Христо Смирненски
Писма от вронто

Инак, браче, се живее

тук на бойното поле,

няма женско да замине,

няма сладки гласове.

 

Няма „нея“ да прегърнеш,

ни целувка да дадеш,

накъдето се обърнеш,

все войници ил пустеш.

 

Сутрин острите баири

слънцето щом позлати,

вихър страшен в миг засвири,

всичко сякаш затрещи.

 

Сбирщината на Сарая

пак баирите покри,

ала знаем й колая

и добре церим я ний…

 

Европейци, пъстрокожи,

сред тътнеж и смъртен звън,

българския нож положи

купища на вечен сън.

 

И утихне битка люта,

ний отдъхнем си за миг,

но след някоя минута

други идат с громък вик.

 

Бомби, топове и пушки

в хор наново зареват,

нови свият се вихрушки,

но безсилен е врагът.

 

Тиха вечер щом пристъпи

и полъхне лек зефир,

запад в кърви се окъпе,

както днес е целий шир.

 

Но поезиите тези

не виреят знаеш вред,

ний сме повече стратези

и певци „на нож“, „напред“.

 

Та утихне ли борбата,

отдадем се на Морфей,

докат громко в тъмнината

бай Сарай оттам запей…

 

Инак се живее тука —

друго, братко, е насам,

днес за днеска няма скука,

но… по-харно си е там!

 

Черна