Христо Пощаков
Втората смърт на Антонио

Логиката отхвърля разсъждения на мъртвец, а аз отдавна се уверих в противното и поради липса на събеседник разговарям със себе си. Приживе не вярвах в задгробен живот, беше ми трудно да свикна с идеята за новото си съществуване, но все пак се намирах някъде и трябваше да потърся обяснение. Ако по случайност съм попаднал в ада, тукашните условия не изглеждат толкова лоши. Наоколо цари пълен мрак, ала температурата е умерена и липсва компания на осъдени души и дяволи, с които често ме плашеха в детството. Сам съм и имам чувството, че съм се разпрострял по-нашироко, отколкото ми се полага — заетото от мен пространство дори предлага известен комфорт.

Безплътността ми не пречи да се връщам към спомена за собственото ми убийство. Представям си кафявите керамични плочки от облицовката на басейна, изпълнен с димяща течност собственост на уважавания от всички в нашата страна Концерн.

Причината за смъртта ми бе проста — оказах се в ролята на дребно камъче, попаднало в добре смазания механизъм за трупане на пари, и трябваше да бъда премахнат. Не си мислете, че гмуркането ми в електролитната течност на басейна е било случайно. При такива случаи свидетелите липсват, а даже и да ги има, остават неми завинаги. Дори да знаех да плувам, нямаше да се измъкна невредим от смесицата киселини, метални соли и катализатори. Ето защо съм по-склонен да се смятам за мъртъв и ако обитавам отвъдния свят, би следвало да се представя.

Казвам се Антонио Лопес, бях на петдесет години и ръководех цеха за галванични покрития на споменатия Концерн. Работехме със сребро, а този поскъпнал напоследък материал все още се добиваше в демократичната ми страна и даваше възможност за поръчки от цял свят. Откакто цената му почти се изравни с тази на златото, промишленият бизнес с него стана извънредно доходен, а кражбите — още повече. Шефовете ми не се стесняваха да бъркат в меда — дотолкова, доколкото позволяваше нивото на съответния клиент. Микроните разлики в дебелината на сребърните покрития водеха до десетки килограми „спестен“ метал и тази възможност увеличаваше апетитите. Винаги съм бил глупак и когато поискаха да стана съучастник в „икономиите“, имах неблагоразумието да откажа. Притежавах вродена алергия към всяко мошеничество, придружена от недостатъка да се старая да бъда честен. Опитаха се да ме уволнят, но не се получи — профсъюзите се застъпиха за мен. Намесата им осигури временната ми неприкосновеност и създаде предпоставки за бъдещото ми убийство.

Разполагах с достатъчно време, за да анализирам неговата история. Тя започна с прозрачни намеци, продължи с анонимни телефонни заплахи и завърши с две сини бележки, поставени върху бюрото ми. С изрязани от вестници букви ми се съобщаваше: АНТОНИО, ВСЛУШАЙ СЕ В СЪВЕТИТЕ НИ, както гласеше първата и АНТОНИО, УТРЕ Е КРАЯТ ТИ, както заплашваше втората. Вече обясних, че поради собствената си глупост не допусках възможността да ме ликвидират и ТЕ го направиха.

Спомням си мигновената пареща болка, която неочаквано бързо изчезна, после дълго се залъгвах с илюзията, че още съм жив. Представях си разяденото ми от киселини тяло, захвърлено в някоя болница. С изгорени очи, уши и дробове, останало без комуникация с външния свят. Впоследствие тези предположения отпаднаха. Беше нереално да съществувам, без да изпитвам болка, без да усещам някоя точка от плътта си.

С течение на времето разбрах, че живея странен втори живот, но личността ми бавно загива. Отнемете спомените на някого и той ще се превърне в мъртвец. Нима усещането за собственото ни „аз“ не е подреден набор от спомени? Един след друг моите започнаха да изчезват. Отначало от детството, после от ученическите и студентските години. Превърнаха се в смътни петна, лишени от подробности. Наскоро се заличиха образите на близките ми, забравих и имената им. Осъден съм да не срещна светлината на слънцето, да не прегърна някое скъпо за мен същество… Престъпниците ще останат ненаказани… Впрочем, за какво разсъждавах досега? Вече не си спомням. Става ми все по-леко… Изчезвам, разтварям се, изтичам в пространството… Заспивам…

Остатъците от изтощения електролит образуваха водовъртеж и от сифона на басейна се дочу силно гъргорене, сякаш някой се мъчеше да съобщи нещо на някого. Заместникът на Антонио се втренчи в черното му око, без да предположи, че оттам изтича нещо чуждо и аморфно, неподлежащо на определение от човешката наука, притежаващо съвсем невероятни свойства. След като беше блуждало милиони години из космоса, една от активните му субстанции случайно бе попаднала в електролитната смес и бе намерила среда за развитие. Пришълецът притежаваше уникални свойства — създателите му бяха предвидили съхранението на всеки тип разум, попаднал в неговите структури. Но заедно с изтощаването на електролита, придобитото му съзнание постепенно бе угасвало, вследствие промяната на средата, накрая окончателно бе загинало в заводската канализация.

Настръхнал от нерви, заместникът беше далеч от чудото, изтекло през канала. През същата сутрин, той бе намерил върху бюрото си синя хартийка с налепени по нея букви, изрязани от вестници.