — Веднага позвънили в университета си в Щатите и съобщили за находката си. Казали, че вероятно са открили дар от извънземна цивилизация. — Трент поклати глава. — Тъпи копелета. Обадили се по телефон. Обикновен телефон. По дяволите, всеки можел да ги чуе. И моят взвод беше пратен там, за да ги защитава.

Младият мъж се наведе напред.

— Проблемът бе, че всъщност взводът не беше мой.

Трент разказа за случилото се след влизането им в храма и появата на тюлените.

— Господин Камерън, хората, внедрени във взвода ми, бяха пратени от правителствена комисия, наречена Група за разузнавателно координиране. Тя се състои от представители на Съвета на началник-щабовете и Националната разузнавателна служба. Казано-просто, основната й цел е да гарантира техническото превъзходство на Америка над останалите държави в света.

Те избиха взвода ми, господин Камерън. Целия ми взвод. А после се опитаха да убият и мен. Търсиха ме в храма в продължение на дванайсет дни. Опитаха се да ме убият американски войници. А аз се бях вмъкнал в тясна цепнатина в една от стените и останах там през цялото време, докато се отказаха и си тръгнаха.

— А какво стана с университетските учени? — попита Пит.

Трент поклати глава.

— Тюлените ги отведоха. Повече никой не чу нищо за тях.

Камерън замълча.

— Накрая — продължи бившият морски пехотинец, — излязох от храма и се върнах в Щатите. Отне ми доста време, но успях. Първо отидох в дома на родителите си. Но когато стигнах там, видях, че на отсрещната страна на улицата има бус с двама души. Наблюдаваха къщата. Бяха пратили свои хора и ме чакаха да се върна.

Изражението на Трент стана ледено.

— Тогава реших да открия кой стои зад всичко това. Не ми трябваше много време да попадна на следа и тя ме отведе при ГРК.

Камерън усети, че е зяпнал Трент и бързо мига невярващо.

— Добре — рече той. — Казвате, че тази ГРК е съвместна комисия. И се състои от представители на Съвета на началник-щабовете и Националната разузнавателна служба.

— Точно така.

— Ясно. — Пит знаеше за Съвета на началник-щабовете, но имаше съвсем повърхностна информация за Националната разузнавателна служба. Тя се занимаваше със създаването, изстрелването и контролирането на всички американски шпионски сателити. Секретността й бе пословична — една от малкото институции, ползващи „черен бюджет“ — бюджет, който поради деликатността на операциите, не подлежеше на обсъждане в сенатските финансови комисии. По време на Студената война, правителството на САЩ упорито беше отказвало да признае съществуването на НРС. Това се бе случило едва през 1991 г., когато доказателствата бяха станали прекалено много.

— ГРК обединява две от най-могъщите институции в страната — каза Трент, — върховното командване на всички видове въоръжени сили и най-секретната разузнавателна организация.

— И нейната задача е… как се изразихте вие? Да гарантира техническото превъзходство на Америка?

— Нейната задача — отвърна Трент — е да се грижи всяко голямо техническо откритие, било то компактдиска, някакъв компютърен чип или технологията „Стелт“, да принадлежи на Съединените американски щати. — Младият мъж дълбоко си пое дъх. — Господин Камерън, струва ми се, че не ви обяснявам добре същността на нещата. Нека се изразя по друг начин. Задачата на ГРК е да събира разузнавателна информация или както го нарича правителството, „разузнавателно координиране“.

Нейната задача е да се грижи абсолютно никой, освен нас, да не знае за дадена ценна технология. И ГРК не се колебае да убива, за да постигне целта си. Нейната задача, причината за нейното съществуване, е да се грижи, дадена информация да не попадне в чужди ръце. Защото крайната цел е една: Америка да продължи да води с огромна преднина всички останали държави в света.

— Аха — каза Камерън. — И вие твърдите, че тя постига целта си, като внедрява хора в елитни бойни части, така ли?

— Това е само част от цялостната стратегия на ГРК, господин Камерън. Една от най-лесните части. Помислете — рече Трент, — Съветът на началник-щабовете участва в ГРК. И се грижи избрани от тях хора — свръхлоялни хора, обикновено по-възрастни сержанти, професионални войници — да бъдат назначавани в съответни военни поделения. И под „съответни поделения“ имам предвид силите за бързо реагиране, ударните части, които първи пристигат на бойното поле. Разузнавателните взводове на морската пехота, тюлените от военноморския флот.

Ако например в бразилската джунгла падне метеорит, ние пращаме морската пехота. Тя отцепва района и взима метеорита. После, ако в него се открие нещо ценно, ГРК очиства морските пехотинци, които са го намерили.

— Очиства ли ги?

— Помислете — горчиво каза Трент. — Не могат да си позволят цял куп отлично обучени войници да знаят най-строго пазените национални тайни, които могат да изстрелят Съединените щати на двайсет години пред останалите страни. Нали?

По дяволите, няма нужда от сложен план, за да получиш такава информация от някой нисш войник. Купуваш му няколко бири, осигуряваш му хубаво момиче и вашият среден ефрейтор от морската пехота ще разкаже на госпожица Големи цици всичко, което знае за светещия зелен метеорит от бразилската джунгла.

Не забравяйте за ценността на тези тайни, господин Камерън. Загубата на няколко войника не е нищо в сравнение със стойността на двайсетгодишна преднина пред останалата част от света.

— Добре тогава — прекъсна го Пит, — често ли се случват такива неща? Искам да кажа избиването на цял взвод.

Трент поклати глава.

Не, рядко. Известни са ми само четири случая за последните петнайсет години.

— Аха — скептично наклони глава Камерън. — Господин Трент, разбирам какво ми намеквате, но такова нещо изисква цяла мрежа от хора, поставени на съответните места. Висши военни не само в Съвета на началник-щабовете, но и в администрацията…

— Чували ли сте за Чък Козловски, господин Камерън?

— Името ми звучи познато…

— Чарлз Р. Козловски е главен сержант на морската пехота. Знаете ли какво значи главен сержант на морската пехота, господин Камерън?

— Какво?

— Най-висшата сержантска длъжност в корпуса. Чък Козловски е морски пехотинец от трийсет и три години. Получил е повече ордени, отколкото можете да си представите.

Трент замълча за миг.

— И освен това е от ГРК.

Камерън продължително го изгледа, после си записа името: Чък Козловски.

— Той е ангел пазител на всеки внедрен войник в корпуса — продължи Трент. — Казаха ми, че след моя инцидент дори дошъл в Перу и лично придружил оцелелите морски пехотинци — предателите, разбира се — у дома. И ги назначил на нови места. Даже препоръчал един от тях за медал.

— Господи…

— Ето ви я вашата мрежа, господин Камерън. Мрежа, която е обхванала сержантския състав на морската пехота чак догоре — до такава степен, че дори определя къде да бъдат назначавани хората й. Но това не е всичко. Както вече казах, внедряването на хора в елитни бойни части е само част от цялостната програма на ГРК. Групата има свои агенти и другаде.

— Къде?

— Ами например в бизнес средите.

— Искате да кажете в частните компании ли?

Трент кимна.

— Искате да кажете, че правителството на Съединените щати е внедрило хора в частни фирми, за да ги шпионира, така ли?

— Майкрософт, Ай Би Ем, Боинг, Локхийд — безизразно заизрежда Трент. — Както, разбира се, и всички други големи корпорации, сключили договори с флота, армията и военновъздушните сили, особено ако имат договори и с други страни.

— Мамка му!

— И на други места.

— Например…

— Например в университетите. Университетите са в самото начало на списъка от организации, в които ГРК внедрява свои агенти. Клонирането на овца — ГРК знаеше за това още през деветдесет и трета. Клонирането на хора — ГРК научи миналата година. — Трент сви рамене. — Логично е. Университетите са местата, където стават големите открития. Ако искате да сте в течение, трябва да имате хора там.

В продължение на цяла минута Камерън не каза нищо.

Бе ужасяваща самата идея за тайна разузнавателна организация, обхванала цялата страна. Октопод, чиито пипала се протягаха от малка заседателна зала в Пентагона към всички ъгълчета на Щатите и проникваха във всички големи компании и университети. Струваше си да разрови нещата.

Андрю Трент прекъсна мислите му.

— Господин Камерън — сериозно каза той, — ГРК е опасна организация. Много опасна! Тя вярва в едно единствено нещо: Съединените американски щати. ГРК не подбира средствата си, стига да печели Америка. Готови са да убиват, за да постигнат целта си. Няма да се поколебаят да убият нито вас, нито мен. Господин Камерън, патриотизмът е добродетелта на порочните. С организация, която е готова да внедрява хора в собствените си въоръжени сили и да убива собствените си сънародници, за да запази тайните на страната, не бива да се отнасяте с лека ръка.

Камерън кимна.

— Господин Трент, имате ли нещо, каквото и да е, имена, които бих могъл да…

 

 

Трент се пресегна и взе лист хартия от масата до него.

— Това са резултатите от търсенето ми досега. Имена, постове и длъжност. — Той подаде листа на репортера.

Пит бързо го прочете:

ПРЕДАВАНЕ № 767–9808–09001

Сер. № КОС–4622

ТЕМА: АЗБУЧЕН СПИСЪК НА ЛИЦАТА, УПЪЛНОМОЩЕНИ ДА ПОЛУЧАВАТ СЕКРЕТНИ ПРЕДАВАНИЯ

ИМЕ	МЕСТОРАБОТА	СПЕЦИАЛНОСТ/ЧИН
АДАМС, УОЛТЪР К.	ЛАБОРАТОРИЯ „ЛАВЪРМОР“	ЯДРЕНА ФИЗИКА
БАРНС, ШОН М.	ВМФ НА САЩ — ТЮЛЕНИ	ВИЦЕАДМИРАЛ
БЕЙЛИ, КИЙТ Х.	БЪРКЛИ	САМОЛЕТЕН ИНЖЕНЕР
БРУКС, АРЛИН Ф.	СУХОПЪТНИ ВОЙСКИ НА САЩ	КАПИТАН
ГРЕЙНДЖЪР, РЕЙМЪНД К.	СУХОПЪТНИ ВОЙСКИ НА САЩ	СТ. СЕРЖАНТ
ДЖАНИ, ЕНРИКО Р.	ЛОКХИЙД	САМОЛЕТЕН ИНЖЕНЕР
ДЖОНСЪН, НОРМА И. Ю.	УНИВЕРСИТЕТ НА АРИЗОНА	БИОТОКСИНИ
ДИЛЕЙНИ, МАРК М.	АЙ БИ ЕМ	ХАРДУЕР
ДОУД, РОДЖЪР Ф.	МОРСКА ПЕХОТА НА САЩ	ЕФРЕЙТОР
ДОУСЪН, РИЧАРД К.	МАЙКРОСОФТ	СОФТУЕР
ДЪГЛАС, КЕНЕТ А.	КРЕЙ	ХАРДУЕР
ЕДУАРДС, СТИВЪН Р.	БОИНГ	САМОЛЕТЕН ИНЖЕНЕР
ЙЕЙТС, ДЖОН Ф.	ВВС НА САЩ	КАПИТАН ЛЕЙТЕНАНТ
КАПЛАН, СКОТ М.	МОРСКА ПЕХОТА НА САЩ	СТ. СЕРЖАНТ
КАРВЪР, ЕЛИЗАБЕТ Р.	КОЛУМБИЯ	КОМПЮТЪРНИ НАУКИ
КАШИНСКИ. ТЕРЕЗА И.	„3 М“	ФОСФАТИ
КЕМПЪР, ПОУЛИН Д.	ДЖОНС ХОПКИНС	ДЕРМАТОЛОГИЯ
КОЗЛОВСКИ. ЧАРЛЗ Р.	МОРСКА ПЕХОТА НА САЩ	ГЛ. СЕРЖАНТ
КРИСТИ, МАРГАРЕТ В.	ХАРВАРД	ПРОМИШЛЕН ХИМИК
ЛАМ, МАРК А.	„АРМАЛЕЙТ“	БАЛИСТИКА
ЛИЙ, МОРГАН Т.	МОРСКА ПЕХОТА НА САЩ	СТ. СЕРЖАНТ
ЛОУСЪН. ДЖЕЙН Р.	„Ю ТЕКС“	ИНСЕКТИЦИДИ
МАКДОНАЛД, САЙМЪН К.	ЛАБОРАТОРИЯ „ЛАВЪРМОР“	ЯДРЕНА ФИЗИКА
МЕЙКИН, ДЕНИС И.	УНИВЕРСИТЕТ НА КОЛОРАДО	ХИМИЧНИ АГЕНТИ
НОРТЪН, ПОЛ Д.	ПРИНСТЪН	АМИНОКИСЕЛИНИ
ПАРКС. САРА Т.	КАЛИФ. УНИВЕРСИТЕТ	ПАЛЕОНТОЛОГИЯ
РАЙКАРТ, ДЖОН Р.	МОРСКА ПЕХОТА НА САЩ	СТ. СЕРЖАНТ
РИГС, УЕЙЛЪН Д.	ВМФ НА САЩ — ТЮЛЕНИ	ВИЦЕАДМИРАЛ
ТЪРНЪР, ДЖЕНИФЪР С.	КАЛИФ. УНИВЕРСИТЕТ	ГЕНЕТИКА
УЙЛЯМС, ВИКТОРИЯ Д.	ВАШИНГТ. УНИВЕРСИТЕТ	ГЕОФИЗИКА
УЕЙТС. ДЖОН Ф.	ВВС НА САЩ	ВИЦЕАДМИРАЛ
ФОКНЪР, ДЕЙВИД Г.	ДЖЕЙ ПИ ЕЛ	САМОЛЕТЕН ИНЖЕНЕР
ФРОСТ, КАРЪН С.	КАЛИФ. УНИВЕРСИТЕТ	ГЕНЕТИКА
ХАРИС, ТЕРЪНС К.	ЙЕЙЛ	ЯДРЕНА ФИЗИКА

Камерън вдигна поглед към Трент.

— Откъде го взехте?

Бившият морски пехотинец се усмихна. За пръв път от един час.

— Спомняте ли си ония двамата, за които ви казах, че наблюдаваха къщата на родителите ми?

— Да…

— Е, проследих единия до дома му. Спрях го на прага и му зададох няколко въпроса. Оказа ми пълно съдействие след като… го мотивирах.

— И какво стана с него? — предпазливо попита Камерън.

Гласът на Трент прозвуча твърдо, студено, без абсолютно никаква емоция:

— Умря.

 

 

Змията беше заключен с белезници за стълба на ниво Д, заедно с Анри Ре и Люк Шампион. Бяха му отнели оръжието и бронята.

Скофийлд, Райли и Срамежливият стояха пред него и го гледаха. Лейтенантът бе наредил да настанят Майката на стол и да я изнесат на платформата.

Единственият цивилен, който присъстваше, беше Джеймс Реншоу.

Атмосферата бе напрегната. Всички мълчаха.

Скофийлд си погледна часовника.

15:42.

Аби Синклер беше казала, че дупката в слънчевото петно ще мине над „Уилкс“ в 15:51.

Девет минути.

Трябваше да побърза. Гант и другите все още бяха в пещерата и му се искаше да се свърже с тях, за да научи какво точно има долу, преди да установи контакт с „Макмърдо“.

Скофийлд натисна един от бутоните на часовника си и на дисплея се появи хронометър.

1:52:58.

1:52:59.

1:53:00.

По дяволите, помисли си той.

Нямаше никакво време. След като им се обадеше в 15:51, хората в „Макмърдо“ щяха да разполагат с по-малко от час, за да измислят начин да открият и унищожат френския боен кораб край брега, готов да изстреля ракетите си срещу „Уилкс“.

— Добре — каза Скофийлд. — Книга. Срамежлив. Първо вие.

Райли и Симънс докладваха.

Те бяха поправяли антената на станцията до една от външните сгради.

— После се обадихте вие и пратихте някой от нас да провери господин Реншоу — рече Книгата. — Змията прие обаждането, затова той изпълни заповедта. Върна се след петнайсетина минути и каза, че всичко било наред, господин Реншоу все още бил в стаята си и било фалшива тревога.

Лейтенантът кимна — по това време го бяха простреляли.

— Малко по-късно исках да отида да видя Майката — продължи Райли, — но Змията ме спря и заяви, че той щял да се погрижи за нея. Естествено, не заподозрях нищо.

Скофийлд отново кимна — тогава Каплан се беше-опитал да убие Нюман.

Пристъпи напред и застана точно пред Змията.

— Бихте ли обяснили поведението си, сержант?

Той мълчеше.

— Бихте ли ни осветлили по въпроса, какво става тук, сержант? — повтори Шейн.

Каплан дори не мигна. Просто го гледаше презрително.

Скофийлд го мразеше. Мразеше го до мозъка на костите си.

Този човек бе стрелял срещу него и после беше проверил дали е мъртъв.

В крайна сметка, заскреженото стъкло на платформата, което бе настъпил само секунди преди да изпадне в безсъзнание обясняваше всичко: защо Змията е можел да използва снайперистката си пушка, въпреки запалимия газ във въздуха и откъде е стрелял.

Отговорът беше прост.

Каплан изобщо не се бе намирал в станцията. А навън. Беше пробил малка кръгла дупка в белия, заскрежен стъклен купол над централната шахта и се бе прицелил в Скофийлд от там. Парченцата стъкло бяха паднали чак на най-долния етаж.

— Той каза, че е от ГРК — тихо рече Майката.

Райли и Симънс рязко се обърнаха към нея.

— Е, сержант? — попита Скофийлд.

Змията продължаваше да мълчи.

— Не е много приказлив, а? — изсумтя лейтенантът.

— Когато се канеше да ме накълца, устата му не спираше да мели — каза Майката. — Предлагам да му отрежем ташаците и да го накараме да гледа как храним с тях шибаните косатки.

— Добра идея — отвърна Скофийлд.

Змията презрително го изгледа.

Шейн беше бесен. Искаше му се да блъсне Каплан в стената и да изтрие това нахално изражение от шибаното му лице…

„Като командири, вие просто не можете да си позволите да сте разгневени“ — отново отекнаха в главата му думите на Тревър Барнаби.

Той се запита дали генералът някога е имал предатели В частта си. Чудеше се как би постъпил прочутият командир на СВС при тези обстоятелства.

— Твоето мнение, Книга? — попита Скофийлд.

Бък Райли тъжно погледна Змията и поклати глава.

— Не мислех, че си предател, Змия — рече той. После се обърна към лейтенанта. — Не е ваша работа да го убивате — Поне не тук и не сега. Отведете го у дома. Пратете го в затвора.

Докато Райли говореше, Скофийлд наблюдаваше Каплан. Змията предизвикателно отвърна на погледа му.

Последва дълго мълчание.

Накрая Шейн го наруши.

— Разкажи ми за Групата за разузнавателно координиране, Змия.

— Хубава рана — вперил очи в шева на шията му, рече Каплан тихо и бавно. — Трябваше да си мъртъв.

— Това не ми влизаше в плановете. Разкажи ми за ГРК.

Змията ледено се усмихна. После се засмя.

— Ти си мъртвец — промълви той. И се обърна към другите. — Вие също.

— Какво искаш да кажеш? — попита Скофийлд.

— Нали искаше да ти разкажа за ГРК? Е, току-що го направих.

— ГРК ще ни убие, така ли?

— ГРК за нищо на света няма да ви остави живи — отвърна Каплан. — Не е възможно. Не и след онова, което видяхте тук. Когато пипне оня космически кораб, правителството на Съединените щати няма да позволи неколцина войници като вас да знаят тайната. Ще избие всички ви. Можете да ми вярвате.

Думите му увиснаха във въздуха. Всички мълчаха.

Наградата им за това, че толкова бързо пристигнаха в полярната станция „Уилкс“ и с риск за живота си я защитиха от французите щеше да е смъртна присъда.

— Чудесно — каза Скофийлд. — Направо чудесно. Басирам се, че адски се гордееш със себе си.

— Верността ми към родината е по-голяма от верността ми към теб, Плашило — предизвикателно отвърна Змията.

Лейтенантът стисна зъби и направи крачка напред. Райли го задържа.

— Не сега — тихо каза Книгата. — Не тук.

Скофийлд отстъпи.

— Лейтенант! — извика някъде от високо женски глас.

Той погледна нагоре.

Аби Синклер се бе навела над парапета от ниво А.

— Лейтенант! Време е!

 

 

Скофийлд влезе в радиозалата на ниво А. Райли и Джеймс Реншоу го последваха. Срамежливият беше останал при басейна да пази Каплан.

Аби вече седеше на радиопулта. Когато видя Реншоу, метеороложката затаи Дъх.

— Здравей, Аби — поздрави дребният учен.

— Здравей, Джеймс — предпазливо отвърна тя и се обърна към Скофийлд. — Дупката бе трябвало да мине над нас всеки момент. — Синклер натисна един от бутоните на пулта. От двата монтирани на стената високоговорители се разнесе пращене.

— Това е звукът на слънчевото изригване — поясни Аби. — Но ако почакате… няколко… секунди…

Внезапно смущенията утихнаха и настъпи тишина.

— Ето! — извика тя. — Ето дупката, лейтенант.

Шейн седна на пулта и взе микрофона.

Натисна копчето и тъкмо се канеше да заговори, когато от високоговорителите се чу високо съскане.

Скофийлд остави микрофона. Погледна Аби.

— Какво направих? Да не съм повредил нещо?

Метеороложката се намръщи и натисна няколко ключа.

— Не. Нищо не сте повредили.

— Пак ли е слънчевото изригване? Възможно ли е да сте сгрешили с изчисленията си?

— Не — твърдо отвърна тя.

И продължи да работи с пулта.

Но нищо не се променяше.

Системата не реагираше. Високото съскане продължаваше.

— Нещо не е наред, това не са смущения от слънчевото изригване — каза Синклер. — Като че ли са електронни. Сякаш някой ни заглушава…

По гърба на Скофийлд полазиха тръпки.

— Заглушават ли ни?

— Като че ли някой прекъсва сигнала между нас и „Макмърдо“.

— Плашило… — разнесе се иззад лейтенанта мъжки глас.

Шейн се обърна.

Срамежливият.

Стоеше на прага на радиозалата.

— Нали ти казах да останеш долу при…

— Трябва да видите това, господин лейтенант — прекъсна го Симънс. — Спешно е — и протегна лявата си ръка.

Държеше преносимият екран, който Скофийлд бе донесъл от колите. Дисплеят показваше данните от телеметричното сканиране.

Срамежливият бързо пресече стаята и му го подаде.

Лейтенантът го погледна и очите му се разшириха.

— Господи — ахна той.

На екрана се виждаха червени точки.

Приличаха на пчелен рой и се приближаваха към средата на полето.

Скофийлд преброи двадесет точки.

Двадесет…

И се насочваха към полярната станция.

— Мили Боже…

В този момент Скофийлд чу глас.

Глас, от който се вцепени.

Идваше от стенните тонколони. Висок и силен, сякаш говореше самият Бог.

— Внимание, полярна станция „Уилкс“. Внимание. Американски сили в полярна станция „Уилкс“. Както несъмнено вече знаете, радиовръзката ви е прекъсната. Няма смисъл да се опитвате да установите контакт с базата си в „Макмърдо“. Съветвам ви незабавно да се предадете. Ако не го сторите, ще бъдем принудени да използваме сила. А това няма да ви хареса, дами и господа.

Скофийлд отлично познаваше този глас. Английският акцент не можеше да се сбърка. Глас от миналото му.

Гласът на Тревър Барнаби, бригаден генерал Тревър Барнаби, командващ СВС на Нейно величество.